„Не! Това не е за мен“ – пътят към вътрешния ни компас

„Не! Това не е за мен“ – пътят към вътрешния ни компас

„Знаех, че не трябваше да ходя там!“ „Знаех, че това няма да свърши добре!“

Съвсем обичайно е да се чуват подобни твърдения от доверениците ни. Когато ги попитаме защо, ако са знаели и усещали че не върви на добре, все пак са отишли, отговорът обикновено е свиване на раменете. понякога хората споменават, че това е било твърде мимолетно усещане и не са го приели сериозно. Едва след това са си дали сметка, че това усещане е минало през тях и те са го почувствали. И въпреки всичко- това предупреждение на тялото е пренебрегнато лекомислено.

„Харесва ли ми или не? Искам ли да го правя, или категорично не искам да го правя?“–  На тези и подобни въпроси човек отговаря, ориентирайки се по вътрешния си глас и чувство. Тогава усещането за опасност се локализира някъде в тялото ( при всеки е различно мястото) и човек веднага разбира как би трябвало да действа в тази ситуация. Така работи нашата вътрешна отправна точка, нашият компас и този компас е много категоричен и ясен.

Защо се проваляме?

Често се случва вътрешното ни усещане да е повлияно от минал травматичен опит. Веднъж сблъскал се с трудна ситуация, в която човек се е чувствал в опасност, незащитен, излъган, измамен, пренебрегнат и т.н., преживяването оставя потискащ отпечатък на страх и тревога. Ситуацията сякаш е отминала, опасността я няма вече и човек прави всичко възможно, за да забрави, но състоянието на вътрешен дискомфорт го съпътства на заден план, дълбоко скрито в неосъзнатото.

Какво се случва след това?

Опитваме се да ограничим или игнорираме тези фонови сигнали за опасност. Това означава, че изключваме своята чувствителност, игнорираме вътрешния си глас и вътрешния си компас. И ако доловим мимолетен импулс, информиращ ни за опасност, предпочитаме да не го забележим, защото не си вярваме. За това игнориране на сигналите на тялото си, всеки от нас заплаща с неспособност да определи кое е добро за него и кое е лошо, кое е полезно и кое, напротив, е разрушително. 

Така например осъзнатият човек, преди да изяде нещо, ще обърне внимание на това, което яде: на вида, на цвета, на миризмата. Вслушва се в себе си, дали наистина иска тази конкретна храна сега. Помирисва, опитва я – тогава решава дали ще я изяде. Човекът, затворил своите телесни усещания, защото е наранен, яде наред, не опитва, пресолява, преяжда, търси още и не внимава- съзнанието е приспано, подсъзнанието носи болката и вътрешния ни глас е напълно заглушен. Нещо повече, сякаш напук, нарочно влизаме в най-лошото за нас: качваме се с пияния шофьор, пресичаме без да погледнем, ядем без да опитваме, влизаме в отношения с хора, които ще ни наранят…

Има ли нещо, което можете да направим в тази ситуация?

Да. Но за целта ще трябва да влезем във връзкас тялото си, да го усетим, да го чуем, да приемем това, което се случва в него. Този начин не е бърз, не се научава за дни, нито дори за седмици. Ще ни подпомогнат вътрешната решителност и осъзнаването на протичащите процеси и те ще ни доведат до „приятелство“ с тялото. Тогава ще се събуди и ясно ще чуваме своя вътрешен си инстинкт и ще можем да кажем: “Не, това не е за мен!“. Това е едно от най-важните умения в този свят, умение, което ни спасява.

Аида Марковска

7 септември 2023

#aidamarkovska #aida #probudici #rod