За старите имена на ноември и за размразяването, което разбива буците в гърдите и в гърлото

Груден

В официалното име на единадесетия месец има малка неточност, която рядко забелязваме. Ноември идва от латинското число девет, защото в най-стария римски календар годината е започвала през март и този месец наистина е бил деветият. После годината е преместила началото си, месецът се е озовал на единадесето място, а името му е останало същото. Представяте ли си, че векове наред наричаме ноември „деветия“ и това не смущава никого. 😊

Струва ми се, че няма по-подходящо начало за темата, с която влизаме в ноември. Защото точно така живеят повечето от нас: с име, което е било вярно за някого преди нас, с място в реда, което отдавна вече не е нашето, с роли, които са подхождали на друго време и на други хора, а ние продължаваме да ги носим, понеже никой не се е сетил да ги смени.

Славянските народи са дали на ноември по-честни имена. Чехи, поляци, украинци и беларуси го наричат „листопад“, т.е. с името, което по нашите земи носи октомври. Хърватите го наричат „студени“, по започващия студ. А у нас в старите календари и в народната памет ноември е „груден“. Груда е буцата пръст, която замръзва след есенната оран, твърда като камък и тежка като олово. Груден е месецът на замръзналите буци, тези в земята и тези… в гърлото ни.

Ще ви разкажа нещо, което всеки стар земеделец знае, а на градския човек звучи като чудо. Дълбоката есенна оран, която селяните наричат „зяб“, се прави, за да остане обърнатата земя гола през зимата и под снега. Буците не се разбиват с брана и не се трошат с мотика, а се оставят така, едри и груби, на студа, защото в тях има вода. Когато водата замръзне, тя се разширява и пука буцата отвътре, а когато се стопи, буцата се разсипва на мека пръст. Нощ след нощ и мраз след мраз през зимата земята сама се освобождава от собствената си твърдост. Напролет нивата е рохкава, без никой да е ударил по нея нито веднъж.

Ето това искам да кажа за освобождението в рода, преди да започнем да говорим за него цял месец.

Хората идват при мен с представата, че освобождението е удар, че трябва да скъсаш, да изкрещиш, да затръшнеш врата, да не стъпиш повече в бащината къща, да смениш града, името и вярата, за да бъдеш най-после свободен. Разбирам откъде идва тази представа. Някои от нас носят в себе си толкова твърди буци в гърдите и в гърлото си от наследена болка, че ни се струва невъзможно да се разбият с друго освен с чук. Но чукът разбива буцата на по-малки буци, а не я превръща в пръст. Виждала съм много хора, които са скъсали с рода си с гръм и трясък, а после са живели години наред с парчетата му в джобовете си. И в умовете си! ☹

Родовото освобождение прилича повече на това описано размразяване, отколкото на чука. То идва отвътре, от водата, която вече е в буцата, т.е. от сълзите, които не са били изплакани, от думите, които не са били изречени, от мъката, която е застинала в нас. Когато тази замразена вода най-после се раздвижи, когато някой в рода позволи на старата мъка да бъде видяна и изплакана, буцата се разпада сама. Не е нужно да я удряте, а да я оставите да престои за точното време и да проявите нужното търпение. Когато обичта и времето я стоплят, тази буца сама ще се размрази и ще стане рохкава и лека.

Има още нещо в стария обичай на зяба. Нивата се оставя разорана, сякаш отворена. Земята не посреща зимата затворена и утъпкана, а обърната с вътрешността си навън. Човек, който иска да се освободи от нещо в рода си, трябва да направи същото: да обърне навън онова, което години наред е стояло скрито отдолу, да каже на глас премълчаното, да назове по име човека, за когото не се е говорело. Освобождението не започва с отделянето, а с отварянето.

