Това е продължение, виж предходната част.
Следват 7-9 месеца, в които двамата с нея сме свързани така буквално, че нашият живот напълно зависи от нейния живот- във всяко едно отношение. Помислете си, от една клетка, след оплождането, 280 дни след това всяка нова клетка, която се формира в зародиша е създадена чрез и от тази идея: „Мамо, за да съм жив, живей и ти!“ Живей и то не как да е, а щастливо, охолно и в обич!
Скъпи приятели,
този порив, тази програма остава в нас и с нас завинаги- до последния ни ден. Най-страшния ден за всеки от нас, независимо от годините, зрелостта и възрастта е денят, в който нея няма да я има, денят, в който тя угасва. В този миг всяка наша клетка знае кода: осиротяване. Това е бичът и мечът над всички и част от живота на почти всеки човек минава в сирачество. Жизнената нишка, която ни е свързвала с майка ни обаче се трансформира в жизнената нишка, която ни свързва и с децата ни. Тези нишки в родово отношение са изградени от същата плетка- родова тъкан, енергия, сила, и те взаимно си влияят и преплитат. Сирачеството, когато и да настъпи, дори на най-късни наши години, е тежко и много трудно преодолимо състояние. Спомням си деня, в който баба ми почина- татко се смали и спаружи като стафида, посивя и дълго остана така- с месеци и години. А беше на 50 години. Когато някой се опитваше да му даде сили и радост, той само казваше: „Мама си отиде“ и всички оставаха безмълвни. В тези дни това, за което той мислеше бяхме ние- децата му – и именно това го и върна в живота, това му даде всички сили, за да продължи. Чудно, че моята беседа с вас започва от оплождането и продължи със загубата на мама, но разказът се води от интуицията ми и от моите родови знания. Може би ако познаваме началото и края ще имаме повече разбиране и за същественото във връзката ни с мама.
„Смъртта на мама“ е съобщение, което цялото ни същество, на всички нива чува ясно. С това съобщение е свързан поривът ни да сме живи, силата ни да бъдем, да се осъществим, да постигнем. Този порив е нужно да бъде подкрепен и осъзнат и това най- често и най- съществено се случва чрез децата ни. В родовата ни система има ред, който се определя от момента във времето, когато настъпва едно събитие. Според този ред роденият по-рано е правилно да си тръгне от живота по-рано. Ние всички се подчиняваме на този ред, като се равняваме с родителите си, родени преди нас и с децата си, родени след нас. Най-доброто за всеки род е човек да погребе родителите си на преклонна възраст, да отгледа децата си, да се порадва на внуци и правнуци, които да го погребат с почест и уважение. Тези родове се считат за силни, успешни, благословени. Затова нишката, която ни свързва с тези преди нас и особено с майка ни е ясно преплетена с тази, която ни свърза с децата ни. В съобщението „Мама почина“, има много тъга и безпомощност, но и много сила в продължаването на рода в нейна памет, в памет на нейните дела, думи, мечти и радости. Затова и в нашата родова система беше прието до скоро (уви, вече напълно отмира) да кръщаваме децата си на родителите си – огромна почит, уважение, признание и осъществяване на тази родова връзка има в тази стара традиция и подсилване на нишката, която ни свързва с живота.
След осиротяването поривът ни за живота се подклажда само от тази връзка, която имаме с децата и потомците си- внучета, правнучета. Затова хората, които имат внуци, живеят и по-дълго- това е статистически доказано.
Да се върнем към пренаталното ни съществуване- онова, в което животът на мама и нашият са едно цяло. Храната и водата й, усмивките и сълзите ѝ, страховете и надеждите ѝ, любовта ѝ, всичко това е за нас в онзи момент. Всяка дума, движение, поглед, картина, усещане и звук, възприети от мама са и наши. И ако тя се намира в любяща и закриляща среда, ако е пълна с добри очаквания и вяра, ако и силна и смела, ако всички, с които общува ѝ дават внимание и уважение- то ние се раждаме и живеем с усещането, че това е тъканта на живота и е нужно да бъде така винаги спрямо нас.
Понякога се случва и то не рядко, тези условия да са на лице, бременната жена да бъде в отлична среда и да получава само най-доброто, но след това, в годините, когато човечето расте, тази среда да се промени. Тогава в този човек се заражда огромен бунт, гняв и неразбиране за живота. Той е роден и в него е записано: любов, внимание, важност, сила – но средата, в която попада е крайно неотзивчива! Това може да се случи в детската градина, в училище, в работата или дори в същото семейство, когато отношенията не продължат в добрия тон. Тези хора стават т.нар. борци за своето! Те настояват, търсят и неотклонно се стремят, не винаги успешно обаче, към безусловна любов, разбиране, внимание, съпричастност. Тези хора обикновено са успешни в живота си, получават от него много, но винаги им се струва, че може и повече. Не може да се оцени това като добро или лошо- просто в живота те се „борят“ за това, което е записано в пренаталното им съществуване. Затова е особено важно освен бременната майка да бъде напълно спокойна и обичана и да се усеща така, след това същото отношение да продължи и занапред.
А ако любящата обстановка се задържи до юношеството и, дай Боже, и след това?
Ето това е идеалният вариант! Тези хора успяват да различат добро от лошо, да намерят правилния път в осъществяванията си, да открият личното щастие, те са отдадени и добри. Едно от най-важните неща в живота ни е да задържим добрата среда около себе си колкото може по-дълго и всякак да прекъсваме и напускаме среда, която е чужда, студена, зла или фалшива. Ето защо е нужно, ако в семейството, в училището, в работата ни няма добра среда – това да не се толерира дълго. То ще рефлектира върху нашата нишка, която ни свързва с живота. При това не върши работа да се преструваш, да си траеш, да лъжеш или да се правиш, че не е така. Тези знания не са обективно ментални или интелектуални. Енергийно и интуитивно тези знания носи всеки един от нас.
А тези, чиито майки не са получили най-доброто? Те не са малцина, уви!
Те живеят с програмата, наречена „не заслужавам, лош съм, преча, в повече съм в този живот“. Особено ако бременната майка е била обиждана, нараняване физически, сексуално, емоционално по какъвто и да е начин. Горчилката в душата на мама е горчилката в нашата душа, болката ѝ носим ние. Тук вариантите, в които се развиват нещата са повече.
За тях ще ви разкажа в следващата част.
