Среднощни разговори

В: “Добре де, какво е любовта? Приятелство, съпричастност, съчувствие, отдаденост, разбиране, грижа, отговорност?!”

О:”Вероятно очакваш да ти кажа: всичко това и още много други неща. Не! Любовта не е нищо от това.
Всички тези неща са чудесни проявления на нашата човечност. Прекрасни наши качества, е не винаги, но да речем по презумпция , че са прекрасни.
Любовта е проявлението на Бог. Любовта не е БОГ, обаче.

Какво е проявление? Има малко разлика между проявлението при хората и проявлението при Него.
Търся аналогия и най-доброто за което се сещам е това:

Представи си игрив слънчев отблясък върху тъмна стена. Едно слънчево зайче.
този малък лъч светлина носи определена характеристика на Слънцето. Той ни дава една слаба представа какво е всъщност Слънцето, към което по обясними причини не може да погледнем с очите си.
Ние наблюдаваме слънчевия лъч отблясък на стената и си мислим , че разбираме природата на Слънцето. Но знаем, че Слънцето е много много повече от лъчи и светлина, той е горяща плазма с много други характеристики,за някои от които имаме знания, а за други само се догаждаме и чудесно знаем , че има и характеристики на слънцето , които напълно не познаваме за сега.
Никой не бърка слънчевия лъч със самото Слънце нали? но слънчевото зайче на стената ни дава представа приблизителна какъв може да е Източника. Само догадка, само някаква малка представа, само допускания какво ли е самото Слънце.

Ето, слънчевото зайче на стената е любовта, проявлението, характеристика на Бога. не е Бог.
В това слънчево петно ние не сме дори хора, ние сме малки винени мушици, които топлят крилата си на тази светлина и нямаме никаква възможност да стигнем до същината на това, което праща този лъч при нас.
Бог е непознаваем.
Та така…любовта е проявление на Бога. Една малка характеристика, по която може да се догаждаме какво е Той.
А останалите неща, за които питаш са човешки проявления.
Дали разбра? Благодаря, че ме попита.
Лека нощ!”

В:”Искам да питам.
Разбираш, че детето ти е побойник.
Неприемаш това, но обичта ти към него не ти “позволява” да идеш и да го набиеш, а първоначално приемаш,  че е побойник и му даваш време и любов/ обич за да му помогнеш са се промени ?
Варианта сърдя се на това и не приемам че е побойник (при положение че той е) не е ли затваряне на очите за случващото се ?”

О:”Не разбирам съвсем въпроса, малко е объркан.
Ако ме питаш кое е първо…не, не приемам че имам дете -побойник.  Знам изначално, че под тази негова природа има друга. Затова му помагам да се поправи. Не го приемам като побойник изначално. Приемам, че е възможно да се поправи.
Има два варианта: 1. той се поправя /не коментирам начините за това, друга тема е/ и аз приемам вече спокойно и проявявам в себе си и чрез себе си , че имам дете, което е мирно и добро.
2. Детето остава побойник и нехранимайко. Не го приемам, това се изразява по хиляда начина, но не се съгласявам с това. Тук вече зависи от мен до колко аз ще се поправя, ще се променя. Няма да се съглася с това в никой случай обаче.
И във вариант 1 и във вариант 2 обичам детето си. Във вариант 1 продължавам да работя с него до пълното му поправяне. Във вариант 2 след като стане осъзнат и възрастен го оставям да поеме сам своето проявление като побойник.

Любовта няма нужда от приемане.
Във всички варианти тя се съдържа.”

В: “Не означава ли любовта, че трябва да приемаме всеки и всичко?”

О:”Често казано това е голяма глупост. 🙂 Извинявай, не означава нищо подобно любовта. Не си длъжен да приемаш нищо, което за теб не означава Светлината. Може би “приемане” е думата, която е неясна?
Какво е приемане? Приемане е това, което се интегрира с теб, влиза в теб, застава в сърцето ти и се проявява чрез теб. Да приемеш нещо, означава да се съгласиш, че то ще изразява най-дълбоката ти същност и ще бъде твое като неизменна твоя черта. Да приемеш, означава, че ще го проявиш. Да, хубаво е да приемаме нещата, които ще станат наша СВЕТЛИННА СЪЩНОСТ, ще ни доближават до отдаването, ще ни идентифицират с него.
Можеш обаче да не приемаш нещата, това изобщо обаче пък не означава, че няма да ги обичаш. Аз не приемам детето ми да бие приятелите си, сърдя му се когато удря и мен, но го обичам. Да приема ли, че имам дете побойник и това е, което ми е дал живота? Или да търся в любовта си към него ПОПРАВЯНЕ?

