МОДЕРЕН РОДОВ СЕМИНАР • 12 декември, Пловдив →
В българското семейство детето винаги е било обгрижвано, то е поставено до известна степен на пиедестал. Децата са били и са смисълът на цялото семейство, и всички поколения са се стремели да имат наследници, те да пораснат читави хора, съвестни, честни, но най-вече работливи. Децата са се обгрижвали от майката, от по-големите сестри и от бабите си, като са били плътно до тях през цялото си ранно детство.
За бабите ни са непознати детските заведения, като ясли и градини, така популярни след навлизането на жените на пазара на труда, в заводите, офисите и канцелариите, в търговията и занаятите. Това доведе до откъсването на детето от неговите родители за почти целия ден и оставянето му в ръцете на други хора. В днешните семейства, където има едно, две и много рядко по три деца, тези центрове за отглеждане на подрастващите са и място за социализация, но в миналото това не се е налагало, защото децата са растели заедно в семейната си среда и често са били доста повече от три.
Българчетата не се различават от децата по света относно новото време. Те се раждат съпричастни към природата и нейните страдания, причинени от човешката дейност. Децата на България разбират човечността, любовта, нуждата от внимание един към друг, но за тях, смело казвам, не се отнася твърдението, че не принадлежат на своята родова система и не носят родовата орис. Тази орис е толкова обременена през вековете от страданията на народа ни, че носи още послания към света, предавани чрез децата ни.
Единици то тях, наречени от мен родоначалници, се раждат без наследството на родовата матрица, но само със задачата да осъществят зараждането на нов род, с нови принципи, с нови задачи и мисия. Тези деца в миналото са били голяма рядкост, днес се срещат далеч по-често и са обновлението на нацията в новото време. Интересно е, че те не са откъснати от своя род, но не са обвързани с него.
Децата на новото време – това е енигмата в съвременния български род. Загадка за всички предишни поколения са тези, които са се родили от ранните 90 години на XX век до днес – в 20 те години на XXI век. Това е цяло едно поколение, което за наше огромно учудване притежава необичайни качества и има отлики от очакванията, според които сме възпитани тези, родени преди тях. За нас, българите, това са децата от Новата епоха на прехода, която продължава вече повече от 30 години. За нас светът се промени за няколко дни в края на 1989 г. и така създадохме и нови, променени деца, с необикновени качества и много различни от приетото в традиционното ни общество.
Тези деца и млади хора притежават нови, необичайни за нас и „трудни“ личностни и характерологични особености, с които обществото ни не е готово да се справи. Те виждат взаимната свързаност на всичко в нашия живот, изпитват силна емпатия и усещане за единение със света. В този смисъл те също така и не позволяват да бъдат ограничавани в каквото и да е и особено от това да опитват различни състояния. Разказват ни за пътешествия в други светове, пътувания извън тялото, срещи в миналото и знаят факти, които няма как да са им известни от книгите или интернет.
Те са абсолютно убедени, че животът е съзнание, енергия, сила и имат ясно висше осъзнаване, често трудно се различават полово – обичат да носят дрехи и украшения, които не ги идентифицират като мъже или жени, обичат музиката, природата, танците; сетивата им работят по нови начини, по-изострени са и по-чувствителни. Техните разкази са изпъстрени с истории за невидимия свят, за срещи с приятели в точно тези невидими светове, а храносмилателната им система не понася съвременната храна по начина, по който им я поднасяме.
Те учат с удоволствие, но не по начина и не в нашите училища при съвременната образователна система. Искат да знаят и знаят, търсят информация, но не я запомнят, защото тя е достъпна по лесен и удобен начин, интерпретират знанието по чудновати начини и въпреки, че ни се струваше, че няма да се справят в лютия, зъл свят, те го правят повече от чудесно.
