Първия ден на пролетта и вълшебството на мартениците

На първи март цяла България се облича в червено и бяло. Жените плетат мартеници от изтънени вълнени конци, майките ги връзват на китките на децата си, влюбените си ги разменят тихо, с усмивка, а старите баби ги окачват на вратите, за да пазят дома от зло. Това не е просто обичай. Това е древна памет, записана в кръвта на народа ни, спомен за времето, когато жените са били пазителки на живота и здравето, когато ръцете им са тъкàли не само платно, но и съдбата на цялото семейство.

Баба Марта е най-старата богиня в българския фолклор. Тя не е просто персонаж от приказките. Тя е първата майка, прамайката на всички жени, която пази тайната на пролетта и на прераждането. Народът я помни като капризна старица, която се сърди и се смее, която донася ту студ, ту топлина, ту сняг, ту слънце. Но под тази маска на непостоянство се крие дълбока мъдрост: мартенското време е време на преход – зимата се сбогува с живота и пролетта влиза в правата си. И както всяко раждане е болезнено и непредвидимо, така и първите дни на пролетта носят в себе си буря и нежност наведнъж.

Защо бяло и червено?

Червеното е кръвта на живота. То е цветът на майката, която ражда, на жената, която дава живот, на менструалния цикъл, който свързва жената с луната и с ритъма на природата. Червеното е цветът на здравето, на силата, на страстта. То пази от болести, от уроки, от зли очи.

Бялото е млякото на майката. То е цветът на чистотата, на невинността, на светлината. Бялото е първата храна на всяко дете, първата връзка между майката и рожбата ѝ. То е символ на нежността, на грижата, на безусловната любов.

Когато жената сплита червено и бяло в една нишка, тя не прави просто украшение. Тя създава амулет, който носи в себе си двете основни сили на живота: любовта и силата, нежността и здравето, светлината и кръвта. И като го дава на детето си, на съпруга си, на майка си, тя казва: „Нека живееш здраво. Нека бъдеш силен. Нека те пази майчината любов.“

Кога се сваля мартеницата?

Народът казва, че мартеницата се носи, докато се види първият щъркел, първата лястовица, първото цъфнало дърво. Това са знаците, че пролетта наистина е дошла. Тогава завързваш мартеницата на клон и се прощаваш с нея. Така червеното и бялото остават на дървото, а ти продължаваш напред – обновен и закрилян от благословията на Баба Марта.

Но има и друг обичай – по-дълбок, по-таен. Жените в някои краища на България слагат мартеницата под камък и я оставят там девет дни. На деветия ден отиват и гледат: ако под камъка има мравки, годината ще бъде богата и здрава. Ако има червеи, ще дойдат болести. Така природата говори на жената, а жената слуша.

Майчиния род и Баба Марта

През март ние се свързваме с майките си по особен начин. Мартеницата, която майка ти е сплела за теб, носи в себе си енергията на нейните ръце, топлината на нейното сърце, грижата, която тя е вложила в плетенето. Когато я носиш на китката си, ти не носиш просто украшение. Ти носиш майчината благословия.

И не само на твоята майка. Ти носиш благословията на всички жени в рода ти, които са плели мартеници преди теб. На баба ти, която е плела за майка ти. На прабаба ти, която е плела за баба ти. На прапрабаба ти, която е плела преди век и половина, когато животът е бил още по-труден, още по-несигурен, когато мартеницата е била не просто украшение, а истинска защита.

Ако имаш дъщеря, направи ѝ мартеница със собствените си ръце. Не я купувай. Направи я сама. Вземи червена и бяла прежда и ги преплети. Докато плетеш, мисли за нея – за здравето ѝ, за щастието ѝ, за бъдещето ѝ. Говори ѝ на глас или наричай наум: „Нека растеш здрава и силна. Нека те пази майчината любов. Нека бъдеш закриляна от всички жени в рода ни.“

Така мартеницата престава да бъде просто обичай. Тя става мост между теб и нея, между майка ти и теб, между всички жени в рода ти, които са живели, които живеят и които ще живеят след теб.

Как да почетем Баба Марта?

На първи март стани рано, още преди изгрев слънце. Излез навън, поклони се на изток и кажи: „Добре дошла, Бабо Марто. Донеси здраве, донеси сила, донеси любов в този дом.“

След това вземи червено вино и мед. Изсипи три капки вино на прага на дома си и кажи: „За здравето на живите.“ Изсипи три капки мед и кажи: „За паметта на мъртвите.“ Така ти почиташ и двете страни на живота: тези, които са с теб, и тези, които са те пуснали да дойдеш.

После обиколи дома си с кадилница с тамян. Окади всяка стая, всеки ъгъл, всяка врата. Кажи: „Нека излезе старото, нека влезе новото. Нека този дом бъде здрав и благословен.“

И най-важното: на първи март прегърни майка си. Ако тя вече не е на този свят, сложи ръка на сърцето си и кажи: „Мамо, обичам те. Благодаря ти за живота, който си ми дала. Благодаря ти за всичко, което съм.“

Защото мартеницата, която тя ти е правила всяка година, все още е с теб. Не на китката ти. В сърцето ти.

Мартенски обичаи, които предлагам да опиташ през целия месец МАРТ 2026

За здраве:

• Всяка сутрин, докато носиш мартеницата, я докосвай и казвай: „Здраве и сила.“
• Когато видиш щъркел или лястовица, усмихни се и благодари на пролетта.

За любов:

• Ако искаш да привлечеш любов, сплети мартеница от седем червени и седем бели конеца. Носи я, докато цъфне първото дърво, после я остави на клона му и пожелай: „Както това дърво цъфти, така и моето сърце да цъфне и да цъфти с любов.“

За просперитет:

• Първата мартеница, която получиш, не я давай на друг. Носи я до края на месеца, после я сложи в кутия с монети и скъпоценни камъчета. Нека стои там една година. Това ще привлече изобилие в дома ти.

За връзка с майката:

• Ако майка ти е жива, направи ѝ мартеница със собствените си ръце. Дай ѝ я с думите: „Благодаря ти, че съм жива. Благодаря ти за всичко.“
• Ако майка ти не е на този свят, сплети мартеница и я занеси на гроба ѝ. Или я окачи на дърво в градината и кажи: „Мамо, ти си в мен. Ти си с мен. Обичам те.“

Март е месецът на майките, месецът на жените, месецът, в който пролетта не идва сама, а с благословията на Баба Марта – прамайката, първата жена, която е научила човечеството как да преде, как да тъче, как да превръща червеното и бялото в защита и любов.

