За конкурса „Моят род, моите предци“
С голяма благодарност публикувам историята на Светлина – вдъхновение за този, който помни своя род и предци.
Страниците на моя сайт са отворени за всеки разказ, който вълнува с истина, топлина, любов и благодарност, а и за тези, в които има поука и знание.
АВТОР: СВЕТЛИНА ТРИФОНОВА http://www.svetlina.org
Прабаба ми звучно именувала това цвете „слободната вдовица“. Тази невероятна жена доживя 99 г. или 100 г. без два месеца – половината от които като вдовица.
(А, да – без лекарства, инжекции, имунизации, майонеза, пакетирани продукти, със студена балканска вода, гореща кръв и твърдо против да прави нещо, което не съвпада с вижданията й. Страхопочитание само към Бог, другите неща са условни.)
Прабаба ми-войводата ни накара да повярваме безвъзвратно във всяка фантастична история, беше магнит от любов за децата, които обичаше маалко повече от възрастните, за които беше по-скоро острият език на истината.
Години преди да почине ми завеща подарък, който въпреки усилията ми и ровенето в няколко къщи, долапи и разрушени стаички – местата, на които бях заречена да търся, намерих случайно едва 20г. след смъртта й. В шкафа с хляба – Библия.
6-годишното ми „аз“ се материализира на момента, разтърка очи, защото не можеше да повярва,че от цялата вехтошария в старата стая тази книга беше изплувала и долетяла за директна доставка.
В шкафа с хляба. Че ти къде искаш да намериш Библия завещана от прабаба! – иронично се попитах след време.
Целият си живот е прекарала като войвода по дух, скитаща по нощите по горите, „Усойната“ и розите, и възможно най-рядко в домакинстване. Измисляла е прякор на всеки човек, който е познавала – обикновено сочещ безпристрастно някое особено тревожно качество в него. Винаги съм се чудела как някой външно толкова твърд и остър може да е толкова мек отвътре. Напоследък започнах да разбирам.
Е, леко си е била мразена от другите заради нечовешките количества труд, които е била способна да извършва. Извън домакинството.
За нея печен картоф в жарта беше достатъчно усилие за готвене и упорито не ни готвеше други ястия освен това (или пуканки). Когато почина, така и не скърбях, както сме свикнали да „скърбим“. Валеше си ноемврийски дъжд, а аз знаех, че тази жена определено имаше план и за живота, и за смъртта. Такъв дух не умира.
Изобщо знаех, че няма да понесе да гледа какви глупости се приказват в тази ситуация и щеше да си мълчи отстрани. Знаех, че си е и прекрасно, и напълно наред, макар изобщо да не ми е казвал някой, че живот можело да има и отвъд. Спомням си, че беше дала инструкции „никакви хартии да не се лепят по стълбове“. Мисля, че изобщо хорските разбирания ги беше разнищила отдавна и добре знаеше кое се прави истинско и кое „за пред хората.“
Светеше всеки път, докато разказваше за пророчески сънища, за златните съкровища, светии и провидения. Вадеше „пукалки“ от тигана, които така или иначе вече бяха наскачали по пода. Така си я спомням.
Или в пълно мълчание, в ъгъла на стаята, на малко столче, приличаща на миниатюрна фигурка на дете в тялото на много бавно остаряващ човек.
Тя е първата жена, която ме е припознала само няколко седмици след зачеването ми. Общо взето тя е съобщила, че ще идвам на тоя свят, когато майка ми сама още не е знаела това.
Веднъж на майтап отсича, че с тия „сокове като за бебето“, които й дават, ще доживее 100 години. Мирише още на дима от огъня. Портал към други неща.
„Слободната вдовица“ никога не е израствала толкова, колкото това лято, между другото.
Нищо не е повтаряемо,
защото нови сме.
Слушай лятото,
когато притаява морния си дъх.
Слушай есента и тишината.
Листата старото ще вземат,
ще го отнесат.
По вятъра ще дойде непознатото.
Пред залезите ще изникне път.
Слушай зимата, когато дойде,
за да остави старото в снега.
Нови пътища разтварят се,
сезоните догарят и после пак ще се явят.
Хората се раждат, губят се
и после пак ще се родят.