„Има ли ИИ родова памет? Защо и как да запазим родова идентичност в епохата на ИИ?“ и признавам, че първия път, когато го произнесох на глас, самата се засмях.
Изкуственият интелект помни всичко, което човечеството някога е написало, но непомни нито едно от нещата, които в нашите родове никога не са били изречени.Той знае датата на всяка битка, но не знае защо дядо ви е замлъквал винаги, щомнякой споменаваше войната. Пази в паметта си милиони рецепти, но не и вкуса намекичките, които баба ви е пържила в неделните сутрини само за да усетите, честе обичани.
Като родовтерапевт с дългогодишна практика гледам на новите технологии с любопитство, ане с уплаха, но и с известна закачлива подозрителност. Ако утре попитаме еднамашина коя е нашата истинска идентичност, тя ще ни отговори бързо, точно иуверено, само че отговорът ще е взет отнякъде другаде, а не от собствения нирод. А родовата идентичност не се предава наготово. Тя се предава през поглед,през мълчание, през ръка, положена на рамо в точния момент.
На лекциятаще говорим шеговито, но и съвсем сериозно за това дали изкуственият интелектможе да бъде нов пазител на родовата памет, или е просто много изряден архивбез сърце. Ще потърсим заедно отговор на въпроса как да опазим собствената сиродова нишка, докато светът около нас все повече разчита на алгоритми, а не набаби и дядовци. Обещавам закачки, обещавам и истина, а понякога тя боли повечеот шегата.
Дата: 20 октомври , 18:30 ч
Място: ZOOM
Билети: 👇🏻👇🏻👇🏻
@Zonta Club of Varna Ви кани на 
„Зонта откровения“ с Аида Марковска
Среща с Аида Марковска – родов терапевт, на тема:
„Изгубените корени в дигиталната епоха“
Как да намерим принадлежност и опора във време на откъснатост
Кога
09.10.2026 г. от 18:30 ч.
Вход – дарение: 20 €
Къде
хотел „Голдън Тюлип“, Варна
Защо във време, в което сме постоянно свързани с целия свят, все по-често се чувстваме сами и без вътрешна опора?
Как прекъснатата връзка с рода и между поколенията се отразява на психичното ни здраве и идентичността ни?
Как можем да възстановим усещането си за принадлежност, корен и дом?
Как да предадем тази връзка и устойчивост нататък – на децата си?
Живеем в дигитална епоха, в която светът е на един екран разстояние. И въпреки това тревожността, прегарянето и усещането за откъснатост все по-често са част от ежедневието ни.
Зад тях понякога стои нещо много по-дълбоко – прекъснатата връзка с рода и с корените, които открай време са давали на човека рамка, принадлежност и вътрешна опора.
По време на срещата Аида Марковска ще ни поведе към един по-дълбок поглед върху връзката между поколенията и нейното значение за съвременната жена. Ще говорим за това как загубата на усещане за корен се отразява върху психичното здраве, идентичността и устойчивостта ни – и как можем отново да открием чувството за дом вътре в самите себе си.
Коя е Аида МарковскаАида Марковска е родов терапевт с над 12-годишна практика и председател на Управителния съвет на Българската асоциация по родова терапия.
В работата си тя съчетава професионалния поглед на родовия терапевт с топъл личен разказ и практически насоки, които ни помагат да разбираме по-добре себе си, своя род и връзките, които носим през поколенията.
Срещата ще продължи до 90 минути, като ще има време за въпроси и кратко практическо упражнение за участничките.
Очаквайте разговор за:
връзката между рода, принадлежността и вътрешната ни устойчивост;
причините да се чувстваме откъснати въпреки постоянната дигитална свързаност;
влиянието на прекъснатата връзка между поколенията върху идентичността и психичното здраве;
начините да възстановим усещането за корен и дом в самите себе си;
това, което можем да предадем нататък на своите деца.
Аида Марковска в социалните медии:
Следващо събитие на Аида Марковска:
Подкрепа на Фонда за жени, обект на домашно насилие, подкрепа на млади жени за развитие в обучението и предприемачеството.
Банкова сметка за ДАРЕНИЯ
Първа Инвестиционна Банка
IBAN: BG97FINV91501216965812
Сдружение Зонта Клуб Варна
Дне ще ви разкажа за родовата травма, за мълчанието, което се предава към потомците и за пътя обратно към себе си
Представете си дете, което плаче необяснимо всеки път, когато чуе влак да свири в далечината. Родителите му го утешават, търсят логично обяснение, питат лекари, но никой не намира нищо нередно. Години по-късно, вече възрастен човек, той открива че прадядо му е бил натоварен на влак, който никога не се е върнал у дома /говоря за годините на насилствено разселване, познати на много български семейства от миналия век/. Никой в семейството никога не му е разказвал тази история. А тялото му, по свой начин, я е помнило през цялото време.