Любовта не се нуждае от приемане.”

В: “Но аз обичам, чувствам любовта като емоция!”

О: Да поговорим за емоциите. За всеки е ясно, че чуждите емоции, дори най-светли и добронамерени са досадни. Никой не е в състояние да изтърпи докрай чуждите настроения и вълнения. И това не е осъдително. Важи за всеки, дори за най-търпеливия на света. Защото всеки е зает със своите емоции. Предимно. Но да видим какво са емоциите, защо се определяш като емоционална, защо се случват тези неща?
Всеки от нас живее в два свята. Един негов, личен свят и един свят на реалността. Противно на очакваното, твоя свят не е вътрешния ти свят, а е светът, който изграждаш в своето съзнание, който моделираш и в който ти живееш със своите мисли и емоции. Този свят не е светът, създаден от Твореца. Светът, създаден от Твореца е вътре в теб, в мястото, наречено “Точка на сърцето”, където е истинското място на твоето пребиваване. В това място, там където е Той, няма емоции. Напълно. Там любовта не се изразява в милване, докосване, хубави думи или красиви картини, нито в някакво друго проявление. Любовта, която дава Светлината към нас, която тя отдава на всички, няма друга характеристика освен себе си. Тя представлява чистата обич, която е сама по себе си и няма никаква нужда, нито питае такава, да се обяснява, да се афишира, демонстрира и заявява, нито да получава признание, нито има нужда от спомени, нито от надежди, нито от вяра. Тя е самото чисто отдаване на Създателя. С тази любов в сърцето ние уподобяваме Него, това е Неговата любов, която ние стремейки се да го достигнем, излъчваме като чисто Отдаване, което е само по себе си предостатъчно. Това означава, че когато обичаш с тази любов, т.е. като НЕГОВАТА ЛЮБОВ, истинската любов, ти нямаш никаква нужда да обясняваш за това. Отдаваш я напълно осъзнато без нужди от каквото и да е друго. Разбираш ли- без нищо. Тази любов, която изпитваш към “брат ти” или към всеки друг на света, и която изисква от теб да даваш думи, добри чувства, обяснения, очаква разбиране, взаимност…това е човешкия израз на любовта, който на светлинни години от ЛЮБОВТА и представлява просто една емоция. Нищо повече от желание, което не е удовлетворено, и не е във формата на ОТДАВАНЕТО, което е Неговата същност и  към което се стремим. Именно затова се чувстваш неудовлетворена, неразбрана, мъжът е неразбран, сърдит, има една ревност, едно мълчание, после прекалено говорене, поредица обяснения с думи и писма…всичко това не е любов. Може да ни се струва, че това е, защото така сме научени. Аз те обичам, ще те прегърна, ще те целуна, ще си говоря с теб, ще те мисля. …. Истинската, съществената любов е невзискателна към нищо, тя е напълно самодостатъчна. Ето затова са тези недоразумения. Обичта ти “като брат” с другите очи на друг човек си е чиста проба любовна свалка и аз не смея да кажа, че тя е по-малко истинска от това, което ти обясняваш като братска любов. Еднакво са нереални и двете. Всъщност, ако обичаш с отдаващата любов за която говоря, то ти самата няма да усетиш нито за миг отхвърляне, неразбиране, защото няма нужда от нищо освен да  ДАВАШ. Аз те обичам, и ти го усещаш, като разбиране, като знание, като истина, както и всеки друг, и аз не изпитвам никаква нужда да бъда разбирана, оценявана, отблагодарена, обичана по равно отсреща..или каквото и да е друго. Защото обичам с любов, която е самодостатъчна. Надявам се да ме разбереш. Защото тогава, ако разбереш и изпиташ тази любов, нищо и никога в света няма да те нарани по никакъв начин, защото няма точка от теб, която да е уязвима. целувам те и ти желая светъл, красив ден!

Коментари

коментар

Вашият коментар

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.

%d блогъра харесват това: