БОЛКАТА НА МАЙКА ВИ Е НЕЙНА ОТГОВОРНОСТ, А НЕ ВАША!

СТАТИЯТА Е НА СПИСАНИЕ 9, а прекрасния превод от руски език е на Албена Люцканова, за което горещо благодаря!

Мили майки, прочетете я внимателно и много осъзнато. Според мен е важна статия! А.М.

 

БОЛКАТА НА МАЙКА ВИ Е НЕЙНА ОТГОВОРНОСТ, А НЕ ВАША!
/превод: Албена Люцканова, автор: Бетани Уебстър/

Потокът между подрастващото момиче и неговата майка трябва да бъде едностранен – постоянна поддръжка от страна на майката към нейната дъщеря. От самосебе си се подразбира, че дъщерите са напълно зависими от емоционалната, мисловна и физическа подкрепа на своите майки. Но един от многото аспекти на майчините травми е тази динамика на взаимоотношенията, когато майката е неадекватно зависима от мисловната и емоционална поддръжка, осигурявани й от нейната дъщеря.
Майката, родила своето дете, може да почувства несъзнателно, че най-сетне си има някой, който ще я обича безусловно. Тя започва да използва детето за удовлетворяване на собствената си нужда от обич, останала силно неудовлетворена от нейното детство. Това поставя дъщерята в непоносима за нея ситуация, в която й се възлага отговорността за благополучието и щастието на нейната майка. Тогава на малкото момиче се налага да потиска собствените си нужди, възникващи в процеса на неговото развитие, за да удовлетвори емоционалните потребности на майка си.
Вместо да се опира на своята майка като на надеждна емоционална база за изследване на света, от дъщерята се очаква самата тя да бъде такава база за майка си. В процеса на израстване момиченцето е напълно зависимо от нея, затова то няма голям избор – или трябва да се подчини и да удовлетвори майчината нужда, или да въстане против нея.
Когато майката натоварва дъщеря си с ролята на възрастен като заместител на партньор, приятелка или терапевт, тя я експлоатира. Когато от дъщерята се изисква да встъпи в ролята на емоционална опора за своята майка, тя не може да разчита повече на нея, за да получи необходимото удовлетворяване на своите собствени нужди.

Съществуват няколко варианта как дъщерята може да реагира на подобна динамика на взаимоотношенията:
– „Ако аз бъда наистина много добра (тиха, послушна, без собствени потребности), мама все пак ще ме забележи и ще се погрижи за мен.“;
– „Ако аз съм силна и защитавам мама, тя ще ме забележи.“;
– „Ако дам на мама това, което иска от мен, тя ще престане да ме използва.“ и т.н.