Точно тук се крие същността на онова, което наричаме родова травма. Тя не е просто тъга, предадена по наследство като старинна дреха, извадена от бабин сандък. Тя е по-скоро незавършен процес, събитие, останало без разрешение в определен момент от рода, което продължава да търси своя изход в следващите поколения, докато най после не бъде видяно и назовано.
Сядат срещу мен млади хора, силно уверени в себе си навън, дори понякога твърде уверени, а вътре носещи страх, който сами не могат да обяснят с нищо от собствения си живот. Казвала съм го хиляди пъти на доверениците си и ще го повторя и тук. Страхът рядко е случаен. Той почти винаги има адрес и история, дори когато поколението, което го е родило, вече отдавна не е между нас.
Като майка, а не само като терапевт, знам колко плашещо е усещането да гледаш детето си да реагира по начин, който не разпознаваш нито у себе си, нито у партньора си, а по-скоро у собствената си майка или баба. Помня момент, в който дъщеря ми, съвсем малка тогава, застина от внезапен и необясним страх при съвсем безобидна ситуация, точно както бях виждала веднъж собствената си майка да застива при подобен, привидно дребен повод. В този миг усетих физически колко тънка е границата между поколенията, колко лесно нещо неизказано преминава от едни ръце в други, без дори да разбираме как точно се е случило.
Родовата травма обича мълчанието. Тя расте най-силно там, където никой не смее да произнесе определени думи на глас. Загуба, за която семейството решава никога повече да не говори. Раздяла, скрита зад официална версия, различна от истината. Емиграция, преживяна в самота, без възможност дори да се сбогуваш истински с близките си. Всички тези непреработени моменти не изчезват просто защото минава време. Те чакат, търпеливо, докато намерят подходящ носител в следващото или по-следващото поколение, който да ги изведе най после на светло.
Работата на родовия терапевт, а и моята лична задача всеки път, когато седна срещу нов довереник, е именно тази. Да помогна на тревогата, вината или страха да намерят своя истински адрес, вместо да продължават да тежат безименно върху плещите на човек, който дори не подозира откъде идва бремето му.
На кого не искате да приличате и защо мислите, че точно тази прилика ви плаши толкова силно. Замислете се за миг над този въпрос, наистина, преди да продължите да четете. Често точно чертата, от която бягаме най-упорито у себе си, е онази, която несъзнателно повтаряме най-точно, защото не сме имали кой да ни покаже друг начин.
Искам да бъда честна с вас за нещо съществено. Разпознаването на родовата травма не е бърз процес и не се случва след една вдъхновяваща статия или един разговор, колкото и искрен да е той. Родовите модели са се изграждали с десетилетия, понякога през няколко поколения едно след друго, и не е реалистично да очакваме те да се разплетат мигновено, само защото най после сме им обърнали внимание. Истинската промяна прилича повече на бавно разораване на твърда, отдавна неразработена почва, отколкото на светкавично откровение с незабавен резултат.
Именно затова гледам с известно притеснение на всяко обещание за бърз резултат в тази област. Зад думата бързо твърде често се крие само повърхностно докосване до проблема, кратък момент на облекчение, последван от завръщане на същото усещане месеци по-късно, защото истинската причина никога не е била наистина видяна и разбрана.
И все пак, въпреки бавния път, вярвам дълбоко в тази работа, защото съм я виждала да променя хора пред очите си, отново и отново. Виждала съм гняв да отстъпва място на разбиране, а разбирането никога не означава оправдание на извършеното, а по-скоро освобождаване от постоянната вътрешна борба, от нуждата непрекъснато да доказваш нещо на хора, които дори не са тук, за да те чуят.
Ако разпознавате себе си в тези редове, ако усещате нещо, за което нямате обяснение в собствения си живот, знайте че не сте сами и че отговорът съвсем не е недостижим. Той просто изисква търпение, честност и готовност да погледнете назад, преди да продължите уверено напред.
Аида Марковска
„Родова приказка“ ЕООД
Българска асоциация по родова терапия
Разказ за годините, в които потърсих отговор отвъд отделния човек, и за цената на този избор
Има един спомен, който винаги изниква пръв, когато някой ме попита откъде тръгна всичко. Седеше срещу мен млада жена, днес вече една от най-близките ми приятелки, но тогава ми беше напълно непозната /дойде при мен с тревога, която не я оставяше на мира от години/. Говореше за собствената си тревога, а аз, докато я слушах, чувах зад думите ѝ и друг глас, гласа на майка ѝ, а зад него, съвсем тихо, но осезаемо, гласа на баба ѝ.
