Невидимият товар, който не е ваш

Дне ще ви разкажа за родовата травма, за мълчанието, което се предава към потомците и за пътя обратно към себе си

Представете си дете, което плаче необяснимо всеки път, когато чуе влак да свири в далечината. Родителите му го утешават, търсят логично обяснение, питат лекари, но никой не намира нищо нередно. Години по-късно, вече възрастен човек, той открива че прадядо му е бил натоварен на влак, който никога не се е върнал у дома /говоря за годините на насилствено разселване, познати на много български семейства от миналия век/. Никой в семейството никога не му е разказвал тази история. А тялото му, по свой начин, я е помнило през цялото време.

Точно тук се крие същността на онова, което наричаме родова травма. Тя не е просто тъга, предадена по наследство като старинна дреха, извадена от бабин сандък. Тя е по-скоро незавършен процес, събитие, останало без разрешение в определен момент от рода, което продължава да търси своя изход в следващите поколения, докато най после не бъде видяно и назовано.

Сядат срещу мен млади хора, силно уверени в себе си навън, дори понякога твърде уверени, а вътре носещи страх, който сами не могат да обяснят с нищо от собствения си живот. Казвала съм го хиляди пъти на доверениците си и ще го повторя и тук. Страхът рядко е случаен. Той почти винаги има адрес и история, дори когато поколението, което го е родило, вече отдавна не е между нас.

Като майка, а не само като терапевт, знам колко плашещо е усещането да гледаш детето си да реагира по начин, който не разпознаваш нито у себе си, нито у партньора си, а по-скоро у собствената си майка или баба. Помня момент, в който дъщеря ми, съвсем малка тогава, застина от внезапен и необясним страх при съвсем безобидна ситуация, точно както бях виждала веднъж собствената си майка да застива при подобен, привидно дребен повод. В този миг усетих физически колко тънка е границата между поколенията, колко лесно нещо неизказано преминава от едни ръце в други, без дори да разбираме как точно се е случило.

Родовата травма обича мълчанието. Тя расте най-силно там, където никой не смее да произнесе определени думи на глас. Загуба, за която семейството решава никога повече да не говори. Раздяла, скрита зад официална версия, различна от истината. Емиграция, преживяна в самота, без възможност дори да се сбогуваш истински с близките си. Всички тези непреработени моменти не изчезват просто защото минава време. Те чакат, търпеливо, докато намерят подходящ носител в следващото или по-следващото поколение, който да ги изведе най после на светло.

Работата на родовия терапевт, а и моята лична задача всеки път, когато седна срещу нов довереник, е именно тази. Да помогна на тревогата, вината или страха да намерят своя истински адрес, вместо да продължават да тежат безименно върху плещите на човек, който дори не подозира откъде идва бремето му.

На кого не искате да приличате и защо мислите, че точно тази прилика ви плаши толкова силно. Замислете се за миг над този въпрос, наистина, преди да продължите да четете. Често точно чертата, от която бягаме най-упорито у себе си, е онази, която несъзнателно повтаряме най-точно, защото не сме имали кой да ни покаже друг начин.

Искам да бъда честна с вас за нещо съществено. Разпознаването на родовата травма не е бърз процес и не се случва след една вдъхновяваща статия или един разговор, колкото и искрен да е той. Родовите модели са се изграждали с десетилетия, понякога през няколко поколения едно след друго, и не е реалистично да очакваме те да се разплетат мигновено, само защото най после сме им обърнали внимание. Истинската промяна прилича повече на бавно разораване на твърда, отдавна неразработена почва, отколкото на светкавично откровение с незабавен резултат.

Именно затова гледам с известно притеснение на всяко обещание за бърз резултат в тази област. Зад думата бързо твърде често се крие само повърхностно докосване до проблема, кратък момент на облекчение, последван от завръщане на същото усещане месеци по-късно, защото истинската причина никога не е била наистина видяна и разбрана.

И все пак, въпреки бавния път, вярвам дълбоко в тази работа, защото съм я виждала да променя хора пред очите си, отново и отново. Виждала съм гняв да отстъпва място на разбиране, а разбирането никога не означава оправдание на извършеното, а по-скоро освобождаване от постоянната вътрешна борба, от нуждата непрекъснато да доказваш нещо на хора, които дори не са тук, за да те чуят.

Ако разпознавате себе си в тези редове, ако усещате нещо, за което нямате обяснение в собствения си живот, знайте че не сте сами и че отговорът съвсем не е недостижим. Той просто изисква търпение, честност и готовност да погледнете назад, преди да продължите уверено напред.

Аида Марковска

„Родова приказка“ ЕООД
Българска асоциация по родова терапия