Носи мартеницата си с гордост. Тя е символ на рода ти, на майка ти, на всички жени, които са те довели до този ден.

На 3 март 1878 година, в малкото градче Сан Стефано край Истанбул, е подписан мирен договор, с който се слага край на близо петстотингодишното османско владичество в българските земи. Хората са го чакали не само с разум, не само с политическа надежда, а с цялото си тяло, с дъха, с паметта, с болката, натрупала се в поколения, с надеждата, предавана от майка на дъщеря като горяща свещ в дланите, щото да не угасне на вятъра. И когато свободата е дошла, тя не е била само за мъжете с оръжие, а и за всяка жена, която е опазила огъня жив.

Невидимата сила

Историята обича да разказва за войводите и генералите, за сраженията и знамената, за мъжете с пушки по проходите и върховете. Но зад всеки мъж с оръжие е стояла жена, която е знаела нещо, за което не е писано в учебниците: как да пазиш живота, когато всичко наоколо се разпада. Близо 50 българки са възпети в народните песни. Преданията описват жени воеводки, жени знаменоски, жени, облечени в мъжки дрехи, с прибрана коса, с оръжие, но с нежно женско сърце, биещо за рода, за децата, за бъдещето, което тогава е изглеждало невъзможно.

Баба Тонка Обретенова е една от тези жени – символ, чието значение не се побира само в историческите факти. Тя е майка, която е пожертвала синовете си за свободата и не се е пречупила. Тя е образ на онова, което майчинството крие в дълбините си: не само нежност и грижа, но и несломима воля, непреклонна вяра, готовност да отдадеш най-скъпото заради нещо по-голямо от теб самата. Когато Априловската гимназия е превърната в болница, жените са носели хляб, вода, но и думи. Някои рани – не на тялото, а на душата – само женска ръка е умеела да превърже.

Майките на свободата

В основата на всяко въстание е имало семейства, в които майките са знаели какво предстои. Майката е знаела кога и защо синът ѝ напуска дома, с какво тръгва и какво може да му се случи – и все пак го е пускала, защото е разбирала, че свободата на децата ѝ е по-важна от безопасността им. Тя е пазела тайни, зашивала е прокламации под постелите, криела е хора в мазето, подавала е храна на бегълци – и всичко това без много шум, без слава, без да я запише някой историк в книгите и аналите. Нейното оръжие е бил умът, нейната крепост е бил домът, нейната армия е бил родът.

В майчиния род е живяла паметта за робството не като история, а като вътрешна болка, като нещо, което тялото е пазело дълго след като умът е забравил. Жените са предавали болката и надеждата заедно – тялото казва: знаеш да страдаш, но и знаеш да чакаш. Защото чакането е женска сила, не слабост: да чакаш, без да губиш вяра, да пазиш огъня жив в дланите, докато се върнат онези, за които гори.

3 март и майчиния род днес

Когато стоиш пред паметника, когато пееш химна, когато усещаш нещо, за което нямаш думи, не чувстваш само историята – това са нишките на рода. В теб са жените, които са пазили свободата като тайно семе, преди то да е поникнало. В теб е майката, която е пуснала сина си е останала сама да пази дома и надеждата. В теб е баба Тонка, и Сирма, и Румена, и онази безименна жена от селото, чието име не е записано никъде, чиято кръв тече в теб и те прави стабилна там, където без нея щеше да се разколебаеш.

Свободата не се е родила от меча. Тя се е родила от жената, която е отказала да забрави кой е нейният народ – и дори петстотинте години не са я накарали да го забрави. Тя е носела знанието за корените в тялото си, предавала го е в люлчините песни, в приказките, в хляба, в мълчанието до огнището и в крайна сметка: победила е!

Затова 3 март е и наш ден: ден на жените, които са помнели, и на дъщерите, които са наследили тяхната памет.

Днес ние сме свободни! Да живее свободата, да живее България!

Честит 3 март!

Има нещо важно, което не се разказва достатъчно за 8 март: този ден не е роден от нечие желание да се подаряват цветя. Роден е от болката. От стачките на работничките в текстилните фабрики в началото на миналия век, от жените, които са излезли на улицата не с букети в ръце, а с искания за достойнство, за равно заплащане, за правото да бъдат третирани като хора, а не като машини. Цветята са дошли по-късно, наложени като украса на нещо много по-дълбоко и по-сериозно. Дори и с цветя, дори и опакован в розово, 8 март си остава ден на женската сила! Нека поне веднъж в годината да се спрем, за да разберем откъде идва тази сила, каква е нейната истина и нейния корен.

Откъде идва силата на жената

Има жени, за чиято сила трудно намираш обяснение, докато не разбереш от кого произлизат. Не къде са учили, не за кого са се оженили, а от кого са родени, каква жена ги е възпитала и отгледала. Силата на жената не се ражда в нея самата, а се предава, като се излива от съд в съд, от майка в дъщеря, от баба във внучка. Възможно е дори да се прескочи поколение и да стигне до теб от жена, която никога не си виждала, но чиято решителност внезапно усещаш в ума и ръцете си в момент на трудно решение.

Майчиният род е хранилището на тази сила. В него живеят жените преди теб – всяка от тях с нейния живот, нейните победи и нейните рани, нейната мъдрост, спечелена натрупана по трудния начин. Ти не ги познаваш по имена, повечето от тях не са оставили нищо писано, не са се снимали, не са писали история. Но  са тъкали и раждали, вземали са съдбоносни решения в тихата си кухня, когато никой не ги е гледал. И именно тези решения са оформили живота на техните деца, а животът на техните деца е оформил твоя. Всяка сутрин, когато ставаш и знаеш точно какво трябва да направиш, дори когато ти е трудно, дори когато никой не те подкрепя: това всъщност са те. Всичките жени от твоя род.

Невидяната жена

Историята на жената е история на невидимото. Невидима в документите, невидима в летописите, невидима в родовите дървета и в учебниците. Но видима в домовете, в децата, в начина, по който се поставя хлябът на масата, посреща се гост, утешава се плачещо дете. Жената е вършила онази работа, която не се брои, но и тази, която не се забравя, а разликата между двете е огромна.