Забелязали сме, че имат нужда от лично пространство в по-голям мащаб, искат самостоятелност, искат пълна свобода – на тялото, на изразяване, на действия, на собствени решения и са много чувствителни към човешките страдания. Тези деца имат невъобразимо различен режим на сън, често спят малко и недостатъчно. Тези деца спят лошо, но имат вълнуващи и предсказателни сънища. Като всички деца преди тях не харесват ранното събуждане, нощта ги мами и не им се спи до малките часове
Децата на новото време имат изострена чувствителност и ако тя бъде възпряна от остарели представи и възпитателни мерки, те се пренапрягат, изпадат в смут, поддават се на силен гняв, завиждат, ревнуват и реагират болезнено. Запечатани в мозъка, тези емоции формират спомените, в които пък се затвърждават моделите, а те от своя страна, определят и последващото поведение на детето.
В родовата система пред нас стои въпросът дали тези деца носят травмите на предците, както всички поколения преди тях, дали имат задачи в родовете си и дали се справят с тези задачи.
Съвременните родители силно се надяват и залагат на идеята, че децата са освободени от родова орис, достатъчно е да им се дадат нови, непознати, модерни имена и това ще гарантира тяхна, лична собствена, чиста (какво ли значи това?) съдба.
Някои от родителите отказват общуването на новите деца с техните по-възрастни родственици, за да „не прихванат“ от старата енергия, от техните разбирания за възпитание, да не ги „натъпчат“ със захар и шоколад, да не ги облекат прекалено топло или обратно – да не са достатъчно облечени и т.н. В приемните на родовия терапевт идват множество натъжени баби, понякога и с дядовците, за да съобщят, че не им дават да се виждат с внучетата си, защото са остарели.
При децата се наблюдава интересно разминаване: част от новите деца много обичат бабите си и са силно привързани към възрастните хора, говорят с тях, помагат им, изпитват силна симпатия, а друга част от тях буквално не забелязват възрастните хора и не общуват с тях изобщо.
Когато децата са от първия тип, те обичат срещите с баба и дядо, и дори с приятелския им кръг. Ако баба е сладкодумна, а дядо може да ти покаже как се ловят рибки и жабки, тогава тези деца са в истински възторг. Но имаме и модел на съвременни баби, които отказват да са такива, те настояват, че тази титла не им подхожда и държат да са като равни със своите внучета – обичат да им се говори на малко име или на „маминка“, да не се очакват от тях вити баници и плетени шапки.
Родовата им съдба се проявява и в реакциите на новите деца в конфликтни ситуации. Те не се оставят да бъдат въвлечени в същата степен в тях, както всички останали, и респективно да бъдат наранени или изложени на риск те или друг. Детето реагира доста радикално: ако другите се отнасят към него снизходително, надменно или присмехулно, най-често те напълно изгубват доверието му.
Новите деца се усещат и изживяват като изключителни и неповторими, това е тяхно вътрешно убеждение, което за останалите често е неуместно и те започват да го смятат за упорито, твърдоглаво и трудно дете. Страдат от това, че не ги разпознават като уникално, различно същество и настояват за подобно отношение по множество начини, някои напълно неразбираеми за родителите им. Децата защитават своето достойнство, възгледи и знания, и ги демонстрират убедено пред света. Ако не се уважи тази тяхна черта, децата започват да се крият и лъжат, защото са твърдо убедени, че са прави.
Това ново поведение изумява родителите им, възпитани да бъдат само един от всички останали. Те не знаят как да разбират поведението и се надяват детето да възприеме идеята, че светът няма да го разпознава като изключително в един по-късен етап. Всъщност, това, което родовият терапевт знае, е, че детето проявява част от родовата повеля, която е потискала предците му във времена на уравниловка, уеднаквяване и опасност да си различен. Днес тези деца решават именно този въпрос: „Не, аз не съм като другите!“, който е бил травмиращ за предходните поколения, особено в епохата на развития социализъм между 1955-1989 г.
По отношение на хармонията между духовното и материалното присъствие, тези деца също имат родова задача – да създадат чуден баланс между тези две състояния. При предците ни материалното е надвишавало многократно усета за духовно, като това се е променяло през вековете няколко пъти, ту в полза на духа, ту на търбуха. И така те получават от нас, предшествениците им, задача да уравновесят тези две състояния по един прекрасен начин, без нито едното от тях да е ощетено. И те успяват!
