„Рециклиране“, Валентина Оостерхофф

Здравейте! Конкурсът „Моят род, моите предци“ 2018 тече. Радвам се да ви представя следващия красив разказ, наречен „Рециклиране“. 

Автор е Валентина ООстернхофф и тя разказва за себе си така: 

„Казвам се Валентина Оостерхофф. На 46 години съм. Родена съм, израстнала и учила във Варна. ( Е, лятото растях на село при баба и дядо.) От близо 20 години живея и работя в Австрия. Хоби ми е фотографията и фотошопът. С писане се занимавам много малко, просто, понякога, като че ли имам усещане,че нещо трябва да излезе от мен, дълбоко от душата ми …и така се получава кратък разказ. Имам две публикации на кратък разказ в списание „Жената днес“
Поздрави и благодаря за възможността . „

Успех, Валентина! Благодаря и аз!

Насладете се!

Рециклиране

Скачам в колата, паля и потеглям с едно превъртане на гумите. В осем без петнадесет трябва да се чекирам на работа, да изброя трите каси, да проверя мейлите и автоматите и точно в осем да отворя бюрото.

Женска му работа, не знам какво все се мотам сутрин, та тръгвам в последната минута. Вторник е. И уж по-набързо, за да избегна два светофара, минавам по преките улички… и се натресох на камиона с боклука. Улицата еднопосочна, назад вече не може – зад мен още три коли, и те бързащи. А той, боклуджийският камион, спира на всеки 20 метра, от него скачат двама работници, закачат контейнерите и така. Сто метра улица, значи ще спре още четири пъти, това са около дванайсет минути чакане. Вече си мисля да взема да го заобиколя по тротоара, щото тя, маздата, дребна женска количка, но пък не ми стиска. Като нищо някой не пил още кафе ще направи донос срещу мен и ще ми треснат глоба 150-200 евро. Австрийците са хора на обществения ред и се противят на онези, които го нарушават. Самите те не го нарушават особено много, защото институциите в Австрия много обичат да превъзпитават некултурковците с доста солени парични глоби и това много боли, повярвайте ми.

И така, чакам си. Съзнанието ми препуска тук-там и по неведоми пътища се спря на един спомен. Замислих се къде ли отиваше боклукът в бабината къща на село в ония години, когато единственият стрес в главата ми беше коя игра да играем днес с братовчедките и как да избягаме от досадното малко човече Тошко.

Как рециклираха боклука от селското домакинство, къде изобщо отиваше, защото аз не помня нито контейнери, нито камиони, които да задръстват тесните селски улички?

Имаше една кофа под мивката и тя стоеше вечно там. Това беше кофата на Гошетата. Те ядяха всичко, което ние, обитателите на селската къща, малки и големи, не можехме да изядем. (Сигурно се сетихте, че Гошетата бяха дядовите прасета.) Огризката от ябълката, изтърваната на земята и намазана със сладко филийка, загорелият от претопляне ориз, шупналият компот, изсъхналите корички хляб, вкиснатата салата, обелките от краставиците, дръжките на пипера и тиквичките, костилките от черешите, недоизядената попара с мляко или чай, троскота от градината, корите от динята и пъпеша и още много, много боклук Гошетата рециклираха с нескрита радост и задоволство за отрицателно бързо време по няколко пъти на ден.

Толкова за биобоклука, нали така му казваме вече? С две думи, днешният биобоклук преди години по селата беше всъщност храната на прасетата.

Хартия, хартиени отпадъци – пак нямаше такова нещо. Това бяха разпалки за печката. 

Хартията изобщо беше кът. Помня, че баба всяка година се абонираше за вестник „Работническо дело“. Не за да го четат, то като че ли пък имаха време за това, а за да се снабдяват с така ценната хартия що-годе евтино. Вестникът служеше първо като увивно средство на храна за из път или работа на полето и, второ, за застилане на всякакви плоскости, върху които се сушат липа, билки, подправки, плодове, семена, ядки. Настлани вестници имаше върху шкафчета, чекмеджета, скринове. Чак след това отиваха вече в печката.

Ха-ха, вестникът служеше и за тоалетна хартия и беше доста интересна инвестиция. Откъде, мислите, знам за комунистическата партия, за Леонид Брежнев и Пенчо Кубадински (все велики хора)?  От тоалетната, разбира се. Мисля си дори, че толкова модерната малка библиотека от някоя и друга книга, вестник или списание в съвременните тоалетни е измислица на комунистите.

И като средство за лечение при настинка служеше прословутото „Работническо дело“. Парче вестник със свинска мас, залепено на гърдите против бронхит – изпитана бабина рецепта.

Отпадъци от дърво? Нямаше такива! Всичко дървено се ползваше за подпиране на мебели, подсилване на огради, запушване на дупки и чак накрая пак за огън. И метален боклук не съществуваше като понятие. Стара тава служеше за антена, стара тенджера за саксия.

Да захвърлиш овехтяла дреха си беше грях. Режеха се на ивици, въртяха се на кълбета и се тъчаха черги шарени или се пълнеха тежки зимни юргани. Още имам спомен от тези юргани. Както ме завиеше баба вечерта, така се събуждах сутринта. Аз – 20 килограма, юрганът – 35, как да се обърнеш и настинеш? 

Дори боклукът от кошарата, когато дядо я метеше, и той не се изхвърляше. Отиваше за тор в градината. А тая градина лятото раждаше едни домати – леле-леле…

Нямаше найлонови торбички. Баба шиеше торби от тъкан плат, едни такива пъстри. В тях носехме хляб. Служеха дори за дамски чанти.

Та това за боклука на село преди години.
…

Ето, и камионът отпуши улицата. Натискам педала и се моля да стигна навреме. Сепва ме бърза мисъл: а боклукът в главата ми?… Ще трябва да ида утре на фитнес, ще правя снимки – дано хвана нещо интересно. Ще разгледам офертите за почивка през септември. На йога не ходя, но може би няма да е зле. Ще сваля някой филм за гледане. Все ще намеря начин да го изхвърля този боклук от главата си!

Навярно на мое място дядо би си налял ракийка, би усилил радиоточката с някоя народна песен, би излязъл на верандичката да си запали една цигарка. Баба ще вземе плетката, ще седне до него. Ще си мълчат. Така, мисля, изхвърляха боклука от главите си.