8 март се отбелязва, защото в един момент от историята жените са решили, че искат да бъдат видени не само в домовете си, но и навън. Не защото за тях домът е нещо малко, а защото светът е имал нужда от тях, бил е по-беден без тях. Да са видими навън съвсем не е означава, че жените изоставят или забравят невидимата работа в дома: тя продължила и тогава, продължава и до днес, изпълнявана от всички нас, жени, чиито имена никой историк няма да запише, но чиято любов оформя поколения.

Какво дава майката без думи?

Майчиният род дава неизказаното и невидяното, онова, за което не се пише в нито един учебник по психология:  вътрешна подреденост, усет за красота, знание как да се движиш в живота така, че да не се изгубиш. Дава ти:

• гласа, с който си говориш в трудни моменти: строг или нежен, окуражаващ или унижаващ, той идва оттам – от гласа на майката;
• отношението към тялото, към труда, към стойността ти;
• неосъзнатото знание какво е да си жена: жертва или сила е, бреме или дар е;

Затова 8 март не е само ден, в който получаваш цветя. Той е ден да се запиташ: каква е жената, която те е изградила? Каква жена е изградила нея самата? И какво от това, което са ти дали, носиш в себе си като съкровище, но и като рана? А можеш ли да различиш едното от другото? Да познаваш майчиния си род е едно от най-дълбоките и сериозни действия, които можеш да направиш за себе си: не за да осъдиш или да оправдаеш, а за да разбереш откъде идваш и накъде вървиш.

Почит към жените, които са те създали

Днес, на 8 март, преди да получиш с радост цветята и да отпиеш от виното, направи нещо простичко и дълбоко: помисли за жената, която те е родила. После за жената, която е родила нея. После назад, колкото можеш да стигнеш чрез паметта, а после и отвъд паметта, до онези жени, чиито имена не знаеш, но чиято кръв е в теб. Те не са чакали да им подарят цветя. Те са посявали и жънели, раждали и отглеждали, обичали и скърбели, пазили огъня и съхранили рода. И са те изпратили напред, надарена с всичко, което са знаели дори когато не са го знаели с думи.

Ти си тяхното бъдеще! Ти си причината, заради която са издържали!

Честит 8 март!

Денят, в който птиците се връщат и майките благословят децата си

На девети март природата въздиша с облекчение. Зимата вече не може да се върне със същата сила, пролетта печели битката и първите птици прелитат над полетата, търсейки своите гнезда. Народът нарича този ден Младенци, защото в него се преплитат две истини: паметта за светите мъченици, които са предпочели смъртта пред отричането на вярата си и радостта за завръщането на живота след зимния сън.

Светите четиридесет мъченици

Църквата чества четиридесетте войници от Севастия, които са били хвърлени голи в ледено езеро през зимата, защото не са се отрекли от Христа. Император Ликиний им заповядва: „Принесете жертва на боговете или ще умрете в студа.“ Но войниците отказват. Цяла нощ стоят в ледената вода, докато телата им измръзват, а един от тях не издържа и излиза. Един от стражарите вижда венци, спускащи се от небето точно над тридесет и деветте войници, и скача в езерото на мястото на излезлия войник, за да запази броя им – четиридесет.

На сутринта император Ликиний нарежда телата на войниците да бъдат изгорени на клада, а костите хвърлени във водата, за да не останат за поклонение. Но християните успяват да съберат част от останките им и ги погребват с почит. Така четиридесетте войници стават светци, мъченици за вярата, които предпочитат смъртта пред предателството.

Но народната памет добавя към тази история нещо по-нежно, по-майчинско: в този ден жените месят тесто и оформят от него малки птички или кукли, които наричат „младенци“ – точно четиридесет на брой. Пекат ги с обич, с молитва, с надежда, че всички в семейството ще бъдат здрави и закриляни, че животът ще продължи.

Защо птички и кукли от тесто?

Според старите вярвания птицата е символ на душата: раждайки се, тя слиза от небето, живеейки, тя остава в тялото, а умирайки, отлита обратно горе. Затова, когато майката меси тестото и оформя малка птичка или кукла, тя не прави обикновен хляб. Тя оформя душата на детето си, на съпруга си, на майка си. Тя я държи в ръцете си – топла, мека, жива.

И когато тази птичка влиза в загрятата фурна, тя не изгаря, а се запича, втвърдява, става силна. Така майката моли: „Нека душата на моето дете бъде силна. Нека издържи на изпитанията. Нека се завръща при мен здрава и невредима, както птиците се завръщат всяка пролет.“

Птичките и куклите от тесто имат и друго значение. Младенците са птици, които още не са пораснали, които още се нуждаят от грижа, топлина и храна. Затова този ден е посветен не само на светците, не само на пролетта, но и на децата. На всички малки душички, които имат нужда от майчината благословия, за да оцелеят в този свят.

Как се правят младенците от тесто?

В Западна България, където този обичай е най-силно запазен, рано сутринта, преди изгрев слънце, жената става и замесва тесто. Докато меси, тя мисли с обич за всеки член на семейството си. Казва имената им на глас или наум: „За Иван. За Мария. За малкия Георги. За баба Стоянка.“ И всяка душа получава своя птичка или кукла.

Тестото трябва да е меко, да се оформя лесно в ръцете. Жената оформя тялото, крилцата, главата, опашката на птичката, после тялото на куклата, ръчичките, крачетата, главичката. Някои жени слагат зърна вместо очи, за да „види“ птичката пътя си. Младенците се шарят с игла или дрянова клонка, като се надупчва леко тестото, защото народът вярва, че така ще предпазят децата от шарка – страшната болест, която покосявала малките.

Правят се точно четиридесет младенци. Не повече, не по-малко. Четиридесет като светците, четиридесет като числото на силата.

Докато младенците се пекат, къщата се изпълва с мирис на хляб, на дом, на майчина грижа. След като извади изпечените птички от фурната, жената ги намазва с мед. Медът е за сладост в живота, за благословия, за здраве. А готовите младенци жената подрежда на масата. Всеки член на семейството получава своята птичка или кукла. Децата ги хапват с радост, старците ги късат на малки залъци, споменавайки други младенци, от други години, когато и те са били млади.

Но младенците не остават само в дома. Младата булка, особено ако е омъжена през последната година, прави младенци и ги носи на родителите си, на кумата си, на кръстника си, на девера си. Така тя показва уважение към рода, към семейството, към връзките, които я свързват с близките ѝ хора.