Първо, те са материално най-осигуреното поколение, но също така са и най-обезпечени с образователни инструменти и възможности да учат, те имат всичко необходимо да усетят духа на света, времето и епохата, и да ги въплътят в себе си по един нов и необичан начин. Тази им способност обаче ги лишава напълно от възможността да признаят авторитети и да бъдат покорни ученици. Категорични са в издаването на присъди и когато харесват нещо, те имат такова отношение до край, но същото важи и за отричането – отричат, без право на промяна.
Родово нова е позицията им в семейството – те се усещат и се държат като равноправни – нещо немислимо за нашите предци. Децата са наравно във всичко с родителите си, дори във вземането на важни решения, с тяхното мнение се съобразяват далече по-опитните им родители и често с право виждат в децата си свои учители. Това не е въпрос само на вродена интелигентност, а е старо знание, което се проявява именно сега, в нашия век.
Децата на новото време остават лоялни към своите семейства, въпреки че често се отдалечават от тях и живеят, учат и се реализират на хиляди километри. Забелязва се, че владеят и нечовешки езици, те сякаш разбират ангелските езици, „говора“ на птиците и насекомите, и то по начин напълно естествен, сякаш им е вродено и не е кой знае какво!
Разказват убедено за светове с различни порядки, отличаващи се от познатите ни фантастични сюжети, и познават неродените си братя и сестри, дори могат да посочат кога и къде ще се родят или са щели да дойдат на този свят. Тази тяхна характеристика още повече доказва, че те не са отдалечени от родовите си структури, напротив, а са много по-интегрирани и свързани с необятното неосъзнато родово поле.
Старите порядки не ги впечатляват
Оценки в училище, организирани мероприятия, брак и венчавка – тези неща не ги разбират, не ги мислят и изобщо отказват да встъпват в тях, считат, че е ненужно. Това би било само положително, ако не въвеждаше в живота им известен хаос, в който те се справят без проблеми, но затрудняват всички предходни поколения и отварят пропасти в общуването между тях. За нас, по-възрастните, това е и крайно непрактично, и въпреки че настояваме за този извод, младежите нямат усещане, че не са прави. Понякога са самотни и отдалечени от останалите млади хора именно поради този хаос, който създават чрез невъзможността им да бъдат организирани в отбори, екипи, групи или колегиуми, класове и т.н.
Новите ни деца обичат интересните, многоцветни, но не дългосрочно ангажиращи събития, защото общуването им е в малки групи, въпреки всеобщата им интернет свързаност.
Нашите днешни деца не приемат емоционалните модели на родителите за свои! Те отразяват новото време по нов начин и това се случва или чрез силна проява на гняв, или чрез абсолютно отдръпване – в своята стая, в мълчание, чрез липса на апетит; като окончателен отказ да отдаде право на родителите си, на семейството и рода; чрез търсене на авторитети извън очертаните от родителите граници.
Едно нещо не се е променило при отношенията родители и деца, и то е, че е необходимо да направим всичко, за да бъдем щастливи хора като възрастни и като родители, тогава децата ни пряко ще отразят това наше състояние. Също е важно да внасяме хармония в отношенията си в семейството, продиктувани от любов и уважение между всички членове.
Информация Автор: Аида Марковска
Издател: Център за съзидателно мислене „Делфи“, Пловдив Издание: Мека корица Брой страници: 240
ISBN: 978-619-92722-1-3
Съдържание
ПЪРВА ЧАСТ: РОД
ВТОРА ЧАСТ: СЕМЕЙСТВО
ТРЕТА ЧАСТ: АЗ – ЧОВЕКЪТ
Скъпи приятели,
Тази книга не би била възможна без любовта, грижата и спомоществователната отзивчивост на скъпи на сърцето ми хора.
На първо място това е моето семейство, към което съм привързана с цялото си същество. Дано моите грижи и задачи по написването на този труд не са ги обременили. Юрия Марковска, Борислав Янчев, благодаря ви с обич! Вашите насърчения бяха спусъка, който ме застави да напиша статии и текстове, резултат от дългогодишните ми трудове и наблюдения в родовата система.
Дължа сърдечна благодарност на моята редакторка и приятелка, филолог и доктор по френски език Нина Чочева, която в натовареното си ежедневие намери време да редактира и подреди разхвърляните ми мисли. Без нея този труд нямаше да види бял свят.
На журналиста и приятеля Маргаритка Благоева, по чиято идея започна написването на текстовете.
На моята колежка и професионална подкрепа, психолога Ваня Кънева (Център за съзидателно мислене Делфи), с която сме в неразривна комуникация и която направи коректурата на този труд, напълно всеотдайно.
На дизайнера и художника Мирена Васева, която се зае с моите визии и ги направи красиви и забележителни.
На приятеля и майстор-свещоливник Тихомир Спасов („Свещи от любов“), който разработи и поддържа сайта на книгите ни, напълно безвъзмездно.
На всички мои колеги, родонавти от Школата за родова терапия „Задругата на родонавтите“, които знаят усърдието ми и ме подкрепят в него.
На моите приятели и верни сподвижници в родовото дело, благодаря ви!
БЛАГОДАРЯ!
БЪДЕТЕ ЗДРАВИ В ЗДРАВИ БЪЛГАРСКИ РОДОВЕ!
В навечерието на 15 септември погледът на родовия терапевт спира върху развълнуваните родители на учениците, за които предстои първия учебен ден. Бихме помислили, че децата се вълнуват?! Съвсем не. Освен най-малките първолаци, рядко и тези дечица до четвърти клас, вълнението от предстоящата учебна година е в умовете на родителите им. Там са истинските бури, обвинения, тъга, омерзение от собствените постъпки и от състоянието на образованието, страх, че няма да се справим и че отново ни предстоят тежки вечери на писане на домашни, разказване на уроци, сълзи над нерешени задачи и училищни проекти.
Мисля си, от кога училището е притеснение и тревога, а не вдъхновение и радост от общуването? От кога страхът, че няма да имаш възможност да запишеш детето си на частен урок, да му купиш най-скъпите маратонки за бягане и най-невъзможно футуристичната раница за учебниците изместиха скромния градински букет от есенни рози или ранни хризантеми и леката стъпка към училищния двор, където оставяш детето си в сигурните ръце на учители и възпитатели.
„Ад“- това споделят всички родители, които са съпричастни към ученето на децата си.
Ние създадохме този ад – ние, нашето общество. Преди около 20-25 години в педагогическите специалности на университетите се влизаше с оценка от изпитите 2,54 за мъжете и 2,85 за жените. Никой не искаше да е учител- тази „луузърска“, невзрачна професия, при която кариерното развитие е спряно от приумиците на някакви министерства. Още тогава беше ясно, че не ни очаква нищо добро.
„Да работиш с деца“ вече не е израз на учителите, а на вдъхновени самодейци, които обожават да бъдат с децата, но не и в училище. Училището е пътека към мъчението на родителите. Защо, питат те, идвайки при специалиста? Какво не е наред с мен, с моето дете?
Луузърството, скъпи приятели, което навлезе в училището. Идеята, че някои е „куул“, а друг – скапан неудачник. Тази идея беше нужно да остане извън училищните пространства и никога да не припарва там. Не ни се получи.
Кой е този, който е добър, популярен, следван, който е пример? Да предположим, че това е будното дете, което прилежно учи и пише домашни, идва на време в училище, не бяга от час, почтително е с учителите си и спазва дисциплината? Смешно, нали? Дори вие в момента казвате- не искам моето дете да е такова, не!
Защо ли?
Защото това дете днес е загубеняка, който получава само удари, груби думи, презрение. Популярният ученик в класа е този, чиито родители го возят и вземат от училище с възможно най-скъпия автомобил, който прекарва ваканциите си на екзотично скъпи места, който не чете книги, защото не са му нужни и чийто родители са спонсори на училището, при това от най-добри чувства.
