Осемстотин шишета за сода

С вълнение ви представям следващия участник в конкурса „Моят род, моите предци“! Срокът за участие е 30 септември. Насладете се на разказа, приятели!

Осемстотин  шишета за сода

Дядо ми свирил на мандолина. На старата и единствена запазена негова снимка, той крачи по един прашен път заедно с още трима мъже.  Те всички са с  астраганени шапки. Такива  носели само  богатите и уважавани хора в града. Дядо ми  бил един от тях.  Притежавал е единствената фабрика за бира и лимонада в околията. Може да се каже, че е бил фабрикант. На снимката изглежда достолепно. Човек знаещ цената си.Той бил и много красив – рус, със сини очи. Нещо рядко за балканец.  Най – важното е, че  бил много работлив и добър, както казвали хората, човек малама.

Когато му дошло време да се жени, харесал  баба ми, която живеела в съседното село. Тя не се отличавала с красота. Била чернокоса, дребна, свита и мълчалива. Седемнайсетгодишна какво толкова е имала да приказва. Черните и очи обаче, запалилил огън в  сърцето на дядо. Злите езици говорели, че дядо се оженил за нея заради един наниз от  пендари. Това са били златни турски лири – петдесет на брой. Този наниз представлявал широк синджир от три части, специална филигранна изработка . На двете части  отстрани се закачвали съответно по двадесет и пет жълтици, а третата била за врата  и държала наниза.

 

Пристигнала баба при свекърва си, пременена в носия, цялата обшита със сърма, а на врата и блестял златният наниз. “ Дребничка и черничка е, но златна мома „-  помисила си свекървата, а и сватят бил даскал. И хубаво име имала – Магдалена. Е, синът и бил къде по личен от нея, но тя се сетила за една песен, която момите пеели по седенките: „ …ако съм ти от Бога писана, сама, либе, дома ке ти дойдъм… „ И ето дошла Магдалена.

 

По стар обичай първата сутрин булката отивала с менците да донесе прясна вода от бунара.  Облякла баба гиздавата премяна и всички комшии надничали любопитно зад перденцата. Някои даже видяли на врата и златните пендари.  Като започнала да тегли ведрото нагоре, нещо се запънало , или просто и се приискало да се огледа във водата след първата брачна нощ , и са надвесила над нея. Натежали пендарите, скъсал се ланецът и кладенецът ги погълнал като ламя.

Тази история обиколила набързо целия град. Дядо не върнал баба обратно. Напротив, родила му трима сина и пак злите езици говорили, че пендари въобще не е имало. Свекървата била измислила тази история, за да оправдае избора на дядо ми.  Свекърва е това, всичко може да се очаква. Каква е истината аз научих много по – късно.

Построил дядо голяма къща, с големи чардаци, в центъра, близо до черквата. Баба посадила цветя за чудо и приказ. Най – голямото щъркелово гнездо било на техния комин. Под дървения чардак дядо поставил тъкачен разбой. Баба се прославила като голяма майсторка. От детството ми знам думи като кросно, нищелка, скрибци, въртяжка и навдевка – сложно, много сложно  тъкане, което баба ми владеела виртуозно. Цялата къща била застлана с нейните китеници и халища. Детството ми е изпълнено със звуците от бабиния стан. Прекара сувалката един път насам, втори пътна там, натисне педалите, те изкърцат бързо и после удари два пъти с набърдилото  и пак отначало. Дървеният стан пееше, когато тя тъчеше. Обичах да я гледам  как комбинира цветовете и се радва на всяка фигурка, като че я правеше за първи път, а тя беше може би хилядната .

По празници в дядовата къща се събирал целият род. Събирала ги мандолината, добрата приказка и топлите бабини багри. Дядо произвеждал сода в специални тумбести шишета с оловни накрайници. За гостите било голямо удоволствие да ги черпи с нея.  И като си пийнели достатъчно все обръщали приказката за пендарите. Дядо ми се усмихвал, дърпал глътка тютюн и мандолината отговаряла вместо него.

Годините минавали. Децата пораснали. Започнала война. Готвела се революция. Нещо се обърквало. Нощите ставали все по черни, дните все по сиви. Един ден, най – големият син избягал при шумкарите. Баба по цяла нощ плачела. Не знаела защо е там, с кой  е и има ли какво да яде.  Пращала тайно храна по  малкия си син  и се молела да се върне жив.  Дошла победата. Върнал се синът. Целунал майка си и заминал за столицата .Животът продължавал, но нищо не било както по – рано. Страх и неизвестност сковали всичко. И изведнъж – национализация. Всичко се конфискувало в името на народа. Какви ли  неща не разказвали хората. Червени знамена се веели навсякъде.