Магическата сила на числото четиридесет

На този ден всичко се прави по четиридесет. Не просто защото светците са четиридесет, но защото това число има магическа сила в българската традиция. То е число на пълнотата, на завършеността, на преминаването от едно състояние в друго, на граничната бразда между две житейски състояния.

На трапезата: Жената прави четиридесет постни сарми с ориз или булгур или четиридесет пълнени чушки с боб или нахут, добавя четиридесет малки колачета. Всичко е по четиридесет, за да се затвори кръгът, за да дойде благословията.

При хранене и пиене: Мъжете изпиват по четиридесет глътки вино или ракия, а останалите по четиридесет глътки вода. Децата изяждат по четиридесет залъка хляб. Така числото четиридесет се влива и в тялото и го закриля.

В двора и градината: Стопанинът засява четиридесет корена, защото народът вярва, че всичко, засято на Младенци, се захваща и расте. Жените сеят босилек в градината, защото посаден на този ден, босилекът е най-уханен и има магическа и лековита сила.

Обредите за здравето на децата

Младенци е ден на децата. Ден, когато майките правят всичко възможно, за да закрилят малките от болести, от уроки, от злото.

Четиридесет лескови пръчки: Децата и майките събират четиридесет „живи“ пръчки от леска. Носят ги на гръб, за да не ги боли кръстът. Тези клонки се пазят в дома и се използват през годината за лечение и защита.

Гонене на змиите и гущерите

На Младенци природата се събужда. Господ, казва народът, удря с четиридесет сопи по земята и я разбужда за пролетта. Първи усещат това разбуждане четиридесет вида животни и излизат от своите зимовища. Сред тях са змиите и гущерите, които цяла зима са спали в дупките си.

Затова на този ден се извършва обредното гонене на змиите и гущерите. Още от ранна сутрин цялото семейство излиза на двора. Възрастните и децата хващат тенекии, маши, капаци, железни предмети. Жените запалват старата метла. И всички заедно започват да дрънкат, да викат, да вдигат шум:

„Бягайте, змии и гущери, на четиридесет разкрача!“

Дрънкането трябва да е силно, шумно, страшно. Така змиите и гущерите ще се уплашат и ще побягнат далеч от дома, няма да се приближават до децата, няма да влизат в двора.

Някои семейства обикалят три пъти къщата със запалена метла. Други палят огън на двора и прескачат през него за здраве. Всичко това има една цел: да се прогони злото, да се пречисти пространството, хората да посрещнат пролетта чисти и закриляни.

Забрани на този ден: На Младенци не се провлачва конец, защото той прилича на змия и може да привлече змиите. Не се споменава името на змиите и гущерите, за да не ги призовеш. Жените не предат, не тъкат, не шият, защото всяка нишка може да се превърне в змия.

Магията на убитата змия

Народът вярва, че змия, убита на Младенци, има магическа сила. Ако някой убие змия на този ден, той взема главата ѝ, слага в нея семки босилек и ги посажда. Този босилек придобива лековита сила. Ако с него се накичи мома, момците ще лудеят по нея и няма да я ловят магии. Ако се постави в дома, ще пази от уроки и болести.

Обичаят „Светото“ в Тракия

В Тракия на този ден момите, които са сгодени или поискани, изпълняват много красив обичай, наречен „Светото“. Девойките се събират в една къща и правят кукла от кросното на тъкачен стан. Облича се куклата в бели дрехи, пребулва се с червено було, накичва се с цветя и зеленина, украсява се с всичко хубаво, което момите имат.

После те носят куклата из селото, пеят песни за пролетта, за любовта, за новия живот. Така те символично въвеждат пролетта в селището. Където минат момите със „Светото“, пролетта влиза, а където не минат, зимата остава и вилнее. Затова момите са чакани и канени във всеки дом.

Това е обред на младите, на девойките, които са на границата между детството и женствеността. Те носят пролетта, защото и самите те са пролет, ново начало, обещание за живот.

Благословията на майката

В този ден словата на майката имат особена сила. Само тя може да благослови децата си по начин, който не се повтаря през друго време. Народът казва: каквото майката пожелае на Младенци, това се сбъдва.

Затова жената, когато дава изпечения младенец на детето си, казва:

„Яж, синко! Нека растеш здрав и силен като дъба! Нека душата ти лети високо като орел! Нека животът ти бъде сладък като меда!“

Или на дъщеря си:

„Яж, дъще! Нека бъдеш красива като пролетта! Нека ръцете ти създават живот! Нека сърцето ти бъде топло като огъня в огнището ни!“

Това не са просто думи. Това е благословия, която се записва в душата на детето и го следва през целия му живот. Защото думата на майката е като семе: посята в детството, тя покълва във възрастта на силата и дава плод в старостта.

Връзката с майчиния род

На Младенци ние си спомняме не само за нашите деца, но и за нашите майки, за всички жени в рода ни, които са месили тесто, които са оформяли птички и куклички, които са благославяли с топли думи.

Баба ти е правила младенци за майка ти; майка ти е правила за теб; сега ти правиш за децата си. И всяка тестена птичка или кукличка носи в себе си спомена за всички тези ръце, за всички тези майки, за всички тези благословии.

Ако майка ти вече не е на този свят, направи младенец и за нея. Сложи го настрана, върху чист плат и кажи: „Мамо, благодаря ти за всички младенци, които си ми направила. Благодаря ти за всяка благословия. Ти си ме научила на любовта. Ти си ме научила на грижата. Сега аз правя за моите деца това, което ти си правила за мен.“

И когато изядеш тази малка тестена кукличка, ти не ядеш само хляб. Ти интегрираш и приемаш в себе си паметта, възродяваш благословията на своята майка. Ти продължаваш веригата на жените в своя род.

Молитва за Младенци

„Свети четиридесет мъченици, вие, които сте издържали студа на езерото и огъня на кладата заради вярата си, пазете моите деца от всякакъв студ, от всеки зъл огън и от всяка болест, от всяко зло.

Нека душите им бъдат силни като вашите души!

Нека телата им бъдат здрави като пролетните дървета!

Нека животът им бъде дълъг като пътя на птиците от юг до север и обратно!

Благославям ги с хляба, който съм месила!

Благославям ги с огъня, който съм палила!

Благославям ги с любовта, която нося в сърцето си!

Нека растат здрави!

Нека бъдат щастливи!

Нека ме помнят, както аз помня майка си!