По-късно в живота си ние проектираме тази динамика и в отношенията си с другите хора.
– „Ако се опитвам да бъда достатъчно добра с него през цялото време, той ще бъде с мен.“
Или в работата:
– „Ако изкарам още едно висше образование, ще бъда достойна за повишение.“
В този случай майката встъпва в конкуренция с дъщерята за правото й да получи майчина защита. Тя й внушава, че майчината грижа и любов трябва да се заслужат. Момичето израства с убеждението, че за да заслужи любовта, одобрението и признанието на своята майка, трябва да се постарае с всички сили. После, когато порасне и встъпи в живота, то пренася тази динамика във взаимоотношенията си с останалите и непрекъснато привлича подобни ситуации.
(Междувпрочем такива взаимоотношения влияят и върху синовете.)
Дъщерите, натоварени с подобна родителска функция, израстват без детство. Те не получават нужното одобрение за себе си като личности, а само ако са изпълнили определената възложена им функция (да облекчат болката на своята майка).
Майката може да очаква от своята дъщеря тя да изслушва всичките й проблеми и дори да очаква от нея грижа и утеха, за да се справи със своите тревоги и страхове на възрастен човек. Тя може да очаква дъщерята да решава нейните проблеми, да подрежда безпорядъка в собствения й живот или да се заеме с емоционалното й разстройство. Такава майка се предава в ръцете на дъщеря си, защото самата тя е слаба, претоварена или неспособна да се справя с живота си.
За дъщерята това означава, че нейните собствени потребности, възникващи в периода на израстването й, натоварват майка й неимоверно много и тя започва да обвинява себе си за своето съществуване. По такъв начин момичето получава убеждение, че то няма право на свои потребности, няма право да бъде изслушвано и приемано такова, каквото е.
Дъщерята, на която е възложена подобна родителска роля, може да се вкопчи в нея и да я играе, за да има изгода от това. Например тя може да получава одобрение или похвала само тогава, когато изпълнява ролята на защитник на своята майка или неин спасител.
Заявяването на собствените нужди от страна на дъщерята може да крие заплаха от агресия или отхвърляне от страна на майката. Момичето може да изпитва страх, че майка му може да бъде изкарана лесно от равновесие и затова то често укрива от нея истината за своите потребности. Майката може да играе ролята на жертва и да внуши на дъщеря си, че тя е истински злодей, ако заяви своето право на съществуване на собствена реалност. В този случай дъщерята получава усещането за: „Искам твърде много. Моето истинско „аз“ е да причинявам болка на останалите. Аз съм твърде голяма. Трябва да остана мъничка, за да ме обичат.“
Когато дъщерята е емоционално готова да се отдели като възрастен човек, майката може подсъзнателно да възприеме това като повторно отхвърляне (след отхвърлянето в детството си) и ситуацията може да предизвика у нея неприкрита детска ярост, пасивни обиди или неприкрита враждебност.
Някои майки, които използват дъщерите си по подобен начин, често използват думи като „Нямам никаква вина за това!“ или „Спри да бъдеш толкова неблагодарна!“, когато дъщеря им изказва открито неодобрение от техните взаимоотношения или иска да обсъдят темата. Това се случва с тези дъщери, чието детство е откраднато чрез възлагане на отговорности, за да бъдат удовлетворявани агресивните изисквания майките им. След това, когато такава дъщеря държи да обсъди взаимоотношенията си с майка си, нейното поведение се тълкува като „наглост“.
А може и майката да не желае да види своя принос към болката на дъщеря си, защото не би могла да го понесе, за нея това би било също болезнено. Често такива майки не могат да си признаят как се отразили върху самите тях отношенията със собствената им майка.
Думите „Не обвинявай майка си за нищо!“ често се използват, за да бъде засрамена дъщерята и да премълчава истината за собствената си болка.
Ако ние като жени сме готови действително да заявим своята сила, трябва да успеем да видим с какво нашите собствени майки са допринесли за травмите ни в детството. И тогава като зрели хора да поемем отговорността за изцеляването на тези рани.
Дъщерите трябва да знаят, че те имат право да чувстват болка и да я заявяват открито. В противен случай истинско изцеление няма да настъпи. Те ще продължат да саботират самите себе си и ще ограничават сами своите способности да се развиват в живота и да процъфтяват.
Патриархатът е навредил дотолкова, доколкото жените, дали живот на своите деца и изгладнели и алчни за самоутвърждаване, одобрение и признание, са търсили любовта у своите дъщери. Този глад за любов обаче дъщерята не може да удовлетвори никога. Затова толкова много поколения дъщери принасят себе си като доброволни жертви на олтара на майчиното страдание с надеждата, че все някога ще станат достатъчно добри за своите майки. Те живеят с детинската надежда, че ако успеят да „нахранят“ своята майка, тя ще нахрани с любов тях. Този момент няма да настъпи никога. Да утолиш глада на собствената си душа може само тогава, когато изцелиш себе си от майчината травма и отстояваш собствените си живот и ценности.
Нужно е да спрем да жертваме себе си заради своите майки, защото в крайна сметка нашата жертва няма да ги засити. Болката на майка ви е нейна отговорност, а не ваша!
Когато отказваме да признаем онова, което са ни причинили като страдание собствените ни майки, ние продължаваме да живеем с чувството, че нещо не ни е в ред, че ние сме недостатъчно добри. Да чувстваш вина и срам е много по-лесно, отколкото да погледнеш истината в очите – как са ни отхвърляли и използвали в детството нашите майки. Срамът и вината – това са нашите защитници срещу болката. Нашето малко вътрешно момиче предпочита срама и самоунищожението – това съхранява неговата илюзия за добрата майка.
(Да се вкопчиш в чувството за срам и вина е начин да се държиш за майка си. Това чувство създава усещане за майчинска опека.)
За да отпуснем най-накрая ненавистта към себе си и самосаботирането, трябва да помогнем на своето вътрешно дете да разбере, че колкото и голяма вярност и привързаност да проявява към майката, оставайки малко и слабо, тя няма да се промени и да стане такава, каквато му се иска. Трябва да намерим в себе си кураж и сила и да отдадем майчината болка, която майка ни е прехвърлила върху нас, на самата нея. Да й я отдадем, защото тя е нейна отговорност.
Тя трябва да се справи с това.
Тя е възрастният човек, ние сме детето. Като деца ние не бива да носим отговорността за избора и поведението на възрастните около нас. Когато осъзнаем това, ние поемаме пълната отговорност върху себе си за преработване на получените травми от детството, признавайки как те са повлияли върху живота ни. Така ние можем да продължим по-нататък, осъзнавайки силата и дълбочината на собствената ни природа.
Много жени се опитват да пропуснат тази крачка и да преминат направо към прошката и милосърдието, където… зациклят. Не е възможно да загърбиш миналото, ако не знаеш какво точно трябва да загърбиш.