Двете жени зад нея бяха строги и взискателни, както към себе си, така и към нея, защото цял живот бяха носили на собствения си гръб пропили се и пропаднали мъже, а историите на тези мъже бяха оставили дълбока следа в начина, по който тези жени гледаха на живота и на любовта. Момичето пред мен бе решило, някъде дълбоко в себе си, да не прилича на тях, а без дори да го осъзнава напълно, всеки неин избор оспорваше мълчаливо целия техен натрупан опит.
Имаше мъж в живота ѝ, неин партньор от детството, с когото я свързваше дълга обща история и точно заради тази история тя реши съзнателно да не се омъжи за него, защото не искаше да заприлича на майка си и на баба си дори в тази стъпка. Двамата създадоха заедно едно чудно дете, а тя продължи да вярва, че е успяла да избяга от модела, който толкова се страхуваше да повтори. Но пред очите ми, среща след среща, той започна бавно да пропада по същата позната пътека, първо загуби работата си, после приятелите си, а накрая, съвсем предсказуемо и въпреки цялото ѝ старание, се пропи. Слушах разказа ѝ като ехо на позната песен, песен, изпята вече два пъти преди нея в собствения ѝ род и въпреки че осъзнаването вече бе налице, връзката не можеше да бъде спасена. А и честно казано, нямаше защо да бъде.
Днес тя е моя приятелка и с радост наблюдавам как изгражда красив, подреден живот за себе си и за детето си. Но сърцето ѝ и обятията ѝ остават все още затворени за нова любов, защото дълбоко в себе си вярва, че ако си позволи лично щастие, ще предаде своите, сякаш няма право на радост пред очите на майка си и баба си. Аз обаче зная нещо, което тя все още не си позволява да повярва напълно. Това щастие ще я намери рано или късно, не заради самата нея, а за да има шанс детето ѝ да порасне като истински щастлив млад човек, необременен от товар, който дори не му принадлежи.
Тогава, преди толкова години, седнала срещу тази млада жена, за първи път усетих с цялото си същество колко силно родовата система говори през нас, дори когато мълчим за нея цял живот. От онзи ден пътят ми беше ясен.
Знаех, разбира се, само усещането, а не думите, с които бих го обяснила днес. До тогава бях учила по учебниците, с които разполагахме тогава, преведени набързо и не винаги пригодени за българската действителност /говоря за годините непосредствено в началото на века, когато у нас едва прохождаха нови подходи в помагащите професии/. Четях с часове, подчертавах пасажи, спорех сама със себе си дали изобщо разбирам правилно написаното и помня нощите, в които оставах будна над някой текст, питайки се дали изобщо ще успея да превърна тази чужда теория в нещо живо, способно наистина да помогне на хората пред мен, а не само да звучи учено на хартия.
Не всички посрещнаха новия ми път с разбиране. Имаше колеги, които клатеха глава с известна снизходителност, а някои дори директно ми казваха, че родовата работа звучи повече като семейна легенда, отколкото като сериозна терапия. Имаше и моменти на истинско съмнение в самата мен, вечери, в които се питах дали не съм тръгнала по грешен път, дали изобщо някой ще приеме сериозно това, в което вярвам с цялото си сърце.
Като майка, а не само като терапевт, познавам отблизо тази динамика и от собствения си дом. Помня момент, в който дъщеря ми с внезапен, необясним страх при съвсем безобидна ситуация, точно както веднъж бях видяла собствената си майка да застива при подобен, привидно дребен повод. В тази секунда усетих физически колко тънка е границата между поколенията и колко лесно нещо неизказано преминава от едни ръце в други, без дори да разбираме как точно се е случило.
Основаването на Българската асоциация по родова терапия дойде като естествено продължение на всичко това. Исках методът да има ясна рамка у нас, стандарт и общност от хора, обучени сериозно, а не случайни тълкувания, разпръснати без надзор и без отговорност към хората, довели ни доверието си. Всяка стъпка от изграждането на асоциацията ми костваше време, нерви и не малко безсънни нощи, но днес, когато поглеждам назад, знам със сигурност, че си е заслужавало всяка от тях.
Ако тази статия ви кара да се замислите за собствения ви род, за мълчанието на майка ви или баба ви, за онзи товар, който носите, без да знаете точно откъде идва, значи вече е свършила своята работа. През следващите седмици ще ви разказвам по малко от този път. Днес просто исках да ви поканя да го извървим заедно.
Аида Марковска
Българска асоциация по родова терапия
Школа за родона терапия „Задругата на родонавтите“