Амин.“

За жените без деца

Младенци е ден не само за биологичните майки. Той е ден за всяка жена, която носи в себе си грижата, нежността, благословията.

Ако нямаш деца, направи младенци за племенниците си, за децата на приятелките си, за всички малки души, които срещаш по пътя си. Благослови ги! Дай им топлата си питка кукличка и им кажи: „Нека растеш здрав! Нека бъдеш щастлив!“

Защото майчинството не е само раждане. То е грижа, любов, благословия. Всяка жена, която дава, е майка.

Ако нямаш деца и страдаш от това, направи птичка и за невидимото, намечтаното си дете, това, което би искала да имаш. Сложи я на прозореца и кажи: „Ако е по волята на Бога, ела при мен. Ако не е, нека бъда майка по друг начин.“ После изяж птичката и пусни болката да се стопи в теб. Не я задържай, пусни я да си иде.

За майките, които са изгубили дете

Ако си изгубила дете, на Младенци направи птичка и за него. Кажи името му. Спомни си лицето му. И кажи: „Ти си моето дете. Дори да не си тук, ти си в сърцето ми. Благославям те, където и да си! Обичам те!“

После изяж тестеното птиче и знай, че любовта не изчезва. Тя остава завинаги в сърцето.

Младенци е ден на нежността и на грижата. Ден, когато майките държат душите на децата си в ръцете си, топли, меки, живи, и ги благославят с най-силната сила на света: с майчината любов.

Направи своите младенци. Благослови своите деца. Помоли се за всички малки души. И знай, че докато има жени, които месят тесто и оформят куклички, колачета и птички, докато има майки, които казват благословии, животът ще продължава. Пролетта ще идва, а птиците ще се връщат.

Денят, в който небето се отваря и ангелът донася най-добрата вест

На двадесет и пети март цялата природа замира. Птиците спират да пеят. Вятърът престава да духа. Дори змиите, казва народът, не хапят в този ден. Защото е Благовец – денят, в който Архангел Гавраил слиза от небето при Дева Мария и ѝ казва най-светлите думи, които човечеството е чуло: „Радвай се, Благодатна! Господ е с теб! Ти ще заченеш и ще родиш син и ще Го наречеш Иисус.“

Благовещение ознаменува идването на „благата вест“ сред хората. Това е добрата новина, известието, което променя всичко. На този ден небето и земята се докосват, божественото и човешкото се слива, а в утробата на една жена започва най-голямото чудо: Бог става човек.

Защо Благовец е денят на майката?

Благовещение е празник на майчинството, на жената, която приема в себе си живота, на утробата, която става дом за душата, на любовта, която казва „да“ на съдбата дори когато не разбира накъде я води.

Когато ангелът казал на Мария „Ти ще станеш майка на Спасителя“, тя не попитала „Как?“, не се уплашила, не побягнала. А само отговорила: „Нека бъде реченото от Арх. Гавраил и да е по волята на Бог.“ Това е най-голямото „да“, което жена може да каже – “Да“ на живота. „Да“ на любовта, „Да“ на нещо, което е по-голямо от нея самата и тя го приема с обич.

И всяка майка повтаря това „да“, когато зачева. Тя не знае какво дете ще роди, не знае какъв ще бъде животът му. Не знае дали ще я направи щастлива или ще ѝ донесе скръб. И въпреки това казва „да“ на живота, на продължението, на любовта.

Затова Благовец е ден на всяка жена, не само на раждалата . Ден на майчината сила, на майчината вяра, на майчината жертва.

Връзката с майчиния род

През март ние се свързваме с майчиния си род, а Благовец е кулминацията на тази връзка. Защото на този ден ние се връщаме не само към майка си, но към всички жени в рода ни, които са зачевали, които са носили живот, които са раждали.

Майка ти те е носила девет месеца в утробата си. Баба ти е носила майка ти. Прабаба ти е носила баба ти. И така назад-назад през вековете, една непрекъсната верига от жени, които са казвали „да“ на живота. Които са приемали трудностите на бременността, болката на раждането, страха от неизвестността, радостта от първия плач на детето.

Без тях ти не би била тук. Без техните утроби, без техните ръце, без техните сърца, които са обичали и са се грижили, животът не би продължил.

На Благовец ние благодарим на всички тези жени, на всички майки в рода ни. Благодарим на техните утроби, които са ни дали живот, на техните гърди, които са ни кърмили, на техните ръце, които са ни люлели.

Народните вярвания за Благовец

Народът казва: на Благовец всичко е благо. Дори змиите не хапят. Дори вълците не нападат. Дори най-лошите хора стават добри за един ден.

Защото на този ден божествената благодат слиза на земята. Всичко живо усеща това. Природата се радва, птиците пеят по-силно, дърветата разлистват пъпки си, а земята се отваря за семената.

Господ, казва народът, забива четиридесет или сто и четиридесет нажежени шиша в земята и я затопля. На Благовец зимата окончателно отстъпва. Пролетта влиза в правата си. И животът започва отново.

Затова всичко, което се прави на Благовец, носи благословия. Всяко семе, посято на този ден, пониква. Всяко дърво, посадено на Благовец, расте здраво. Всяка дума, казана с любов, се сбъдва.

Гонене на змиите и гущерите

Както на Младенци, така и на Благовец се прави обредно гонене на змиите и гущерите. Но има една разлика: на Младенци змиите се гонят, защото излизат от зимните си леговища и могат да бъдат опасни. На Благовец змиите се гонят, защото и те трябва да знаят, че този ден е свят, че този ден е благ, че този ден не е време за злото.

Рано сутринта жените метат къщата и двора. Събират сметта на едно място и я запалват. После обикалят три пъти къщата с кадилница с тамян. Децата хващат тенекии, маши, капаци и започват да дрънкат силно, като викат:

„Бягайте, змии и гущери, Благовец ще ви затисне!“, „Бягайте, змии, Благовец ви гони!“, „Бягайте змии, смокове, гущери, бълхи и жаби, че дядо Благовец иде с железния топуз!“

Народът вярва, че на Благовец змиите са с благ нрав. Ако някоя змия влезе в дома на този ден, това е знак за късмет и богатство, не за беда. Но въпреки това те се прогонват, защото дори благата змия не трябва да живее при хората.

Магическият босилек и любовната магия

В старопланинския и подбалканския край е разпространено вярването, че ако на Благовец човек убие змия, трябва да откъсне главата ѝ и да постави в нея няколко семена босилек, да я зарови в земята и ако на това място босилекът порасне, се смята за особено лековит и с магически способности, защото е поел силата, тайната, вълшебството на змията.