Защо е толкова трудно да признаем това, за което има вина нашата майка:
– На биологично ниво у децата е закодирана непоколебима вярност към тяхната майка, независимо от това какво е нейното отношение. Майчината любов е необходима на децата за тяхното оцеляване.
– Отъждествяването с майката предполага, че тя е на ваша страна.
– Трудно е да забележим у майка си жертвата от собствените й травми и патриархалната култура.
– Съществуват религиозни и културни табута – „Почитай баща си и майка си!“ и „свята майка“, които ни внушават чувство за вина и принуждават децата да премълчават своите чувства.
– Когато сме били малки момичета, ние сме били културно обусловени и пригодени да служим на другите, пренебрегвайки собствените си интереси.

Защо самосаботажът е проява на травма от майката?
– При дъщеря, която е натоварена с ролята на възрастен, връзката с майката се е формирала в условия на потискане на собствените потребности и чувства. (Да бъдеш малка = да бъдеш любима.)
– Затова съществува подсъзнателна връзка между майчината любов и самоизтощението.
– Дори в осъзната възраст да се сдобиеш с успех, щастие, любов и увереност, подсъзнанието помни „опасността“ в ранното детство, когато да се покажеш пораснала, спонтанна или естествена е предизвиквало болезнено отхвърляне от страна на майката.
– На подсъзнателно ниво отхвърляне на майката е равно на смърт.
– На подсъзнателно ниво самосаботаж (да останеш малка) е равно на безопасност (преживяване).

Ето затова е толкова трудно да обичаме себе си. Защото да отпуснем своето чувство за вина, срам и самосаботаж, означава да пуснем своята майка.
Изцелението на майчините травми е ПРИЗНАВАНЕТО на собственото ни право да живеем без дисфункционалните шаблони от нашето детство в общуването с майка ни. Всяка жена има право на това.
Това е тази вътрешна работа над себе си, за да се освободиш и станеш онази жена, за която си се родила.
Това съвсем не е очакването, че твоята майка ще се промени най-накрая и ще удовлетвори онази потребност, която ти е липсвала в детството. Дори напротив.
Докато не погледнем право в лицето и не признаем ограниченията на собствената ни майка, не признаем травмите, които тя ни е причинила, ние ще зациклим в Чистилището, очаквайки нейното одобрение и… в живота ни ще настъпи пауза.
Изцелението винаги означава да вземеш отговорността за собствения си живот в свои ръце.
Разбира се, този процес може да е съпроводен с конфликти и дискомфорт. Това означава, че изцелението върви с пълна сила по правилния път. Придържайки се към този път, в края на краищата ние стигаме до състояние на естествено милосърдие не само към себе си като дъщери, но и към своите майки, към всички жени във всички времена и въобще към всички живи същества.
Само че на този път към милосърдието ние отначало трябва да отдадем онази болката на своята майка, която тя ни е била прехвърлена в нашето детство.
Когато майката прехвърля на дъщерята собствената си отговорност за непреработената болка и я обвинява за признанията й за причиненото страдание, това показва само едно – истински отказ за поемане на отговорност.
Възможно е нашите майки никога да не поемат тази отговорност за тази болка, която несъзнателно са ни възложили, за да облекчат собственото си страдание. Но най-важното е ти, като дъщеря на майка си, така да признаеш болката и нейната уместност, че да почувстваш състрадание към своето вътрешно дете. Това освобождава и открива пътя към изцелението и към възможността да живееш така, както обичаш и заслужаваш.

Вашият коментар

Остани с мен-ще има още интересни статии