А защо това е така? Това е нашата култура, нашето разбиране, нашата логика. И децата, и училището я взеха от нас. Ние сме такива. Фалшиви герои на фалшива основа.
Е, знам, някой ще се засегне, ще каже: аз съм добър човек. И това няма да е лъжа, всеки от нас е добър човек. Но ако всички сме добри хора, нека се огледаме в училището ни днес, в децата ни днес. И ще се ужасим от образа, който е там.
Грубост, пресметливост, лъжа и ….нервно тъжни учители, опитващи се под пластовете лустро, които накачихме върху децата да видят истинската му душа, тази чистата, ученолюбивата, нежната, човешката душа, с което всеки идва на света.
Родителите неистово се състезават с другите родители. Конфликтите са именно в тази посока, да покажеш на останалите родители, че ти си по-заможен, по-успял, по-богат и по-силен. За идеи като да си по-изобретателен, по-разговорлив, по-пъстър и различен не остана място. Направихме децата си ЕДНАКВИ, без да са в униформи. Достатъчно е да погледнете тик-ток филмчетата: еднакви лица на еднакви красавици, с еднакви коси, очи, мигли и вежди, с едни и същи жестове и мимики, с една и съща лустросана визия, минала през филтрите на софтуерите и през цялото същество на момичето или момчето.
Филтърни хора, живеем във филтърните времена на тъгата.
Идва училище, първи звънец. Драги родители, време е да измиете луксозните коли, да купите скъпите маратонки и да дадете най-новия телефон на детето си. То отива в училище.
А ние? Ние отиваме в ада.
На добър час.
ПП: И понеже за всяка болка има лечение, и аз като вас нося в себе си зрънцето, което знам, че ще помогне. И ще го разказвам дълго и напоително през цялото време, в което мога. Неговото име и същност са родова сила, ценност и обич. 😊
Оригинална статия тук:
Днес пиша за мъжките чеда, за важността на сина в родовата схема и за желанието на рода да има момчета сред децата си.
Раждането на дете е истински празник във всеки род, дори в най-бедния и окаяния. Българското семейство еднакво силно се радва и желае и синовете си, и дъщерите си. Няма разлика и в любовта при отглеждането им, нито в посланията, които родителите дават на света чрез желанието си да имат детенце. Нашите баби казваха: „Само да е живо и здраво!“ и това е истината и до днес. Искаме децата ни да са живички и да ни носят радост и добро, и да оставим след себе си следа в рода и народа си.
Ролята на мъжа и жената в българското семейство обаче определя различни изисквания към момченцата и към момиченцата. Осъзнавам ясно, че това мое изказване не е съвсем в „духа на времето“ и че вече е съвсем наблизо идеята да оставим децата сами да определят пола си (не спирам да си задавам въпроса как точно те ще го сторят), но не това е моята тема днес. Ако вас ви тревожи фактът, че хората се раждат в един от двата човешки пола и това определя голяма част от ролята им в живота, моля ви, не се отказвайте да прочетете текста до край.
Определянето на социалния пол при българите е било чрез съвпадението му с биологичния пол и само при различни обредни игри и празнични ритуали мъжете е можело да се преоблекат като булка, бременна жена, калугерка и прочее герои от женски пол, което е имало за цел да се осигури протективна функция, благословия за плодородие и пр. добрини за семейството.
на създаването на семейството и децата. До нея се стигало по дълъг и лъкатушещ път, но предците ни са познавали необходимостта да се създаде семейство от мъж и жена в пълноценната им функция като такива. Събирането под един покрив дори за една нощ на двамата вече е било достатъчно основание те да бъдат обречени един на друг до края на живота си. Очаквало се е, и според мен с пълно право, че сексуалното съприкосновение между мъж и жена в техния биологичен пол ще създаде потомци. И досега този древен метод е валиден!