С такъв босилек могат да се правят магии за любов, които са толкова силни, че ако момък го подари на някоя мома, тя полудява от обич по него, постоянно мисли за него, не може да спи, не може да яде, сърцето ѝ бие само за него.

Затова момците, които искат да спечелят сърцето на някоя мома, търсят змия на Благовец, убиват я, засаждат в главата ѝ босилек и после, когато босилекът порасне, го откъсват и го подаряват на избраницата си, без да ѝ казват откъде идва, без да ѝ разкриват тайната.

Пробиване на ушите на децата и бързото им зарастване

Народът вярва, че на Благовец всяка рана зараства много бързо, защото денят е благословен, защото отровите губят силата си, защото дори най-дълбоките порязвания се затварят лесно и без болка.

Затова на този ден се пробиват ушите на малките момиченца, защото майките знаят, че ще ги боли по-малко, че ще заздравее по-бързо, че няма да има възпаление. Самото слагане на обици има магичен характер, защото поставянето на благороден метал на ушите предпазва децата от зли сили, от уроки, от магии.

Животновъдите също използват тази сила на Благовец – на този ден дамгосват стадата и правят резки по ушите на животните, за да ги разпознават, защото раната зараства бързо и животното не се заразява.

Кравайчета за змията чуварка

В отделни села на пловдивския регион, но и в други краища на страната бабите слагат на този ден малки кравайчета под къщния праг, които наричат „чуварки“ или „змиюрки“. Те са дар за митичната змия чуварка, която пази дома и семейството от злини.

Змията чуварка не е обикновена змия, тя е пазител на огнището, на рода, на благосъстоянието. Народът вярва, че всяка къща има своя чуварка, която живее някъде в основите, на тавана, на двора и която бди над семейството.

Ако убиеш змията чуварка, беди ще дойдат за дома, защото тя е покровителката, тя е стопанката на невидимото. Ето защо на големите празници, особено на Благовец, ѝ се оставя дар – парче от обредната пита, кравайче, хляб, за да знае, че е почитана, че стопаните искат да живее с тях.

Жените слагат кравайчето на прага рано сутринта и казват: „За чуварката, за стопанката, за пазителката на този дом“. Това не е суеверие, това е древна памет, записана в кръвта на народа – змията е свещено създание, тя носи духа на прадедите, тя свързва живите с мъртвите.

Синият пламък и заровените съкровища

Хората вярват, че в полунощ срещу Благовец се случва чудо: митичният смок, който пази гърнетата със злато, заровени от стари времена, започва да блести, а над мястото, където е закопано имането, се издига син пламък – тънък, трептящ, светещ в тъмнината.

Иманярите знаят това и не спят през нощта срещу Благовец, а обикалят полетата, хълмовете, горите, вглеждат се в тъмното, търсят синия пламък, търсят знака. Ако го видят, бързо трябва да го покрият с каквото имат, защото ако го направят навреме, ще намерят заровеното злато, ще станат богати, ще се изпълни мечтата им.

Но смокът е хитър и бърз, той е магия и не всеки, който види пламъка, успява да го покрие, защото синият огън изчезва за миг. Ако търсещият се поколебае, ако се уплаши, ако не е готов, ще изгуби шанса си и няма да го види никога повече.

Забраните на Благовец

На Благовец има строги забрани, които се спазват от векове. Ето какви са:

Не се работи: Жените не предат, не тъкат, не шият, не месят хляб. Мъжете не орат, не впрягат волове, не секат дърва. Благовец е велик празник, ден за почивка, ден, когато човек трябва да спре и да се помоли, да благодари на Бога за живота.

Народът казва: който работи на Благовец, ще има нещастие през годината. Който впрегне вол, волът ще умре. Който преде, нишката му ще се скъса и няма да се съедини никога.

Не се разресват косите: Жените не разресват косите си на Благовец, за да не срещнат змия през годината. Косите се оставят заплетени или забулени цял ден.

Не се взимат пари назаем: На Благовец не се дават или взимат пари назаем и от дома не се изнася нищо, за да не излязат здравето и благополучието от дома.

Не се извършват панахиди и помени: На този ден не се правят панахиди за мъртвите, защото Благовец е ден на радост, на живот, на благословия.

За хапване насред постите е разрешено да се приготви риба: Въпреки че е Велики пост, на Благовец е разрешено всеки да хапне риба за здраве. Защото този ден е толкова важен, че дори постът отстъпва пред него.

Засяването на Благовец

На Благовец жените засяват нещо зелено: коприва, киселец, лапад. Ако вече е пораснал, го берат, варят и поднасят на трапезата – хващаме се за зелено. Защото зеленото на Благовец носи здраве, сила, обновление.

Народът вярва: каквото се засее на Благовец, то пониква и расте. Каквото се посади, то се хваща. Защото земята е благословена в този ден, отворена е за семената, готова е да роди.

Затова жените засяват босилек, цветя, зеленчуци. Мъжете  могат да засеят нещо, което носи красота и благоухание.

Народът казва: краставиците, засети на Благовец, няма да са горчиви, сладкият пипер няма да люти, цветята ще цъфтят по-дълго. Всичко, родено от благословияения на този ден, носи в себе си благодатта.

Очакване на птиците

На Благовец се очакват прелетните птици: щъркелът, лястовицата, кукувицата. Народът казва: ако те закука кукувица на Благовец, трябва да имаш пари в джоба и хляб в ръцете. Тогава годината ще бъде богата и ситна.

Ако кукувицата те закука гладен, ще гладуваш. Ако те закука без пари в джоба, ще бъдеш беден. Затова на Благовец всеки трябва да излезе навън подготвен: с монета в джоба, с парче хляб в ръката, с чиста душа и радостно сърце.

И когато чуеш кукувицата, трябва да попиташ: „Кукувице, пиле сиво, кажи ми, колко ще живея?“ И по броя на куканията да разбереш колко години или десетилетия живот ти остават.

Но това не е гадание, което буди страх. Това е гадание за благодарност, защото всяка година, която ти е дадена, е дар и е добре да я живееш с любов, с радост, с признателност.

Благословията на майката на Благовец

И на Благовец, както и през целия март, думата на  майката има особена сила. Това е месецът на майчинството, а Благовец е ден, в който Дева Мария приема в себе си живота и така дава пример на всички жени, на всички майки.

