За благодарността и прошката

1 август 2023

Напоследък е много модерно да си благодарен и прощаващ. Именно е модерно, а не истински да бъдеш благодарен и прощаващ. Научихме, че благодарността и прошката са насъщни и започнахме да ги желаем по същия начин както желаем новия телефон, кола или дреха. Искаме да се облечем модерно – в благодарност! Искаме да постигнем нови върхове в духовността – прощавайки. Знаем и ни е важно душата ни да е чиста, затова благодарим и прощаваме.

Благодарим! Защото сме духовни! „О, аз съм простила!“ – чувам го и от себе си и от другите стотици пъти. И скърцаме със зъби.

Но, въпросът е, че наистина приемането и благодарността са най-високото ниво на разбиране и осъзнаване. Егото ни невинаги иска да допусне идеята, че все още не сме вникнали, дори изобщо не разбираме ситуацията и необходимостта от благодарност. Помислете си: възможно ли е да благодарите на този, който отнася синът ви на пешеходна пътека и след това му прощавате! Благодарите и прощавате на човека, съзнателно продаващ храна на деца, пълна с боклук и олово. Благодарите и прощавате на лекаря, който ви изписва рецепта, пълна с ненужни и дори вредни медикаменти, без дори да му мигне окото. Как се чувствате? Няма ли в гърдите ви гняв, болка, отчаяние, не тежи ли главата?

Така е, нали? Не би било нормално и да е нещо различно. За всеки от нас! Понякога наричам тази насилена и неприсъща духовност и подслаждане „порочна позитивност, порочна доброта“.

Каквото и да усещате – наблюдавайте го, наблюдавайте се. Само като излекуваме себе си по една или друга тема, се събуждат НАИСТИНА благодарността и приемането. Не и преди това. Преди това е много полезно да приемем и изследваме своята омраза, страх, отчаяние, болка … Честно да ги видим и когато ги видим и разберем, да създадем в себе си намерение да ги премахнем. Например: „Виждам това усещане и чувство в себе си и възнамерявам да го излекувам“. Изричаме го на глас, задължително, защото така чуваме гласа си и признаваме съществуването на това, което се нуждае от изцеление. Изживяването на истинската емоция ни носи освобождаване.

Татьяна Вл. Черниговская казва в едно свое интервю: „Влезте сами в стая с огледало и се заключете. Премахнете от себе си целия грим, всички протези, поддръжки и се съблечете. Застанете пред огледалото и започнете да опознавате себе си. Вижте се отвън и отвътре, целите, вникнете в своите черти, движения, мисли, желания – в същността си.“ Аз ще допълня малко и от себе си: правете това упражнение редовно и записвайте всички знания, които достигат до вас относно самите вас. Пълното опознаване на личността ни в такива своеобразни „лабораторни“ условия е много полезно. След това наблюдавайте себе си в различни ситуации- сякаш отстрани. Чуйте думите, които казвате, силата с която се вдъхновявате, но най-вече емоциите, които изригват от най-дълбокото във вас. Сваляме маските на изкуствената доброта, на подсадената благодарност и заставаме голи пред СЕБЕ СИ.

Когато зад маската на изкуствената доброта се крие истинско чувство, нужно е да бъде признато и след това- освободено. Това процес на търсене и себе познание. Няма по-важна задача за всеки на света, от тази да познае себе си- това е първата и основната ни нужда, за да можем да продължим напред. Намираме точките и ги свързваме с мисловни нишки. Но ако веднага искате да прокарате нишка от точка А до точка Б, сте се окажете заклещени в играта. Пътят е осеян с пропадания, неведоми по дълбочина и сила. Необходима е смелост, за да паднеш. Необходимо е осъзнаване, зада разбереш, че си паднал.

Истинската духовност се състои в това да си позволиш да паднеш и да изпитваш автентичните си ниски чувства в полза и с цел да ги трансформираш в светлина. Става дума за съгласие да изследвате цялото си аз, а не само част от него. Ако духът има нужда да ни насочи надолу, ние се доверяваме. Доверяваме се и когато ни води нагоре. И се връщаме на дъното като ученик и на върха като бог.

Нужно е да имаме мъдрост и гъвкавост, за да изследваме енергията на чувствата си. Емоциите и чувствата са врати, възможности. Трябва да се научим как да ги отваряме. Те ни говорят на език, който разбираме, дори ако в началото си мислим, че не не е така. Благодарността е велико чувство. Но понякога трябва да проучим дали благодарността наистина е налице, или е просто „искам да съм добре, искам да съм добър, затова си позволявам само високи вибрации„.

Самата аз все още съм заклещена в добротата. Самата аз се уча да гледам честно на това, което не искам да виждам, да признавам ниските си чувства. „Как мога аз, толкова духовна, да изпитвам омраза, гняв, завист?“. Да, мога. Когато я потискам, ръмжа от болка. А когато я изповядвам, изплаквам я през себе си и се разтварям, превръщайки се в любов. Изстисквам този гноен цирей от себе си.

И ето къде се разгръщат любовта и трепетът. Само от това състояние на изследване разцъфтява тази беззащитна нежна любов, наречена благодарност и приемане.

Не се вкопчвайте в доброто. Този, който се вкопчва в нещо, не го изпитва. Този, който си позволява да бъде жив във всеки един момент, независимо дали усещането му харесва, или не, получава тази непобедима доброта, която живее завинаги в сърцето.

Написано от Аида Марковска

Родов и холистичен терапевт, основател на Школа по родова терапия "Задругата на родонавтите"

Коментари

0 коментара

0 коментара

Вашият коментар