Училището и родителите – една „луда“ връзка

В навечерието на 15 септември погледът на родовия терапевт спира върху развълнуваните родители на учениците, за които предстои първия учебен ден. Бихме помислили, че децата се вълнуват?! Съвсем не. Освен най-малките първолаци, рядко и тези дечица до четвърти клас, вълнението от предстоящата учебна година е в умовете на родителите им. Там са истинските бури, обвинения, тъга, омерзение от собствените постъпки и от състоянието на образованието, страх, че няма да се справим и че отново ни предстоят тежки вечери на писане на домашни, разказване на уроци, сълзи над нерешени задачи и училищни проекти.

Мисля си, от кога училището е притеснение и тревога, а не вдъхновение и радост от общуването? От кога страхът, че няма да имаш възможност да запишеш детето си на частен урок, да му купиш най-скъпите маратонки за бягане и най-невъзможно футуристичната раница за учебниците изместиха скромния градински букет от есенни рози или ранни хризантеми и леката стъпка към училищния двор, където оставяш детето си в сигурните ръце на учители и възпитатели.

„Ад“- това споделят всички родители, които са съпричастни към ученето на децата си.

Ние създадохме този ад – ние, нашето общество. Преди около 20-25 години в педагогическите специалности на университетите се влизаше с оценка от изпитите 2,54 за мъжете и 2,85 за жените. Никой не искаше да е учител- тази „луузърска“, невзрачна професия, при която кариерното развитие е спряно от приумиците на някакви министерства. Още тогава беше ясно, че не ни очаква нищо добро.

„Да работиш с деца“ вече не е израз на учителите, а на вдъхновени самодейци, които обожават да бъдат с децата, но не и в училище. Училището е пътека към мъчението на родителите. Защо, питат те, идвайки при специалиста? Какво не е наред с мен, с моето дете?

Луузърството, скъпи приятели, което навлезе в училището. Идеята, че някои е „куул“, а друг – скапан неудачник. Тази идея беше нужно да остане извън училищните пространства и никога да не припарва там. Не ни се получи.

Кой е този, който е добър, популярен, следван, който е пример? Да предположим, че това е будното дете, което прилежно учи и пише домашни, идва на време в училище, не бяга от час, почтително е с учителите си и спазва дисциплината? Смешно, нали? Дори вие в момента казвате- не искам моето дете да е такова, не!

Защо ли?

Защото това дете днес е загубеняка, който получава само удари, груби думи, презрение. Популярният ученик в класа е този, чиито родители го возят и вземат от училище с възможно най-скъпия автомобил, който прекарва ваканциите си на екзотично скъпи места, който не чете книги, защото не са му нужни и чийто родители са спонсори на училището, при това от най-добри чувства.

А защо това е така? Това е нашата култура, нашето разбиране, нашата логика. И децата, и училището я взеха от нас. Ние сме такива. Фалшиви герои на фалшива основа.

Е, знам, някой ще се засегне, ще каже: аз съм добър човек. И това няма да е лъжа, всеки от нас е добър човек. Но ако всички сме добри хора, нека се огледаме в училището ни днес, в децата ни днес. И ще се ужасим от образа, който е там.

Грубост, пресметливост, лъжа и ….нервно тъжни учители, опитващи се под пластовете лустро, които накачихме върху децата да видят истинската му душа, тази чистата, ученолюбивата, нежната, човешката душа, с което всеки идва на света.

Родителите неистово се състезават с другите родители. Конфликтите са именно в тази посока, да покажеш на останалите родители, че ти си по-заможен, по-успял, по-богат и по-силен. За идеи като да си по-изобретателен, по-разговорлив, по-пъстър и различен не остана място. Направихме децата си ЕДНАКВИ, без да са в униформи. Достатъчно е да погледнете тик-ток филмчетата: еднакви лица на еднакви красавици, с еднакви коси, очи, мигли и вежди, с едни и същи жестове и мимики, с една и съща лустросана визия, минала през филтрите на софтуерите и през цялото същество на момичето или момчето.

Филтърни хора, живеем във филтърните времена на тъгата.

Идва училище, първи звънец. Драги родители, време е да измиете луксозните коли, да купите скъпите маратонки и да дадете най-новия телефон на детето си. То отива в училище.