Ако имаш деца, на Благовец ги повикай при себе си. Сложи ръка на главата им и кажи:

„Благословена да си, дъще моя. Нека Дева Мария те пази. Нека растеш здрава, силна, красива. Нека сърцето ти бъде топло, ръцете ти умели, душата ти светла. Нека намериш любов, нека родиш деца, нека бъдеш щастлива. Нека те застигат само благи вести и ти да носиш само добри думи на хората.“

Или:

„Благословен да си, сине мой. Нека Господ те пази. Нека растеш здрав, силен, мъдър. Нека работата ти носи плод, любовта ти носи радост, животът ти носи смисъл. Нека намериш жена, която да те обича, нека родиш деца, които да те почитат. Нека те застигат само благи вести и ти да носиш само добри думи на хората „

Думите на майката, казани на Благовец, се записват в душата на детето и го поддържат през целия му живот.

Молитва на жената, която иска да забременее

Ако искаш дете, но не можеш да забременееш, на Благовец отиди в черква. Сложи свещ пред иконата на Богородица. Поклони се три пъти до земя. И кажи:

„Света Дево Марио, ти, която си приела в утробата си Спасителя, помогни и на мен да приема живот. Ти, която си станала майка без мъж, направи и мен да стана майка по волята на Бога. Ако е време, нека дойде детето ми. Ако не е време, дай ми сили да изчакам. Но нека не остана без рожба, нека не остана без продължение, нека не остана без любовта на детето.“

После излез от черквата и засей нещо в градината: босилек, цвете, нещо, което ще расте. И казвай всеки ден, докато го поливаш: „Както това расте, така и животът в мен да порасте.“

Молитва на майката, която носи дете

Ако си бременна, на Благовец застани пред огледалото. Сложи ръка на корема си. Погледни се в очите и кажи:

„Дете мое, аз те приемам. Каквото и да си, момче или момиче, здраво или болно, аз те приемам. Аз съм твоята майка. Ти си моето дете. И нищо на този свят не може да промени това.

Нека растеш здраво в утробата ми. Нека се родиш лесно. Нека влезеш в света с плач, с въздух, с живот. И нека аз бъда силна да те отгледам, мъдра да те науча, любяща да те подкрепям.

Благодаря ти, че идваш. Благодаря ти, че ме избра за майка. Обичам те.“

Как да почетем Благовец?

Сутринта:

• Стани рано. Излез навън и се поклони на изток, към изгряващото слънце.
• Кажи: „Добро утро, Благовец. Донеси благословия и благи вести в този дом.“
• Вземи монета и хляб в ръцете си, за да си подготвен, ако те закука кукувица.

През деня:

• Не работи. Почивай. Благодари на Бога за живота.
• Иди в черква, ако можеш. Запали свещ и се помоли за здраве и благо. Помоли се за майка си.
• Засей нещо зелено: босилек, коприва, цвете.

Вечерта:

• Събери семейството. Пригответе си риба въпреки поста.
• Яжте нещо зелено: коприва, киселец, лапад, сготвено със зехтин.
• Благослови децата си. Прегърни майка си, ако е жива. Помисли за нея, ако не е.

Ако имаш градина:

• Засади нещо красиво: роза, теменуга, люляк.
• Посей краставици, за да не са горчиви.
• Посей пипер, за да не люти.

За жените, които не могат да родят

Благовец не е само за майките. Той е и за жените, които искат да бъдат майки, но не могат. За тези, които са изгубили деца. За тези, които чакат, надяват се, молят се.

Ако си една от тях, на Благовец знай: ти не си по-малко жена, защото нямаш деца. Ти не си по-малко майка, защото утробата ти е празна. Защото майчинството не е само раждане. То е любов. То е грижа. То е даване.

И ти можеш да бъдеш майка по много други начини:

• На племенниците си.
• На децата на приятелките си.
• На учениците си, ако си учителка.
• На пациентите си, ако си лекарка, лечителка
• На всички малки души, които имат нужда от грижа, от топлина, от любов.

Дева Мария става майка, защото казва „да“ на ангела. И ти можеш да кажеш „да“ на живота, дори без дете. Можеш да кажеш „да“ на любовта, на даването, на майчинската сила, която живее във всяка жена, родила или не.

На Благовец не плачи за това, което нямаш. Благодари за това, което имаш. И знай: любовта, която носиш в сърцето си, не се губи. Тя намира път. Тя намира душа, която да обичаш. Тя намира начин да се излее.

Благовец е ден на вестта. На думите, които променят живота. На момента, в който жената казва „да“ на съдбата. На чудото, което започва в утробата и продължава през цял живот.

Всяка майка е малка Дева Мария. Всяка жена, която приема в себе си живота, повтаря нейното „да“. И всяко дете, родено от любов, е толкова голямо чудо, колкото е рождението на Христос.

На Благовец почети майка си. Благодари ѝ за живота. Прегърни я, ако е жива. Помисли за нея, ако не е. И кажи:

„Мамо, благодаря ти, че си казала „да“ на живота. Благодаря ти, че си ме носила. Благодаря ти, че си ме родила. Благодаря ти, че съм тук. Обичам те.“

Ръцете на Невяна са наследили уменията си от ръцете на майка ѝ Стояна – жена, израснала в долината, там, където реката прави завой, а водата е с цвят на мед под залязващото слънце. Красотата на Стояна била не в лицето, а в движенията: в начина, по който слагала забрадката на главата си; в начина, по който стъпвала по земята с онова несъзнателно достойнство на хората, израснали близо до природата, знаещи, без да им казва никой, че са направени от същата материя като дърветата, вятъра, водата и хълмовете.

Стояна пък наследила уменията на ръцете си от ръцете на нейната майка Калина, жена от високо планинско село, здрава и спокойна, мълчалива, с очи с цвят на елова гора; жена, прекарала живота си в плетене, предене и отглеждане на деца и животни с еднаква, неизчерпаема грижа. Калина  ходела боса по росната утринна трева и знаела по аромата на въздуха дали ще вали; познавала по цвета на небето дали следващата зима ще е тежка и разбирала по плача на детето дали е гладно, наплашено или просто самотно. За всички тези случаи тя имала различен отговор, точен и нежен, без излишни думи, даващ утеха, разбиране и милост.

