За поисканите съвети и непоисканото добро – отново

За помощта – желана и измолена (посветено на човек, който получи почти всички възможни съвети от мен)

Всички искаме да помагаме на хората.

Независимо дали става въпрос за здраве, пари или взаимоотношения, когато хората идват при нас за съвет, ние искаме да запретнем ръкави и да им помогнем да успеят.

Тъжната истина обаче е, че много хора, въпреки това, което казват, всъщност НЕ искат нашата помощ. По-лошото е, че ако се опитаме да им дадем искрена обратна връзка, решения, помощ и т.н., всъщност има голяма вероятност влошим нещата и да създадем повече спорове и проблеми.

И това вероятно се случва много по-често, отколкото си ни се иска.

Още се уча как да разпознавам кога трябва да кажа цялата истина и кога трябва да си прехапя езика (или да сменя изобщо темата).

Искам да избягвам тези капани на живота, да не допускам ситуации, в които хората молят за „помощ“, но въпреки това спорят и ме игнорират. Искам да не съм в ненужен стрес и да защитя психическото си здраве и спокойствие от хора, които имат добри намерения, но нямат никакво желание да ги изпълнят.

Простата истина, която трябва да разберем е, че много хора искат нашето мнение, съвет, мисли, критика и т.н., но когато ги дадем, те се ядосват, разстройват или спорят, а някои и сериозно се гневят. Защо?

Нека използваме реален пример.

Наскоро довереник дойде за помощ относно отношения с порасналото си дете. Зададох няколко допълнителни въпроса, за да науча за тяхното положение, съставих картата на рода, отбелязах важните травми, след което предложих няколко решения и възможна промяна на поведение, усещане. Всички бяха отхвърлени.

Запитах се: Тогава защо идват при мен и искат помощ?

Моят отговор за сега е, че често, когато хората молят за помощ или съвет, те всъщност не молят за помощ – те просто искат увереност. Искат и очакват потвърждение, че правят това, което правят правилно и че техният начин наистина е най-добрият.

Ако това, което им казвам, не потвърди това, в което вярват, в тях се събужда отхвърляне, огнена буря, която никой от нас не е желае.

Аз никога не си позволявам да бъда неуважителна, злобна или да обиждам тяхното мнение. Това се разбира от само себе си. Уважително, любезно и искрено отговарям на въпроса им и ако все пак разговорът ни се превърне в спор, тогава просто се отказвам. Излизам „невидимо“ от този спор.

Научих, че преди да се опитам да помогна на някого, нужно ми е да знам дали няма да попадна в този капан и да се втурвам да помагам на хората или просто да давам полезна обратна връзка, докато те НЕ искат точно това.

Днес казвам на тях и на себе си: не давам съвети. Казвам им, че съветите ми са на база на моя опит и не са задължителни, но на мен са ми скъпи и затова е нужно да бъдат уважени, ако бъдат поискани. Затова и съветите ми струват пари.

Това, между другото, е в десетилетие на говорене в реалния свят. Дори след като съм от 10 години родов терапевт, след като съм разгледала повече от 700 рода, провела съм стотици часове семинари, лекции и беседи, дори при всичко това, когато хората поискат съвета ми, поне в седем от девет пъти, те не искат да го чуят. Те го отхвърлят. Те се борят с нещата, които им казвам. Аргументират се пред себе си и мен. В добрия случай кимват с глава, казват  „мм-хм“ и след това продължават да правят това, което са правили, без да получават резултатите, които твърдят че очакват.

Проблемът с рода и семейството е, че това е изключително личен въпрос, всички имат семейство и род и всичко си работи и без наша намеса до известна степен. Всеки, който е прочел книга-две, изведнъж си мисли, че е експерт. Всеки, който е във добри отношения и има деца, смята, че е квалифициран да дава съвети. Да – на кафе, на маса, в разговор. В това няма нищо лошо, даже напротив.

Всъщност  хората просто търсят поддържащи аргументи. Понякога ме питат за родовите  неща, след това ще прочетат противоречива статия и след това се обаждат и питат: „О, да, добре, какво ще кажеш за това, то не е както казваш ти?“

Да, аз също греша, но проблема е в психиката – вместо да си губя времето и умствената си енергия да споря с някой, който никога няма да ме изслуша, няма да направи и едно от нещата, които му казвам, забравя ги на мига и ги интерпретира както му изнася, предпочитам да запазя своето спокойствие.

И това е, което ви насърчавам да правите и вие във вашата специалност и умения.

Има и случаи, когато хората са твърде емоционални. Ако нещо стресиращо току-що се е случило на някого и той е много уплашен, ядосан и т.н. и ме помоли за съвет, не мога да не подчертая достатъчно силно: не е това моментът да давам съвет. В родовата работа това е най-лошият момент за даване на съвети. Затова дори и да ви молят за съвет — от любовта към всичко добро — никога не го давайте. Аз често падам в точно този капан.

Единственото нещо, което би трябвало да направя, е да запазя мнението си за себе си. Утешавам ги. Съчувствам им. Изслушвам ги. Това е единственото нещо, което трябва да се направи в тези моменти. Нищо няма да прецака нещата повече от това да се опиташ да им помогнеш, когато емоциите им са много силни и пресни.

Има и хора, които искат съвет, но всеки път, когато давате предложения въз основа на това, което казват, те винаги имат едно „но!“.

„Да, но какво ще кажете за това? Но какво ще кажете за онова? Но не мога да направя това поради _еди-що си___. Но имам _един ТООЛКОВА голям_ проблем.“

Мнозина биха преценили тези отговори като причина да продължат да дават все повече и повече съвети, докато не намерят нещо, което ще свърши някаква работа.

Но това е загубена кауза. Уверена съм.

Когато чувам поредното „но“ за мен е доказателство, че не се търсят решения; човекът просто иска да се оплаква, иска внимание и/или съжаление. Иска някой да му „помогне“, въпреки че реалистично няма намерение да променя или подобрява положението си. Знам, че звучи грубо, но това е истината.

Понякога, в зависимост от ситуацията и колко добре познавам този човек, когато той продължава да отговаря „но, но, но“, аз внимателно и учтиво казвам нещо от рода на: „Искам да ти помогна, но забелязал ли си, че отхвърляш или намираш извинение за всичко, което ти предлагам? Не се опитвам да те заяждам, но може би трябва да погледнеш собственото си разбиране по въпроса и да разбереш какво се случва наистина.”

Най -добрият показател за бъдещите  резултати на всеки един от нас са миналите ни постижения. Така че, ако някой е отхвърлял съветите ми последователно в миналото, вероятно ще го направи в бъдеще. Очевидно това не винаги е така и има много изключения – но все пак това е приличен показател. И ако смятате, че това звучи пораженчески или негативно, то нека го кажа по-ясно. Никога няма да кажа на хората: „Не помагайте на хората, когато те молят за помощ;“ Казвам: „Разпознавайте кой ще слуша, вникне, осъзнае и изпълни и кой не.“ Както обясних, мнозина молят за помощ, но това е просто капан.

И все пак познавам много хора, които, ако поискат честна обратна връзка, ще ме изслушат и нещо повече, ще ме чуят и ще последват съвета. За тях аз бих работила докато имам някакви сили за това изобщо. И продължавам да го правя. Не се отказавам, наистина!

Разбира се, нещо може да се промени и хората, отхвърлящи съвети и помощ изведнъж могат да станат отворени за приноса, който са поискали, но нека бъдем внимателни. Защото не само животът им е заложен на карта; ако се оплетете в техните проблеми със съветите си, можете да влошите нещата за себе си и за тях също.

А вие как и кога искате съвети?