През ноември народът ни е пазел едни особени дни, които днес почти сме забравили. Около Свети Мина, в дните, наречени Мратинци, по нашите земи се пазело знанието за вълчите нощи. Жените не шиели, не кроели и не пипали ножица, а някои я връзвали с конец, за да остане затворена устата на вълка и да не посегне на стадото. Обичаят е красив и точен в своята простота: страхът се връзва, за да не ни нападне. Само че вързаната ножица не може да среже дори плат. Колко от нас живеят с вързани ножици, защото някой в рода е вързал страха си преди сто години, а никой не се е сетил да развърже конеца, когато вълците отдавна са си отишли от тези гори?

Ноември завършва с Андреевден, когато според народа денят започва да расте с по едно зрънце. Мисля за това всяка година. В най-тъмната част на годината, когато денят е по-къс от нощта и ще продължи да се скъсява още три седмици, народът вече брои зрънцата светлина. Освобождението от рода е точно такова. То не идва ярко с изгрев, а с по едно зрънце на ден, което отначало никой не забелязва освен онзи, който е решил да ги брои.

Тази есен, когато минавате покрай разорана нива и видите големите тъмни буци, оставени на студа и снега, спрете за минута. Те не са забравени, а са оставени да се освободят. И вашата твърдост не е присъда, а зяб.

Празници, дати и тълкуванията им през погледа на рода

Календар на празниците

За хората, които носеха чужди окови и мислеха, че са техни

Истории от кабинета

Има един въпрос, който задавам, когато някой ми каже, че иска да бъде свободен. Въпросът е: „Ако се освободите от това, което усещате, че ви тежи, кого се страхувате, че ще предадете?“ Почти никой не отговаря веднага. Но почти никой не казва и „никого“.

Както винаги в моя разказ имената, професиите и подробностите в тези разкази са променени, защото кабинетът е място, което пази сакралното. Оставям само същественото, онова, което би могло да бъде важно за вас, моите читатели.

Дойде при мен жена на 45 г., счетоводителка в малкия град, в който е родена. Никога не беше пътувала по-далеч от областния център, не от бедност и не от липса на желание. Три пъти си беше купувала самолетен билет и три пъти беше вдигала температура в нощта преди полета. Веднага след като „самолетът отлиташе без мен“, тя оздравявала… Тя самата се смееше на това, но се смееше по начин, от който ми стана тъжно.

Започнахме да разглеждаме рода ѝ и стигнахме до прабаба ѝ, чийто мъж заминал на гурбет в Америка през 20-те години на XX в. с обещанието да праща пари и да се върне. Не пратил нищо и не се върнал. Прабабата отгледала сама три деца и до смъртта си не свалила черната кърпа, макар че никой не знаел дали мъжът ѝ е жив или мъртъв. В рода от нея останало едно изречение, което се казвало с половин уста при всяко заминаване: „Който тръгне, не се връща.“

Моята довереница не се страхуваше от самолети. Тя пазеше прабаба си. Тялото ѝ беше намерило единствения начин да не стане човек, който тръгва и изоставя.

Сложихме два стола един срещу друг. На единия седна тя, а на другия, във въображението ѝ, седна прабабата с черната кърпа. Помолих я да ѝ каже какво чувства, трябваше да го изрече. Тя говори дълго, а накрая каза: „Бабо, ти остана, защото нямаше избор. Аз имам избор. Ако тръгна, ще се върна. И ще ти донеса нещо.“

Тази пролет тя беше в Рим. Получих мило съобщение от нея, в което пишеше, че е изпратила картичка на адреса на селото, където е гробът на прабаба ѝ. Знаела е, че никой няма да я прочете. Но пощенската кутия на онази къща е чакала писмо отдалече сто години и на нея ѝ се искало най-после да пристигне поне едно.

В друг прекрасен работен ден при мен дойде мъж на 36 г., адвокат, с усещане, което описа така: „Живея като назаем.“ Той носеше името на чичо си Петър, по-големия брат на баща му, който се удавил в язовир на 24 г., две години преди моят довереник да се роди. Бащата никога не говорел за брат си. Но като кръстил сина си на него, сякаш го върнал вкъщи.