Калина наследила дарбата на ръцете си от своята майка Добрина, жена, чието лице вече никой жив не помнел, но чийто начин на засаждане на цветя продължавал да живее в ръцете на всяка жена след нея в рода: не цветята за показ, засадени строго и симетрично, а онези, наведени леко настрани, с привидна случайност, която всъщност е много дълбок усет за красота, за онова, което изглежда живо и непринудено, защото само то е наистина красиво.

И така назад, и назад във времето, жена след жена, ръце след ръце, всяка от тях с живота, тъгата и радостта си – всяка добавяла нещо към онова невидимо знание, разказано чрез пръстите им, чак до Невяна, седяща на прага на своя дом в мартенското утро, с ръце отпуснати в скута, загледана как слънцето се изкачва бавно над планината.

Невяна имала дъщеря на име Гергина. Тя имала сини като пролетно небе очи и характер, буен като планински поток: жива, бърза, непослушна, но с дълбока мисъл и с търсещ поглед. Мислите ѝ били красиви и мъдри, а когато понякога изплували на повърхността, се виждали в погледа ѝ. Това карало майка ѝ да спира, да я гледа и да си мисли: „тя ще разбере и ще запази паметта“.

Гергина наблюдавала сръчните и знаещи ръце на майка си и питала: „Мамо, ти как и откъде знаеш всичко това?“ А Невяна отговаряла всеки път по различен начин, защото истинският отговор бил дълъг, не се побирал в едно изречение. Веднъж ѝ отговаряла: „Защото баба ми ми показа“, друг път  „Защото съм го гледала много пъти“, трети път само мълчала и взимала ръцете на Гергина в своите, притискала ги леко, сякаш ѝ предавала нещо без думи, по онзи начин, по който топлотата се предава от тяло на тяло при допир.

Но веднъж, в един мартенски следобед, когато двете седели заедно и Невяна предяла, Гергина я гледала с особено и съсредоточено внимание. Тогава дъщерята попитала майка си нещо различно от обикновените въпроси, нещо, което майката не очаквала: „Мамо, кои са жените преди тебе? Откъде идваш ти?“

Невяна спряла да преде. Дълго мълчала, с поглед отнесен нанякъде – навън през прозореца, към хълма, към небето, може би към онова невидимо място, където минало и настояще се сливат. После тихо казала, с гласа на жена, разказваща нещо свято: „Седни до мен, дъще. Ще ти разкажа за женските ръце.“

„Тези ръце, моите, с които преда, меся, плета и галя, не са само мои. Аз съм само поредната, която ги носи. Преди мен ги е имала моята майка Стояна, тя ги е наследила от своята майка Калина, а тя  – от нейната майка Добрина. Така са се предавали от стари времена и дори и вече да не помним имената, сме запомнили усещането да работиш с ръце и сърце.

Всяка една от тези наши прабаби, баби и майки е добавила нещо към ръцете. Добрина е знаела езика на цветята: кои лекуват, кои красят, кои предпазват. Калина е знаела езика земята: кога да сееш, кога да чакаш, кога земята е готова и кога трябва да я оставиш да си почине като живо същество, каквато тя е. Стояна пък е разбирала тихия език на хората: как да прочетеш лицето, как да разбереш кога някой те лъже не от лошотия, а от страх, как да утешиш, без да унижиш, как да обичаш, без да притежаваш. А аз, каквото и да съм научила сама, сега го нося с тяхното знание и всичко това сега е в ръцете ми.

Но Гергине, знаеш ли кое е най-важното, което всяка от тях ми е предала, без да го изказва с думи? Предала ми е вярата, че жената е стожер. Не защото е по-силна от мъжа, нито защото е по-слаба, а защото е тази, която пази непрекъснатостта на родовата нишка. Докато жените помнят откъде идват и предават това знание на дъщерите си, родът не умира. Не тялото на рода, а душата му, онова неназовимо нещо, което прави семейство от хората, живеещи под един покрив, и народ от хората, говорещи един език.“

Гергина слушала с широко отворени очи, с онова особено мълчание на хора, чули нещо, за което са имали вътрешна готовност, но не са знаели. Когато майката замълчала, дъщерята попитала тихо с надежда: „А аз ще ги наследя ли от теб, тези ръце?“

Невяна погледнала Гергина с дълбока, тиха увереност на жена, разпознаваща в дъщеря си нещо от себе си и нещо от всички, живели преди нея: „Ти вече ги носиш, Гергине. Просто все още не го знаеш.“

Минали години от този ден. Гергина пораснала и станала жена, омъжила се с любов и добила деца, случила своите радости и своята тъга, преживяла своите леки дни и тежки нощи. И в една от тези нощи, когато всичко изглеждало тъмно и безизходно, тя усетила в ръцете си топлина, после слаби тръпки, малки мравчици сякаш лазели по дланите ѝ. Това било слабо усещане, като спомен за лек допир, като топлина от чужди длани, отдавна изстинали, но сякаш този път топлотата оставала и преминавала в нейните ръце и пръсти. Гергина си спомнила и разбрала не с ума, а с тялото си онова, което майка ѝ някога ѝ казала: тя не е сама. Тя е дъщеря и потомка на дълга поредица от добри, сръчни и умели жени, които носели света в ръцете си. Това са майките и бабите, ръцете им, паметта им, познанието им: цяла невидима колона от жени, всяка от които е преминала през своята тъмна нощ и е намерила начин да продължи напред, всяка оставила нещо в нишката, която свързва рода. Гергина разтривала и стискала собствените си ръце в нощта, попивала тази топлина и мълчаливо се свързвала с всяка жена от рода си, казвайки им на ум: „Зная. Спомних си. Аз зная, че сте тук.“

На сутринта станала и направила онова, което жените от нейния род са правили всяка Божа сутрин: поставила хляб на масата, отворила прозореца към мартенското слънце, събудила децата си и ги взела на ръце, нахранила ги, напоила ги, проводила ги на школото, после дала и на животинките навън трошици и храна, премела дома, сготвила вкусна супа на огъня. Животът продължавал като река, течаща без прекъсване, независимо дали някой гледа, осъжда, радва се или проклина.

Тази приказка няма край, защото и родовата нишка няма край. Гергина е предала уменията на ръцете си на своята дъщеря, а тя – на своята. И така нататък – напред към бъдещето, към жените, които все още не са родени, но чиито ръце вече носят нещо от ръцете на Невяна, и на Стояна, и на Калина, и на Добрина и всички безименни жени преди тях.