Защо враждуваме с някои роднини?

Статията е написана за:

и е повече от дълга. 
Приятно четене.

„Да, не. Не, да. Не знам. Искам това. Не, това. Не искам. Искам те.“ Ето как изглежда животът в наши дни. Промяната на състоянията и предпочитанията се е ускорила през последните десетилетия неимоверно. На ума може да му се стори, че нещата са напълно извън контрол по отношение на желанията. Истеричността, капризността и емоционалните колебания, които набират все по-голяма амплитуда, се превръщат по някакъв необичаен начин в „естествен процес“. Все по-трудно става да угодим на другите, но и на себе си, защото самите ние имаме противоречиви желания непрекъснато.

Така неусетно губим възможността за вземане на твърди и неотменни решения, защото възгледите за това „кое е най-добро” се променят многократно само за ден.

Какво се случва? 

Най-важният урок за всички нас в момента е друг. Той се състои в това да не се отказваме и да се движим неотклонно към целта, държейки на истината и категорично отхвърляйки всичко, което не резонира с нас.

Как да стане? 

„Да се спотайваме“ не е вариант точно сега. Нито пък отказът от желания и действия.

Ако душата е избрала нещо и усеща притегляне към дадено място, човек, хоби и т.н., това означава, че тя има нужда от него. Душата ни изпраща да се родим в семейство и род, като посочва точно своите нужди от определени отношения. Душата не може да греши. Но по пътя към избраното често се налага да се сблъскваме с провокации, които всъщност представляват възможности да се освободим от всички вътрешни блокажи и забрани, които ни пречат да приемем даровете на съдбата. Разочарованията и съмненията по пътя към мечтата са нещо нормално. Но това не е причина да се откажем, без да опитаме. Другото е детинска позиция – да обвиняваш обстоятелствата и да прехвърляш отговорността върху другите, без да решаваш нищо и без да правиш конструктивни изводи.

Когато нещо определено не е за нас, ние го знаем ясно и веднага

Ако някакво преживяване е необходимо за душата ни, но плаши егото, то в този случай може да има състояние на отлагане и колебание. И тук е важно да бъдем гъвкави и честни със себе си. Егото е свикнало да действа според принципа „всичко или нищо”, но той не дава възможност за развитие. Ако сте категоричен максималист, няма да можете да чуете и да разберете душата. Гласът на ума с отпечатаните в него приети стандарти ще заглуши зова на Сърцето. Ето защо, за да се чуем по-ясно, често се налага да се сблъскваме със ситуации, в които трябва да филтрираме това, което не ни харесва, запазвайки онова, на което реагираме положително.

В това, което не ни харесва на пръв поглед, може да се крият придобивки, които имат потенциала да ни освободят от ограниченията и да ни научат да казваме открито каквото чувстваме. Тези придобивки се крият в „тъмнината” и са само оправдания на егото.

Пътят на лидера както в света, така и в рода, никога няма да се вмести в границите и идеята за „благоприличие”, защото лидерите идват тук, за да пренапишат световната  и родовата си история, и да покажат с примера си, че е възможно да се правят нещата по различен начин: по-лесно, по-бързо и по-красиво и мъдро. Приказката е реална, ако спрем да се притесняваме за чуждото мнение и просто бъдем себе си, осъзнавайки, че всяко желание, което създава порив и сърдечен отклик, носи творчески импулс, дори ако това желание или реакция не се вписват в „нормите” на съвременния морал и общество, на родното ни семейство.

Силата на дома и словото като лечебна дейност

Агресията, гневът, викането и други „неадекватни” състояния също могат да бъдат творчески използвани. Те могат да бъдат включени, когато се появи нужда от драматично пробуждане на друга душа. Затова не бива да се учудвате, ако по отношение на значими и любими хора изведнъж включите „неадекватността в поведението“. По този начин можете да разчупите и изчистите за тях това, което пречи на духовното им израстване, което е неразривно свързано с издигането на жизнената сила, която се дава на хората, за да творят от състоянието на Любов.

Ако Сърцето на човека не е отворено, 

тази сила може да приеме разрушителни форми и да го погуби. Така, вместо да твори, той я насочва към бягство от себе си „потъвайки във всичките си беди”.

А за да се насочи тази сила нагоре към Сърцето и Източника е необходимо човек да позволи на всички емоции да преминат през него и да ги разбере. Процесът на издигане на жизнената сила се задейства особено активно чрез неразбирателствата в рода и семейството. Затова тези връзки понякога приличат на пътуване с влакче в увеселителен парк. Започва се с безусловна любов и разбиране, че сме свързани здраво чрез своя род.

След това се преминава във война, вражда, обвинения, кавги с много сълзи, обиди и недоразумения, с желание да се откажем от всичко: родители, деца, близки, сестри и братя. Но след емоционалната буря всеки път идват нови осъзнавания и разбиране, че всичко това не е било напразно и колкото и труден за психиката и егото да е бил процесът на промяната, именно той ни извежда от системата и отваря очите ни за истината, позволявайки ни да осъзнаем първоначалния замисъл на родовата система отвъд изкривяванията, наложени от силните на деня.

