Мярката, която ни дава усещането за добро
Защо дори най-дълбоката работа с рода има нужда от пауза
Тези дни си превеждах статия от списание „Апокриф“, посветена на невропсихологията на сетивното претоварване. Докато четях, мислите ми бяха едновременно като човек в свят на непрекъснати дразнители и като родов терапевт, който всеки ден вижда какво се случва, когато мярката се загуби.
Предишните години имах множество лекционни семинари, касаещи стресът и работното пренапрежение в контекста на родовото морфично поле. Важно беше да се обясни, че мозъкът ни има система за възнаграждение, в чийто център стои допаминът. Противно на широко разпространеното мнение, той не е „веществото на удоволствието“, а по-скоро сигнал за новост, очакване и значимост. Когато стимулите станат твърде силни и твърде чести, мозъкът се пази, като притъпява чувствителността си, а това означава, че за същото усещане ни трябва все повече. Изследователите наричат това толерантност, а крайния резултат анхедония: състоянието, в което човек казва „нищо не чувствам“ или „трябва ми нещо крайно, за да почувствам изобщо нещо“. Това не е слабост на характера, а закономерен отговор на организъм, създаден за ритъм, за прилив и отлив, а не за безкраен връх.
Удивителното е, че древните са описали същото на своя език. Буда в Палийския канон предупреждава, че сетивните удоволствия дават малко удовлетворение и много страдание, затова предлага Средния път. „Бхагавадгита“ описва верига, в която съзерцанието на обектите на сетивата води до привързаност, привързаността до желание, желанието до гняв, а накрая се губи различаващият разум. Гърците имат своята софросине, Аристотел своята златна среда, даоистите своето у-уей. В кабалистичната традиция се среща образът на Махлат, нощна сила, която първо дарява крайно преживяване, а после поглъща и оставя празнота, докато в „Зоар“ противовесът ѝ носи името Метекла, тоест мярка, везни, равновесие. Езиците са различни, но разбирането е едно: не силата на преживяването ни разрушава, а загубата на мярка.
И тук стигам до своята работа. При мен идват довереници, които са прочели всичко за родовата карма, наредили са своя род неведнъж, знаят имената на прабабите си и травмите на поколенията, но въпреки това идват уморени до дъно. Всяко ново откритие за рода носи силно преживяване /сълзи, прозрение, облекчение/, след което идва спадът и желанието за още една сесия, още една книга, още една тайна от миналото. Погледнато през очите на невронауката, механизмът е същият: непрекъснатото обръщане към болката на рода се превръща в стимул, към който човек привиква, а душата започва да търси все по-дълбоки рани, за да почувства, че нещо се случва. Казвала съм го много пъти: родът не иска да живеем за него, той иска да живеем благодарение на него.
Затова в моята работа равновесието не е украшение, а основа на разбирането за рода. Между срещите оставям време, в което преживяното да улегне и да се превърне в живот: в разговор с детето, в спокойна вечеря със семейството, в решение, което човек най-сетне взема. Медитацията, за която говори и съвременната наука, прави същото, защото не потиска чувствата, а връща способността да ги различаваме и дозираме. Пътят минава през преживяване, осмисляне и вграждане в делника, а едва тогава идва следващата стъпка.
- Кога за последен път сте позволили на едно прозрение да узрее, преди да потърсите следващото?
- Колко от търсенето на корените все още е лечение и колко вече е бягство от настоящето?
Ако тези редове накарат поне един човек да спре, да си поеме дъх и да остави рода си за малко да почива, ще знам, че позоваването на мярката и баланса е свършила своята тиха работа. Нашите предци не са ни оставили своите тежести, за да ги носим безкрай, а ни даряват своята сила, за да живеем достойно.