„Цял живот съм се чувствал като втори опит“, ми каза той. Бил отличник, защото първият Петър бил отличник. Не се научил да плува, защото баща му не го пускал близо до вода. А годината, в която навършил 24 г., била най-тежката в живота му, без да може да обясни защо.

Работихме дълго, докато един ден той успя да изговори на глас изречението, което му предложих: „Чичо Петре, ти си първият Петър, а аз съм вторият. Ти си имал своя живот, кратък и твой. Аз имам моя. Нося името ти с обич, но живея своя живот.“ Каза го и дълго мълча, а после ми призна, че за първи път от години не чувства, че някой гледа през рамото му.

Миналото лято се научил да плува. Разказа ми, че когато за първи път стигнал сам до шамандурата на морския плаж, се обърнал по гръб, погледнал небето и казал на глас: „Видя ли, чичо? Аз съм добре. И ти си добре.“

Следващият случай разказва за жена на 61 г., която срещнах няколко месеца след смъртта на майка ѝ, за която се беше грижила 17 г. В рода ѝ най-малката дъщеря винаги оставала при родителите. Така било с леля ѝ, така било с едната сестра на баба ѝ, така станало и с нея. Никоя от тях не се омъжила. Тя не се оплакваше, напротив, говореше за грижата си с гордост. Но едно изречение повтаряше отново и отново: „Сега не знам за какво съм на този свят, какво да правя сега?“

Работихме бавно, защото тук нямаше рана, която да се лекува, а цял живот, който да се прегледа. Не я убеждавах, че е пропуснала живота си, защото това не беше вярно и защото не беше моя работа да го казвам. Помогнах ѝ само да отдели онова, което беше дала от любов, от онова, което беше дала от вярност към едно правило, което никой никога не беше записал. Първото тя искаше да запази. Второто искаше да върне.

Тази есен тази мила дама се записа на народни танци. Разказа ми, че първата вечер стояла в края на хорото, хваната за ръката на непозната жена. Плакала, без никой да забележи, защото хорото се върти и никой не гледа лицата. После ми каза: „Цял живот съм държала нечия ръка, за да не падне. Сега за първи път някой държи моята, за да не изпадна аз.“ Освобождението няма възраст.

Последният разказ е за мъж на петдесет и няколко години, баща на двама сина в юношеска възраст. Дойде, защото по-големият му син му извикал по време на скандал: „Ти никога не си ме погледнал даже!“ Той се вцепенил, защото точно същото изречение бил извикал на своя баща на точно същите години и баща му го ударил. Тогава се беше заклел, че никога няма да бъде като него. И наистина не беше. Никога не беше вдигал ръка на децата си. Но беше станал като баща си по друг начин – мълчалив, строг, недостъпен и вечно на работа.

Клетвата „никога няма да бъда като него“ също е окова. Когато се определяме срещу някого, той продължава да ни води, само че сякаш ни бута, тика ни отзад, стои зад нас. Освобождението на този мъж дойде, когато престана да се бори с баща си и вътре в себе си и успя да го види като човек. Разбра, че баща му е бил изпратен в пансион на седем години и е виждал родителите си два пъти в годината. Разбра, че не е могъл сам да даде нещо, което никой не му е давал.

Помолих го да отиде при сина си и да му каже: „Прав си. Не съм те виждал, защото и мен никой не ме е виждал. Но искам да се науча.“ Когато го направил синът не отговорил нищо и моят довереник ми се обади разочарован. Но нищо не става на момента… На другия ден синът му седнал до него на дивана, без да е бил повикан. А после заедно гледали футболен мач, след това заедно отишли на стадиона. И така…

Ето какво виждам в кабинета година след година. Хората не стоят в старите си окови, защото са слаби. Стоят в тях, защото обичат с родова обич. Детето, което носи страха на прабаба си, не го носи от глупост, а от вярност. Във всеки род има една невидима сметка, според която да бъдеш щастлив там, където другите са страдали, е предателство. Затова толкова много хора сами провалят живота си точно когато той тръгне добре. Не от неумение, а за да останат свързани със своите.