А ние? Ние отиваме в ада.

На добър час.

ПП: И понеже за всяка болка има лечение, и аз като вас нося в себе си зрънцето, което знам, че ще помогне. И ще го разказвам дълго и напоително през цялото време, в което мога. Неговото име и същност са родова сила, ценност и обич. 😊

Нужно ли е да угаждаме на мама и тате?!

Ако сте на възраст над 20-22 години и все още имате пориви да угодите на родителите си, трепетно очаквате тяхното одобрение, тази статия е за вас. Ще се опитам да ви посоча защо това чувство е така силно и какво е умно да осмислите и сторите, за да спрете да търсите одобрение от родителите си и да станете независими, без усещане за вина и незначителност.

В моя кабинет често говоря с напълно зрели хора, които отказват да напуснат лоното на родителската опека и скут. Те се обаждат на родителите си по няколко пъти на ден, очакват напътствия, одобрение, съвети и ако не ги получат, се чувстват тъжни, огорчени и отхвърлени, сякаш „невидими“ за своите родители. Но най-вече те търсят одобрението на родителите си и дори да го получават в огромни дози и всекидневно, за тях то никога, никога не е достатъчно.

„Говориш ми хубави неща, защото си ми майка или баща, защото сте ми родители, иначе това не е вярно“ – ето и веруюто на тези, които чакат гласа на родителя, за да могат да се опълчат срещу несправедливостите в живота. Защо търсим родителско одобрение, опека, дума и съвет? Как това ни помага в живота и действително ли го прави или по-скоро ни пречи?

Когато търсим одобрение, ние се опитваме да удовлетворим дълбока емоционална потребност от принадлежност. Често това е свързано с необходимостта от сигурна връзка в живота, да бъдем значими и приети, да знаем, че няма да бъдем изоставени без основателна причина. В крайна сметка това е детската ни нужда от защита и грижа, от някой „по-голям“, който да поема отговорността за всичко в живота ни.

1. Освен това може да е налице нереализирана потребност от самостоятелност, която не е била налична за нас до момента. Ако в детството ни липсват моментите, в които се усещаме самостоятелни и независими, то наистина идва необходимостта от одобрение на нашето поведение от „значим друг“. Кой да е това? Родители, треньори, учители, ментори.

2. Друга важна причина може да е неразвитият ни усет за самоконтрол. В този случай човекът е убеден, че има специални привилегии и родителите просто трябва да го одобряват, да му се подчиняват и да се държат така, както той иска във всеки момент, и то в зависимост от настроението му. Повярвайте ми, виждала съм мнозина родители – жертви на тези „самостоятелни“ пораснали деца, без никакво усещане за личен самоконтрол в живота.

Искам син! Какво е здравото семейство, което продължава рода?

Родителите идват опустошени, отчаяни и обезверени, защото 30-40-50-годишните им потомци не умеят да управляват желанията си, връзките си с други хора, кариерата си и т.н. Уменията за самоконтрол във всяка ситуация тук са ключови, а те се учат през целия ни живот.

3. Това може да бъде и начин за блокиране на нуждата от спонтанност и игриво поведение. Ако тя не бъде удовлетворена в детството, имало е строго и ограничаващо възпитание, то се появява нуждата от още строги граници и правила. Например: „Ти трябва да се държиш по правилния начин, както правят възрастните“, или вярването, че родителите трябва да се държат по определен начин и да правят нещата така, както им се струва правилно.

Какво да направите, за да спрете да търсите одобрение и да станете независими?

Приемете напълно и безотказно факта, че не сте специални. Да, не сте! Звучи болезнено и неразбираемо: „Но нали трябва да съм специален за родителите си“. Ние наистина имаме основна емоционална потребност да бъдем обичани. Един от аспектите на любовта е да бъдем избрани от човека, който означава най-много за нас, да бъдем специални за него. И ние наистина сме специални за мама и татко, но към 3-5-годишна възраст преставаме да бъдем абсолютният център на вселената, тъй като започваме да се учим на социално взаимодействие, ставаме отделни личности, експериментираме с автономността и независимостта.