Една сутрин дядо ми тръгнал както обикновено към фабриката. Гледа отдалече на покрива забит червен байрак. Вътре всички лампи запалени и народ влиза и излиза. Като стигнал до вратата един местен нехранимайко, препасан с патрондаш,  го спрял.:

– Не може!  – рекъл. В този момент се появил синът на дядо ми, партизанинът. Застанал небръснат и превит пред него:

– Върни се, тате, после ще дойда и ще поговорим.  – Дядо не помръднал. Гледал със сините си очи право в сините очи на сина си. Направил крачка напред. Бойните другари настръхнали. Тогава станало страшно. Синът му извадил пистолет и стрелял във въздуха, а след това го насочил право към баща си .

– Още една крачка и ще стрелям.  – Дядо не продумал и дума. Свалил астраганената шапка и я хвърлил с все сила в краката на сина си. Прибрал се в къщи. Откачил мандолината от стената и я счупил на парчета. Пет дни не ял и не пил. Мълчал.    Помирявал се със съдбата си. Нито псувал, нито заплашвал. После станал, избръснал се ,сложил си чиста риза  и отишъл в бакалницата, да си купи цигари и да чуе какво говорят съгражданите. Там били вече събрани десетина човека. Поздравили го боязливо  – хем фабрикант, хем баща на партизанин. Той си поръчал пакет тютюн и сложил цигарата в устата. Запалил огънче и тогава един от хората казал:

-Е, бай  Иване, доживяхме синовете с оръжие да ни вземат хляба. – Огънчето не стигнало  до цигарата, въпреки че било на един пистолет разстояние от нея. Дядо паднал на пода. Сърцето му спряло. Една сълза се търколила по лицето му за сбогом с този несправедлив свят.

Аз съм се родила след като дядо вече го е нямало. Имаше я старата къща, баба и дървеният стан. Нямаше никъде негова снимка. На стената стоеше накриво закачена снимката на сина му с униформа и пагони. А на тавана имаше голям сандък със празни шишета за сода . Днес такива се продават в антикварните магазини.  Щъркелите пристигаха всяко лято заедно с мен в дядовата къща.  Баба ми, или както я наричах  галено, стара майка, продължаваше да тъче. От време на време я наблюдавах скришно,  как скръстила ръце за отмора гледа далече някъде в небето. Тя беше мълчалива и като че живееше  настрани от всичко.

Един ден синът и с пагоните решил, че тя заслужава и трябва да получи народна пенсия. Нужно беше само да се яви пред една комисия и да каже, че е пращала храна не само на него, но и на другарите му,  защото е знаела, че са в гората за общото благо. Той сто пъти и повторил тези две изречения.  Баба мълчаливо  кимала с глава. Когато застанала пред комисията,  поздравили я с  уважение, както се полага на партизанска майка.   Задали познатия и въпрос : „- Защо е изпращала храна на партизаните?“ Тя   мълчала и гледала спокойно.  Повторили въпроса. Баба пак мълчала. Синът и започнал да се притеснява и да усеща, че пагоните му тежат. После тя станала и се приближила до сина си. Погледнала го в сините очи, а от там я гледала благата синева на дядо  и рекла:

– Горчив е твоят хляб, сине!  Ще си го купувам със земеделската пенсия. – Искала да му удари и един шамар, но все пак син и е, а и тези дядови сини очи…  Пребрадила вдовишката шамия и си тръгнала.

