Наследството

Участие в конкурса „Моят род, моите предци“ – Албена Люцканова

 

Наследството

Отгледана съм от дядо и баба балканджии и най-хубавите ми детски години прекарах заедно с тях в малко подбалканско градче. От двамата получих най-ценното си наследство – спомени и много обич.
Спомените са за саксиите с индрише на бабините прозорци. За шарените парцалени черги, които с дядо събирахме под краката си щом пуснеха народна песен по „радиоточката“, а ние с него запявахме и се улавяхме за ръце да играем хоро. За гъстата черница, в чийто клони се криех вечер през лятото, за да не ме приберат да си лягам.
За игрите на улицата с децата от махалата хич няма да отварям и дума. Още усещам вкуса на краищника мек хляб, поръсен с чубрица, и на сушелките в джоба – време за ядене вкъщи нямаше. Още усещам и болката в ожулените колене и лакти – бях палаво дете. Когато се прибирах контузена у дома, баба се смееше с добри очи, почистваше раните ми и все повтаряше: „Шило в торба не седи.“
Дядо бе безспорният бог номер едно в моите детски очи. Той беше първият ми и ненадминат учител по хоро, ръченица, пеене, четене, писане, сантасе, лъженка… Но тук някак по ми идва да разкажа за моята баба. За наследството, което получих лично от нея.
Бабините поговорки – с тях израснах и съм ги запомнила до една. Баба имаше в запас мъдрости за всеки случай. Често и аз съм „възпитавала“ децата си с тяхна помощ и дори не подозирах, че ги помня всичките. Така ме и поучаваше тя – вероятно както бяха го правили нейните родители с нея.
От баба си наследих една голяма любов – тая към цветята. Тя имаше най-красивата градина в махалата. На училищните празници аз бях с най-хубавата китка, а на 24 май съседките се извървяваха при нея за някой и друг божур или здравец. Тя беше от хората, за които се казва, че и суха пръчка да боднат в земята, пак ще поникне цвете.
Години по-късно, когато родих второто си дете и ме беше налегнала някаква следродилна депресия, тя ми каза веднъж: „Посади си цветенце в земята, бабе. Ще се грижиш за него, ще го гледаш как расте и ще видиш как всичката ти мъка ще мине.“ Откъде го беше разбрала? Когато си спомням думите й, се замислям какви ли свои мъки бе посаждала тя в онази чудна градина, която помня от моето детство…
Така, благодарение на баба и чрез нея, аз обикнах цветята завинаги. От нея знам: искаш ли да спиш добре, в стаята на прозореца трябва да има индрише. Баба не обичаше лекарствата. Обичаше да сади цветя.
Бе неука жена, но притежаваше природна интелигентност, а ръцете й бяха златни. Можеше да върши сто неща кое от кое по-добри. Беше професор по истински живот.
Били са четири деца в семейството на прадядо ми Никола и прабаба ми Гена – три сестри и брат, най-малкият. Баба се родила втора поред. Като завършила четвърто отделение, прадядо ми я пратил да събира и пласти сено и да помага в полската работа. Бил имотен човек, имали доста добитък и земя. Не му трябвали учени щерки, а работнички на нивата…
Така училището останало несбъднат копнеж за моята баба. Разбрах го, когато веднъж, докато ми разказваше как се е разделила с него, очите й се навлажниха. Навярно и затова почеркът й беше останал някак детински – като на малко дете, което току-що се е научило да пише. Подпис нямаше – изписваше едно „М“ (от Мария) и до него фамилията си.
Пристанала на дядо на шестнайсет години. Харесали се на хорото. Дори била полуоткрадната от него, но прадядо ми пратил „потеря“ след дядо да му върне щерката. Да я поискат, както е редно, и да не му трошат хатъра (пряко волята му). Така и станало. Баба и дядо се сгодили, после се оженили.
Беше чудна плетачка. Можеше да плете неуморно от сутрин до вечер. Вероятно това, заедно с цветята и тъкането, е било нейният начин да „медитира“. В детските ми спомени аз и баба седим една срещу друга – тя ми е връчила чифт игли и ме учи как да плета шал. Едновременно с това пръстите й чевръсто въртят иглите с нейната плетка и вместо да си гледам моето ръкоделие, аз наблюдавам изумено как ред след ред изпод бабините ръце се ражда нова чудна дреха.
В младостта си, разказват, баба е била и песнопойка. Никога не съм я чувала да пее обаче. Още нещо, заради което искам да мога да надникна назад във времето. Какво ли е накарало песента в душата й да замлъкне? Защо е пресъхнал гласът й?
%d0%b1%d0%b0%d0%b1%d0%b0-%d0%bc%d0%b8-%d0%bc%d0%b0%d1%80%d0%b8%d1%8fНа една от любимите ми снимки баба е облечена в носия и е двайсетина и няколко годишна. На устните й има червило, а на ръката си носи гривна, армаган от прадядо ми от едно негово пътуване до Цариград. Цяло чудо е, че гривната попадна у мен по неведоми пътища след много години. Още един скъп за мен спомен.

Така ще запомня моята баба Мария – с нейните мъдрости по всеки повод, с индришето, с чудните й гозби (като всяка уважаваща себе си баба за нея не съществуваха злояди деца!), с шарените парцалени черги. Така искам да я запомня. Не с изкривените й старчески пръсти, които накрая вече не можеха да въртят така сръчно иглите за плетене, не с губещия се от време на време неин разсъдък, когато бъркаше имената ни и се смееше добродушно заедно с правнуците си на разбъркания си мозък…
Моята баба.
Ще запомня най-вече добротата в погледа й.

П.С.: На снимката баба ми Мария е четвъртата отляво-надясно.

Албена Люцканова

Казвам се Албена Люцканова. Родена съм в гр. Плевен, откъдето е бащиният ми род, но съм израснала в Подбалкана.
Живея в гр. София. Семейна съм, с три деца.
Завършила съм българска филология в „Св. Климент Охридски“. Работя като редактор към емесечна печатна медия, както и публикувам материали и статии за различни сайтове.
От малка пиша стихове, но предимно за лична консумация.
Обожавам българското народно творчество, ароматерапията, градинарството и свободното ми време е посветено на тях.
©Авторските права на произведението „Наследството“ принадлежат на Албена Люцканова!

 

Вашият коментар

Остани с мен-ще има още интересни статии