За тях ние вече не сме центростремителната сила, те започват да се връщат към кариерата си, към своята връзка, за да я реновират, към заниманията си, пътуванията и пр., и ние се учим да се справяме и без тяхната помощ. Разбира се, това става постепенно, нежно и внимателно, като ни се възлагат задачи и се стремим да ги изпълняваме правилно и навреме, но най-вече сами. Във времето, когато сме между 13- и 18-, 20-годишна възраст, настъпва процес на отделяне и съзряване, и след приключването му човекът се превръща в отделна личност и преставаме да бъдем част от родителското семейство. Оставаме, образно казано, „сами“ и не сме нито по-лоши, нито по-добри от другите хора, а ставаме „един от всички други“.

Родителите не ни дължат нищо 

Не можем да изискваме определени действия и постъпки от родителите си, нито да ги контролираме – това е нереалистична задача за следващото поколение. То живее в нов свят, по нов начин, с други правила и търси нови истини за себе си. Принадлежим на това ново поколение и ние, отделилите се от родителите си.

Така че, ако очакваме те да ни обичат така, каквато е нашата нужда, да ни кажат точно определени думи на подкрепа, да ни подарят апартамент, кола или пътуване, то е нужно да спрем този порив, и то осъзнато, разбирайки, че техните задължения по отношение на нас са вече приключили. Разбира се, те могат да го направят или да не го извършат по свое желание, защото също като нас са независими и имат свободна воля и избор.

Но, ако не го направят или кажат, това не ги прави лоши родители.  „Искам да ме обичаш!“, „Искам да искаш да споделяме!“ са желания, които не можем да претендираме към никого, включително и към родителите си. Нещо повече, помислете: те са можели да не направят нищо за вас от самото начало и да ви изпратят в сиропиталище веднага след раждането. Това също би било техен избор и отговорност. И вие не бихте могли да повлияете на това, точно както не сте в състояние да повлияете на това те да ви обичат и да ви задържат в семейството си.

В тази възраст родителите ви вече не са вашето семейство. След като навършите 18 – 20, най-късно 24 години, те вече не са вашето семейство. Вие ставате самостоятелна единица – вие сте вашето собствено семейство. Ако срещнете партньор, в семейството ви ще бъдете двама, ако имате деца, те ще бъдат част от вашето семейство, докато сами пораснат и навършат 18-20 години. Но никога вече не можете да се върнете назад във времето и да бъдете част от семейството на родителите си.

Любовта има нужда само от едно – да се прояви

Мъдро е да приемете спокойно факта, че вече сте нормален и успешен в живота си човек. Вече можете да правите избори – добри или не дотам добри, в живота си. Действията ви ще бъдат правилни, ако са в съответствие с вътрешните ви ценности, удовлетворяват нуждите ви и не нарушават законите на страната, в която живеете.

Вземайте ежедневно колкото се може повече решения. Не искайте от родителите си финансова или физическа помощ. Опитайте се да правите неща, които са не само приятни, но и полезни за вас и вашия живот. Ще развиете чувство за компетентност и ще осъзнаете, че имате здрав разум и че вашите решения могат да бъдат правилни. Ще разберете също така, че грешите и имате право на поправка на грешките си, че имате право на всяко решение, което ви прави щастливи и спокойни.

Ако ви е трудно да приемете тези истини, моля ви потърсете помощ и емоционална подкрепа. Ако обстоятелствата са такива, че любовта и изборът са ви липсвали, нещо може и трябва да се направи по въпроса. Родовата терапия е един от методите, с които подпомагаме осветляването на тези състояния и работим в полза на независимостта и силата на човека. Има възможност да подобрите емоционалното си състояние чрез общуване с други хора или чрез психотерапия, чрез групи за взаимопомощ или пътешествия по света. Намерете хора, с които можете да установите отношения на доверие, които ще подкрепят вашето развитие и самостоятелно поведение. А ако чувствате, че ви е трудно да се справите сами с психо-емоционалното напрежение, потърсете професионална помощ от психолог, клиничен психолог или психотерапевт.

Но не звънете на мама и тате с упрек: „Ти си виновен, че нямам увереност!“ Поемете своя живот в свои ръце!

Аида Марковска, родов терапевт

 27 март 2024 г.