Изчезнали чудните багри от бабините черги. Затворила се в двора с гергините и втъкавала в черната основа сподавената мъка. А помня , как някога идваха жените да се възхищават от умението и да съчетава цветовете.   Един ден идва една комшийка, притеснена и държи топка прежда в ръцете си. Тогава бои нямаше и за целта са използвали цветя и билки,  а после каквото се получи. При нея въобще не се беше получило. Сложила била вълната във вода с кромидени люспи, но цветът станал бозав – като размита боза. И пита тя баба сега този цвят с какъв да го комбинира.  Ако бил цвят като цвят – знаела, ама бозаво? Баба взе преждата и и каза целомъдрено да дойде на следващия ден за отговора. Това ме учуди и я попитах защо утре,  и ако знае, защо не и каза сега. Не ми отговори и продължи да тъче.  В четери часа заби църковната камбаната. Стара майка ме помоли да я придружа до черквата, защото вече трудно изкачваше каменните стъпала.  Влезнахме вътре, запалихме свещица и баба се доближи до една икона. Извади бозавата прежда и започна с нея да я гали , или поне аз така си мислех.  Изведнъж ръката и спря и тя ми направи знак да се доближа. На иконата  беше открила  същия бозав цвят върху наметалото на светията.  Около него имаше тъмно лилаво. Тогава  баба каза мъдро,  със самочувствието на откривател:

– Виж колко са глупави хората. Дошла мен да пита с какъв цвят да комбинира. Тук зографът го е показал. На него му е от Бога  дадено да  знае.  Аз откъде да знам. Той ми е учителя на мен. Като изтъка една черга  я постелям пред иконостаса . Тя трябва да  не изглежда до него нито грозна, нито да е много натъкмена. Никоя черга не е по – високо от иконите.“

Прегърнах немощните рамене на баба  и бях благодарна  за мъдростта, на която ме научи. Малко преди да почине, стара майка ми подари  един широк синджир с филигранна изработка. Беше съвсем слабо позлатен. Каза ми  да сложа закопчалка и да го нося като гривна. След много години си спомних за него и понеже беше спомен от нея, реших да изпълня заръката и. Занесох го на  бижутер и той щом го видя, ме попита къде са другите две парчета. От него научих, че този вид ланец се е плел на три части, специално за тежки пендари. На двете части се окачвали жълтиците, а третата била да ги държи на врата. Моята част била  третата, която останала на врата на баба, когато другите две, с тежкото злато, се откъснали и полетели в кладенеца. Значи наистина баба Магдалена се е омъжила  с наниз от златни пендари.   В една ракла пазя и нейната носията, която е носила като мома;

Освен национализация имаше и реституция. Един ден получавам от Министерството на финансите  списък с опис на конфискувания инвентар от фабриката на дядо.: – 870 шишета да сода, още толкова за бира и лимонада, машини – такива и такива – каруца и два коня…  Сградата е била под наем.  Имам право да подам молба за обезщетение до две години. Да ги моля да ме обезщетят, като че ли дядо ми  ги е молил да конфискуват. Има обаче нещо друго, много по – важно от шишетата и конете.  В този списък липсва животът на дядо ми.  Той колко струва?  Червеното знаме не са сменили с черно дори в деня на погребението му. Живяла съм толкова години без тези пари  от бутилки, коне и каруци. Но ми е липсвал дядо, който не познавам. Този списък пари душата.  С времето той пожълтя и стана бозав. Отворих сандъка с носията. Бях научила от баба тайната за цветовете.  Бозавият най – добре се връзва сега на черния цвят на сукмана. Заших го в едно плисе на бабиния бръчник и така избърсах онази единствена сълза, с която дядо се е простил с жестокостта и безумието на този, иначе прекрасен свят.

 

Автор: Елена Пеева – Никифоридис       [email protected] com

2017 г.

Елена Пеева –  Никифоридис :  по образование съм юрист / Карлов Университет – Прага / . От 35 години живея между Пловдив и Солун, където съм омъжена. Европейското ми образование, елинската култура и балканският ми манталитет изграждат усещането ми за света. Определям се като гражданин на Балканите и в моите разкази пиша за хората , които населяват тази географска ширина, за техните радости, тегуби и родова памет, за земята и корените им.

Имам издадени две книги: “ Коледно реване“ и “ Книга за Ангел“ – издателство „Факел“.

През 2011 г. мой разказ спечели Специалната награда на литературния конкурс с тема „Емигранти “ във Франция, организиран от МЖФ при ЮНЕСКО.

През 2016 г . на два литературни конкурса на тема „Море“ , са наградени два разказа , публикувани в сборниците  „С море в сърцето“ и „Море“.

През същата година моят разказ “ Улица Отечество “ е публикуван в сборника „Черга пъстроцветна“ , Чикаго. 

През настоящата 2017 г. моят разказ „На Рождество при Исус “ е публикуван в сборник разкази – Чикаго. Публикации имам и в различни литературни сайтове, както и на страницата на моя фейсбук профил.