Усещанията и същността в душевния ни дом

Това беше нелепото и опасно детско търсене на преживяванията отвъд живота, детското безстрашие пред смъртта и търсенето на нейното очарование и какво има „оттатък“.

Споменът за тези занимания беше скрит дълбоко в мен до тези дни, когато съзнателно търся пътя към Акаша, там където всичко е записано и взаимно свързано.

Дългия път между дните на десетгодишното дете и четиридесет годишната жена минава през няколкократна загуба на съзнание, предизвикана от лекарите до няколкостотин пъти съзнателна медитация и хипноза.

Тези дни се опитавам да живея извън контекста на живота си, като неутрален страничен наблюдател. Нещо повече, опитвам се да бъда различен наблюдател, с различни подложки от интелект, възпитание, възраст, възгледи и духовни разбирания. Това неимоверно обогатява гледната ми точка и от една „точка“ тя се разраства до сферичка, сфера, огромно кълбо, побрало в себе си огромния човешки разум, на сугестично, надсубективно ниво. Животът ми в очите на разнообразната публика в моето съзнание е ту фарс, ту цирково представление, ту комедия, но понякога в някои отделни чувствителни същности от кълбото , които имат мили, добри и мекушави сърца, предизвиква и по някоя тъжна сълза и потрепване с разбиране.

В живота ни се чувстваме засегнати, нападнати и често ограбени, но знам и истината е, че това никога не се случва без наше знание и одобрение. Мисля си, че понякога съзнателно (или не чак до там) оставяме ключовете към душата си на душевните вандали, за да влизат и опустошават всичко, докато нищо старо не остане. Каква по-голяма благодат да се разчисти всичко и да започнеш да носиш новите тухлички за новия си душевен дом на чиста, свята поляна. Уви, духовните вандали изнасят само това, което е стойностно и ценно, след тях остават счупени, ненужни, овехтели неща, остатъци от душевния ни дом, така дълго и упорито построен и обзаведен. И какво трябва да се случи тогава? Само разумното – да се изнесе и почисти дома от душевния боклук: болка, гняв, обида, слабост, престаряла и вкостенена любов, тревоги, страхове – всичкия душевен отпадък и да излезе вън, за да бъде предаден на Вселенския боклукчия – забравата и забвението.

Тогава, на чисто, можем да внесем отново красивите мигове, нова могъща вяра, любов, щастие и охолство, дълготрайно благополучие и здраве и внимателно и нежно да оставим те да бъдат новия ни душевен дом.

Какво е общото в забравата и синята мъгла с душевните вандали? Връзката им с приятелите. Приятелите ни сега са бъдещите ни душевни вандали, дори не точно приятелите, а най-близките, обичани и любими хора. Защото на кого да се повери вандалщината, ако не на тези, които познават в детайли и отвътре сторйността на всичко ценно в душевния ни дом? Те са нашите спасители от старото, те го вземат, напускайки живота ни в единия случай или просто го унищожават и остават с нас в другия случай, но винаги са именно те: хората, с които дишаме общия си въздух в нашия душевен дом.

Не бива и не може да ги съдим, та нали ние самите сме нечии вандали? Такива ли сме наистина? Обичаме ли да унищожаваме вярата, любовта, надеждата, високата самооценка и светлината в живота на близките си хора?

Парадокса тук е само един: придобилият тези неща ги унищожава в момента на придобиването и няма начин да ги занесе в своя душевен дом и да се обогати. Нещо по-лошо, той плаща за вандалщината си със своето душевно богатство и покой.

И всеки е сам в своя душевен дом. Ценностите ни са различни, но най-скъпа е свободата и свободната ни воля, дарени ни от Бога. Когато това ни отнемат, то същността на душата ни се скъсва и изчезва дори „чистата, гола поляна“, върху която можем да градим душевния си дом.

Пазете своята свободна воля и своята осъзнатост, те са молекулите на вашата същност и те ще ви спасят. Всичко останало може спокойно да предадете на Вселенския боклукчия.