Семейството е очаквало първото си дете с особен трепет. Важно е то да се роди читаво и здраво, да има сила за живот и да остане в семейството, защото първозаченатият носи в себе и мощните родови потоци на оцеляването, на продължаването на рода, на верността към родната земя. Ако това дете е било момче, считало се е за особено силна благословия, защото потомъкът е налице и родът има известни гаранции за своето бъдеще.
Ако първото е момиче, за хората е било ясно, че то ще порасне и ще отиде в друг род, за да продължи там да създава децата и да бъде снаха и дъщеря. Затова родителите са се радвали, имали са основание да вярват, че родът дава плодове и ще съществува чрез брака. Те са се стремели в следващите зачевания и раждания да създадат синовете, които да продължат кръвната родова линия.
Идеалното семейство в българския род включвало момчета и момичета, които да осигуряват баланса и да си помагат, да могат да се грижат едни за други и да представят рода пред света в най-добрата му светлина.
Но има един специален ден в годината, наречен Петльов ден, който по отделните места в България е с различни названия. Този ден е в празничния зимен месец януари, 20-ти или на 2 февруари по стария календар. Важното е, че това денят на мъжкото чедо, което е било повод за празник за всяко семейство, където има синове. Денят е много наситен с обредност, свързана с плодовитостта на мъжа в рода. Предците ни са давали за курбан най-пъстрото петле от двора си. Идеята е да се даде мъжка жертва доброволно, да се успокои злото и да не посяга на момчетата в семейството.
Момчето е гордост както за майката, така и за бащата. Често синът е бил предпочитан пред сестрите си, давано му е право на повече избор, на глас при разговорите, насърчаван е бил да проявява своя пол чрез възлагането на по-силова работа, за него са отделяни пари за по-добро обучение и образование. Важно е да бъде обяснено правилно това, защото и до днес мнозина се сърдят и не разбират
Мъдрият родител дава предимството само, когато е напълно уверен в синовната обич и привързаност, в разумността на момчето, доказало тези качества чрез послушание, внимание и оказване на помощ на всички останали роднини. Истински добрият син е обичал сестрите си, бил е на тяхно разположение за помощ и отмяна, доверявал им е тайните си и е съблюдавал строго за опазването на честта и достойнството им като моми и жени. Именно заради последното – братовата закрила, семейството е давало това предимство на подрастващия мъж. Възрастните са разчитали, че той ще опазва и закриля своите родители, братя и сестри, дома и имуществото, и ще прояви разум и спестовност, смелост и доброта.
За да се получи тази чудесна спойка между братя и сестри в семейството ролите на бащата и майката са били различни: бащата е бил този, който е давал уроците на своя син, преценявал е готовността му да получи мъжките обредни посвещения и го е насърчавал в труд и размисъл. Майката е подготвяла малкото момче за тази връзка с бащата, като го е насърчавала да помага в „мъжката работа“. Това е обработването на земята, тежкия труд по отглеждането на стадата животни, дърварството, занаятчийството, механджийството, търговията и т.н. Това са дейностите основно извън дома. Но в задълженията на бащата е било да осигури също здрав и топъл дом, и да го построи и поддържа.
За жената женска работа е била осигуряването на огъня и водата в дома, раждането и отглеждането на децата, чистотата, украсата, приготвянето на храна, лечението, доенето на животните, предене, тъкане, шиене, прането на реката, поддържането на знания за лечение и възстановяване.
Разбирането е било, че мъжете и жените владеят различни природни стихии и с мъжката си и съответно женска природа в тази дейност ще допринесат по-добре за добруването на семейството.
Затова още след третата годинка на децата се е давало път в техния социален пол, за да постигнат желаното: да са здрави, да се задомят, да родят и възпитат деца, да се прочуят с добро и да отдадат почит на предците си.
А за момичетата и женската хубост на българката, за фината й душа и мъдрост ще ви разкажа, разбира се, през месец март!
Автор: Аида МАРКОВСКА,
Родов терапевт, основател на Школа за родова терапия „Задругата на родонавтите“
17 януари 2024 г.