Емоционалните бури са точно тези моменти, когато всички блокажи и изкривявания от енергийните тела и съзнанието излизат навън и се почистват. А след това идва последващият възход и се ражда нова версия на самите нас. И така стъпка по стъпка ние си спомняме за себе си, чрез уталожването на порива на егото и възраждането на душата.

Тази връзка събужда душата и смирява егото. Така че за егото пътят на разрива между близки хора е много болезнен процес. Защото близките ни отразяват за нас както светлината, така и тъмнината. Всички аспекти на живота, в които не сме били напълно честни със себе си, излизат на повърхността и не може да се скрием от тях, защото те веднага избухват като вулкан под формата на непоносима болка и непреодолими емоции.

Горещината на страстта е невероятна. Умът не може да я разбере, без значение колко бариери поставя. Колкото и егото да казва, че „това е всичко”, „това определено е краят”, ако съдбите ни са преплетени, то Вселената ще ни сблъсква отново и отново. И въпреки изречените думи на омраза и проклятия, ние продължаваме да се връщаме към любовта, която по пътя си изгаря прегради и заличава всички условия.

Мекотата или твърдостта на трансформацията 

се определя от собственото ви отношение към ролите, които играете вие и вашите близки хора. В наш интерес е да гледаме на тях като на отражение на собственото ни отношение към себе си. Всичко, което не ни харесва в техните прояви, е необходимо да променим по отношение на себе си. Ако ви се струва, че вашият близък човек е хладнокръвен нарцисист, който постоянно ви пренебрегва и предава, това означава, че не обръщаме достатъчно внимание на себе си и пестим пари, време, грижи, разбиране. Просто е нужно да приемем себе си във всички роли, дори в тези, в които се държим като тийнейджър, като незрял човек.

Освен болката и страданието към нас тече и родовата сила

С всички останали хора можете да бъдете нормални, но с най-близките си е възможно да сте напълно неадекватни. Това се случва, защото тези отношения служат на глобална мисия за изцеление на родовите мъжки и женски, светли и тъмни и други полярности, които трябва да бъдат балансирани на лично ниво, но също така на родово-семейно, народностно и глобално ниво. Ако приемем себе си във всички състояния, ще ни бъде по-лесно да разберем и своя близък човек. Пътят към разбирането и единението минава само през безусловното приемане на себе си. Ако искате да крещите – крещете. Ако искате да кажете всичко и да затръшнете вратата, направете го. Ако искате да се разплачете, не се спирайте. Искате ли да изповядате Любовта си и да кажете всичко такова, каквото е, направете го. Но не очаквайте никаква реакция от страна на близките си хора. Не очаквайте и не разчитайте на нищо от тяхна страна. Защото ние го правим за себе си.

Връзката с нашите роднини и близки ни учи на безусловна любов, защото любовта, бидейки най-висшата форма на магическо изкуство във всички измерения и пространства, ни позволява да изградим необходимия ни модел на реалност при всякакви условия и да променяме земните закони, създавайки свой собствен свят, който се подчинява единствено на доброто.

Аида Марковска, Родов терапевт,

8 май 2024 г.

Бащата е основната фигура, която свързва детето и външния свят

От сайта ЗДРАВЕТО

В памет и с поклон към бащите в моя род

Мъжете са крехки същества. Не, не се шегувам. Мъжете са много по-податливи от жените на зависимости, на антисоциално поведение, боледуват по-често и по-дълго от жените, и живеят по-кратко. За компенсация на тях животът им дава по-голяма физическа сила и издръжливост, по-рационален ум, по-голяма аналитичност, но при по-ниска адаптивност. Мъжете по-често имат поведенчески трудности и при общуването, при изразяването на емоцията и на своята чувствителност.

Една от значимите причини за тези факти е липсващият баща. Бащата в родовата система е основната фигура, която свързва детето и външния свят. Мъжът принадлежи на света – той е този, който събира благата, за да ги донесе на своето семейство и да ги предостави на тези, които го очакват, за да имат прехрана, топлина, покрив. Тази функция от прастари времена продължава да се изпълнява и до днес, и е отговорна и нелека. Затова да сме свързани с баща си е много по-трудно в живота, отколкото да сме свързани с майка си. 

Мама е тази, в чиято утроба сме били поне 7-9 месеца, тя е носила своята яйцеклетка, от която сме създадени, до нашето раждане. С майка си сме свързани по-силно и значимо, отколкото с когото и да е друг в живота. Но с татко в най-добрия и идеален случай сме се запознали след раждането си. Чували си гласа му, усещали си чрез мама и ласките му, настроенията му са вливали в кръвта ни стрес или успокоение, но истинската среща с него идва след раждането ни.

