Училището и родителите – една „луда“ връзка

В навечерието на 15 септември погледът на родовия терапевт спира върху развълнуваните родители на учениците, за които предстои първия учебен ден. Бихме помислили, че децата се вълнуват?! Съвсем не. Освен най-малките първолаци, рядко и тези дечица до четвърти клас, вълнението от предстоящата учебна година е в умовете на родителите им. Там са истинските бури, обвинения, тъга, омерзение от собствените постъпки и от състоянието на образованието, страх, че няма да се справим и че отново ни предстоят тежки вечери на писане на домашни, разказване на уроци, сълзи над нерешени задачи и училищни проекти.

Мисля си, от кога училището е притеснение и тревога, а не вдъхновение и радост от общуването? От кога страхът, че няма да имаш възможност да запишеш детето си на частен урок, да му купиш най-скъпите маратонки за бягане и най-невъзможно футуристичната раница за учебниците изместиха скромния градински букет от есенни рози или ранни хризантеми и леката стъпка към училищния двор, където оставяш детето си в сигурните ръце на учители и възпитатели.

„Ад“- това споделят всички родители, които са съпричастни към ученето на децата си.

Ние създадохме този ад – ние, нашето общество. Преди около 20-25 години в педагогическите специалности на университетите се влизаше с оценка от изпитите 2,54 за мъжете и 2,85 за жените. Никой не искаше да е учител- тази „луузърска“, невзрачна професия, при която кариерното развитие е спряно от приумиците на някакви министерства. Още тогава беше ясно, че не ни очаква нищо добро.

„Да работиш с деца“ вече не е израз на учителите, а на вдъхновени самодейци, които обожават да бъдат с децата, но не и в училище. Училището е пътека към мъчението на родителите. Защо, питат те, идвайки при специалиста? Какво не е наред с мен, с моето дете?

Луузърството, скъпи приятели, което навлезе в училището. Идеята, че някои е „куул“, а друг – скапан неудачник. Тази идея беше нужно да остане извън училищните пространства и никога да не припарва там. Не ни се получи.

Кой е този, който е добър, популярен, следван, който е пример? Да предположим, че това е будното дете, което прилежно учи и пише домашни, идва на време в училище, не бяга от час, почтително е с учителите си и спазва дисциплината? Смешно, нали? Дори вие в момента казвате- не искам моето дете да е такова, не!

Защо ли?

Защото това дете днес е загубеняка, който получава само удари, груби думи, презрение. Популярният ученик в класа е този, чиито родители го возят и вземат от училище с възможно най-скъпия автомобил, който прекарва ваканциите си на екзотично скъпи места, който не чете книги, защото не са му нужни и чийто родители са спонсори на училището, при това от най-добри чувства.

А защо това е така? Това е нашата култура, нашето разбиране, нашата логика. И децата, и училището я взеха от нас. Ние сме такива. Фалшиви герои на фалшива основа.

Е, знам, някой ще се засегне, ще каже: аз съм добър човек. И това няма да е лъжа, всеки от нас е добър човек. Но ако всички сме добри хора, нека се огледаме в училището ни днес, в децата ни днес. И ще се ужасим от образа, който е там.

Грубост, пресметливост, лъжа и ….нервно тъжни учители, опитващи се под пластовете лустро, които накачихме върху децата да видят истинската му душа, тази чистата, ученолюбивата, нежната, човешката душа, с което всеки идва на света.

Родителите неистово се състезават с другите родители. Конфликтите са именно в тази посока, да покажеш на останалите родители, че ти си по-заможен, по-успял, по-богат и по-силен. За идеи като да си по-изобретателен, по-разговорлив, по-пъстър и различен не остана място. Направихме децата си ЕДНАКВИ, без да са в униформи. Достатъчно е да погледнете тик-ток филмчетата: еднакви лица на еднакви красавици, с еднакви коси, очи, мигли и вежди, с едни и същи жестове и мимики, с една и съща лустросана визия, минала през филтрите на софтуерите и през цялото същество на момичето или момчето.

Филтърни хора, живеем във филтърните времена на тъгата.

Идва училище, първи звънец. Драги родители, време е да измиете луксозните коли, да купите скъпите маратонки и да дадете най-новия телефон на детето си. То отива в училище.

А ние? Ние отиваме в ада.

На добър час.

ПП: И понеже за всяка болка има лечение, и аз като вас нося в себе си зрънцето, което знам, че ще помогне. И ще го разказвам дълго и напоително през цялото време, в което мога. Неговото име и същност са родова сила, ценност и обич. 😊