Пътят, по който тръгнах сама

Разказ за годините, в които потърсих отговор отвъд отделния човек, и за цената на този избор

Има един спомен, който винаги изниква пръв, когато някой ме попита откъде тръгна всичко. Седеше срещу мен млада жена, днес вече една от най-близките ми приятелки, но тогава ми беше напълно непозната /дойде при мен с тревога, която не я оставяше на мира от години/. Говореше за собствената си тревога, а аз, докато я слушах, чувах зад думите ѝ и друг глас, гласа на майка ѝ, а зад него, съвсем тихо, но осезаемо, гласа на баба ѝ.

Двете жени зад нея бяха строги и взискателни, както към себе си, така и към нея, защото цял живот бяха носили на собствения си гръб пропили се и пропаднали мъже, а историите на тези мъже бяха оставили дълбока следа в начина, по който тези жени гледаха на живота и на любовта. Момичето пред мен бе решило, някъде дълбоко в себе си, да не прилича на тях, а без дори да го осъзнава напълно, всеки неин избор оспорваше мълчаливо целия техен натрупан опит.

Имаше мъж в живота ѝ, неин партньор от детството, с когото я свързваше дълга обща история и точно заради тази история тя реши съзнателно да не се омъжи за него, защото не искаше да заприлича на майка си и на баба си дори в тази стъпка. Двамата създадоха заедно едно чудно дете, а тя продължи да вярва, че е успяла да избяга от модела, който толкова се страхуваше да повтори. Но пред очите ми, среща след среща, той започна бавно да пропада по същата позната пътека, първо загуби работата си, после приятелите си, а накрая, съвсем предсказуемо и въпреки цялото ѝ старание, се пропи. Слушах разказа ѝ като ехо на позната песен, песен, изпята вече два пъти преди нея в собствения ѝ род и въпреки че осъзнаването вече бе налице, връзката не можеше да бъде спасена. А и честно казано, нямаше защо да бъде.

Днес тя е моя приятелка и с радост наблюдавам как изгражда красив, подреден живот за себе си и за детето си. Но сърцето ѝ и обятията ѝ остават все още затворени за нова любов, защото дълбоко в себе си вярва, че ако си позволи лично щастие, ще предаде своите, сякаш няма право на радост пред очите на майка си и баба си. Аз обаче зная нещо, което тя все още не си позволява да повярва напълно. Това щастие ще я намери рано или късно, не заради самата нея, а за да има шанс детето ѝ да порасне като истински щастлив млад човек, необременен от товар, който дори не му принадлежи.

Тогава, преди толкова години, седнала срещу тази млада жена, за първи път усетих с цялото си същество колко силно родовата система говори през нас, дори когато мълчим за нея цял живот. От онзи ден пътят ми беше ясен.

Знаех, разбира се, само усещането, а не думите, с които бих го обяснила днес. До тогава бях учила по учебниците, с които разполагахме тогава, преведени набързо и не винаги пригодени за българската действителност /говоря за годините непосредствено в началото на века, когато у нас едва прохождаха нови подходи в помагащите професии/. Четях с часове, подчертавах пасажи, спорех сама със себе си дали изобщо разбирам правилно написаното и помня нощите, в които оставах будна над някой текст, питайки се дали изобщо ще успея да превърна тази чужда теория в нещо живо, способно наистина да помогне на хората пред мен, а не само да звучи учено на хартия.

Не всички посрещнаха новия ми път с разбиране. Имаше колеги, които клатеха глава с известна снизходителност, а някои дори директно ми казваха, че родовата работа звучи повече като семейна легенда, отколкото като сериозна терапия. Имаше и моменти на истинско съмнение в самата мен, вечери, в които се питах дали не съм тръгнала по грешен път, дали изобщо някой ще приеме сериозно това, в което вярвам с цялото си сърце.

Като майка, а не само като терапевт, познавам отблизо тази динамика и от собствения си дом. Помня момент, в който дъщеря ми с внезапен, необясним страх при съвсем безобидна ситуация, точно както веднъж бях видяла собствената си майка да застива при подобен, привидно дребен повод. В тази секунда усетих физически колко тънка е границата между поколенията и колко лесно нещо неизказано преминава от едни ръце в други, без дори да разбираме как точно се е случило.

Основаването на Българската асоциация по родова терапия дойде като естествено продължение на всичко това. Исках методът да има ясна рамка у нас, стандарт и общност от хора, обучени сериозно, а не случайни тълкувания, разпръснати без надзор и без отговорност към хората, довели ни доверието си. Всяка стъпка от изграждането на асоциацията ми костваше време, нерви и не малко безсънни нощи, но днес, когато поглеждам назад, знам със сигурност, че си е заслужавало всяка от тях.

Ако тази статия ви кара да се замислите за собствения ви род, за мълчанието на майка ви или баба ви, за онзи товар, който носите, без да знаете точно откъде идва, значи вече е свършила своята работа. През следващите седмици ще ви разказвам по малко от този път. Днес просто исках да ви поканя да го извървим заедно.

Аида Марковска
Българска асоциация по родова терапия

Школа за родона терапия „Задругата на родонавтите“