Бащата представлява здравата основа на външния свят, в който с появяването си пристъпваме. Този свят е изначално суров, студен и в него оцеляването е наистина предизвикателство. Без защитата и опеката на баща си детето е обречено на много трудности. Но въпреки това не може да се посочи идеален баща, липсва точен модел на такава фигура. Не е лесно всеки ден да излизаш в света и да заработваш за семейството си, и чак, връщайки се след това у дома, да се включиш към ролята си на баща.

Всъщност, бащата не е в ролята си само, когато е у дома и е до децата си. Той е баща, когато ежесекундната му мисъл е за семейството му, за тяхното обгрижване, хранене, възпитание и обучение, за това те да оцеляват, и то успешно и правилно в свят на много опасности. 

Познавам стотици бащи, които наистина вечер са при семейството си, но всъщност са напълно отсъстващи, защото са на маса с чашката, на компютъра с видеоигрите, на дивана с дистанционното или просто спят. Ето защо, не всеки мъж е и баща, въпреки, че може да има свои деца.

Бащинството идва с осъзнаването на ролята на мъжа в света и в рода. Бащата е проводник на родовите потоци, на силата на рода, защото всички ние принадлежим на неговия род при своето раждане. Баща ни е и олицетворението на дълга ни към този свят, защото през него се изливат потоците на изобилието, на късмета, на здравето.

Най-важната му роля е тази, в която ни учи какво е мъжествеността, дава ни идея за силата в този свят. Бащите ни са винаги по-големи от нас, а когато сме малки те често изпълват цялото ни пространство, в което се разгръщаме полека, за да започнем своето утвърждаване. Битката срещу баща ни най-често е в годините на пубертета и когато се учим сами да бъдем бащи.

Най-честото заявление, което чувам относно бащите, е : „Аз няма да бъда такъв родител!“. Това е и най-обреченото заявление, защото именно в този случай ние добиваме образ най-близък до този на баща ни. Това се случва, защото вътрешният стремеж на всеки от нас е да утвърдим баща си, като източник на живот и като наш създател в това ни съществуване.

Ценностите, с които живеем като възрастни, най-често са изключително различни от тези на бащите ни. Това е така, защото в настоящето епохата предполага бърза промяна на морал, динамика на нормите и тяхната непрестанна нестабилност. Устойчивостта, която е задача на бащата, става почти неизпълнима. Това усещане за нас, децата, се превръща във вина.

Вина, че не отговаряме на разбиранията и нормите на баща ни, често виждайки неговия обвинителен поглед или чувайки осъдителното му мълчание. И да, докато майките могат да ни „отровят” или да ни дадат криле с думите си, бащите ни уязвяват с мълчание и отсъствие. Мълчанието на бащата оставя в нас неудовлетворено едно непораснало дете, което се опитва да достигне този, от когото е, без да има никакъв шанс за това. Затова децата в днешните дни бягат от общуването, затваряйки се в абстрактния свят на видеоигрите или още по-лошо, в света на наркотиците и алкохола.

Бащата е този, който ни учи как се правят нещата в живота – и преносно, но и съвсем буквално. Бащата е функция на жизнеността на рода, затова той е образът на нашия собствен виталитет, способността ни да оцеляваме и да се съхраним на всички нива. От своя страна, децата, синове и дъщери, са белег за мъжественост и осъщественост на мъжа, който все повече губи своето място и значение в новия свят. Ако като дете и подрастващ сме лишени от сигурност, то човек е неспособен да узрее за живота на възрастен. Той ще търси своя покровител винаги и често го открива в лицето на доминантна майка, съпруга, шеф или корпорация. Мъжът не се ражда мъж, той се изгражда като такъв. 

В нашата родова система има няколко значими момента, в които традиционно се обявява това съзряване на момчето като мъж: коледуването, участие в кукерските игри, леденото хоро и др. Мъжеството се прибавя към човека, ако то не бъде добавено чрез това обучение и инициация, то момчето не става мъж. В съвременния свят тези посвещения тотално се премахнаха и няма момент, в който да заявим на своя син: „Ти вече си мъж!“, от което е трудно да се стигне и до идеята: „Аз вече съм баща!“. 

За да стане баща един мъж, първо трябва да е бил посветен в мъжественост и това да е признато от значимите бащински фигури в живота: баща, дядовци, по-големи братя, кръстници, воеводи и пр. Мъжествеността може да се прояви, само ако е подкрепена от пример за мъжественост отвън. Това една майка, колкото и да е силна и любяща, не може да даде на синовете си. Ако тя е „и баща, и майка“ синът остава вкопчен в състоянието на несигурен подрастващ, или както се казва „ни рак, ни риба“. 

За да бъде тази връзка силна, бащата е нужно да присъства като фигура в живота на децата си. За тях е нужно да е ясна неговата позиция и способности, да бъде извисен като човек и нравственост, с ярка мъжественост, която е закриляща, спасяваща, опора и стълб, сила и непоколебимост, професионална удовлетвореност, интелект,  обективност. 

Аида МАРКОВСКА, Основателка на Школата за родова терапия „Задругата на родонавтите“

13 декември 2023 г., Пловдив