Ще ви кажа нещо, което казвам на всеки, щом стигнем дотук. Онези, които са страдали преди вас, не са страдали, за да страдате и вие. Те са страдали, за да оцелеете. Най-голямата почит, която можете да им отдадете, е да не ви се налага да плащате същата цена. Прабабата с черната кърпа не е чакала сто години, за да остане и правнучката ѝ вкъщи. Чакала е някой от рода да тръгне и да се върне.

Освобождението не е отричане на рода, а най-добре изпълненият му завет.

Ако тази есен направите само едно нещо, нека бъде следното: отговорете си честно на въпроса „От какво бих се освободил, ако знаех, че няма да предам никого?“ Запишете отговора и го прочетете на глас. После го прочетете още веднъж, като си представите, че ви слушат всичките ви предци. Ще забележите, че нито един от тях не се сърди.

Приказка за онези, които носят камъни, които не са техни

Торбата на Андрей

Имало едно време едно българско село, в което хората ходели приведени. Не че били стари или болни, а просто така ходели всички – от най-малкото дете, което току-що е проходило, до най-стария дядо, който вече не излиза от двора. Гледали в земята, в собствените си обувки и в камъните по пътя. Никой в това село никога не бил виждал върха на планината, макар че живеели точно под него.

Причината за това била една торба.

Щом някое дете в селото проходело, майка му ушивала торба от груб вълнен плат и му я окачвала на врата. После майката слагала в торбата един камък. После бащата слагал камък. После идвали бабите и дядовците и всеки слагал по един. Камъните били различни, едни гладки като от река, други остри като от кариера, едни малки като орех, други големи като самун хляб. Никой не обяснявал защо се прави така, просто така се правело. Камъните на родителите били от торбите на техните родители, а техните били от торбите на още по-старите, та никой вече не помнел откъде е дошъл първият камък.

С торбата детето растяло, с торбата се женело, с торбата остарявало. А когато човек умирал, торбата му се изпразвала, камъните се раздавали на децата и на внуците, а празният плат се погребвал заедно с него.

В това село се родило едно момче на име Андрей. Момчето било като другите деца, само че имало едно неудобно свойство: все задавало въпроси. Защо небето е синьо, защо водата тече надолу, защо котката мяука, не лае. И един ден, когато било на десет години и вратът вече го болял така, както боли вратът на възрастен мъж, то попитало:

„Мамо, какво има в торбата ми?“

„Камъни, чедо.“

„А защо ги нося?“

„Защото всички ние ги носим. Така ние не забравяме предците си“

На този отговор Андрей нямал какво да каже. Но не повярвал докрай, защото у децата, които задават въпроси, винаги остава мъничко съмнение, както остава вода в буцата пръст.

Една есен Андрей отишъл до извора в края на селото да изпере торбата си, която била потъмняла от прах и пот. Изсипал камъните на тревата, а после, понеже бил любопитен, взел един в ръка и се загледал в него. Камъкът бил тъмен и студен. И изведнъж, без да знае как, Андрей чул в главата си тих глас, който казал:

„Не вярвай на никого.“

Андрей изпуснал камъка. Вдигнал друг камък, кафяв и грапав. Този път чул женски глас, тих и уморен:

„Хубавото не трае. Не се радвай много, че после ще дойде лошото.“

Вдигнал трети, малък и остър:

„Мъжете не плачат.“

Вдигнал четвърти, тежък и гладък:

„Ние сме прости хора. Не се надявай.“

Андрей седял до извора чак до вечерта, вдигал камък след камък и слушал. Камъните били двадесет и три и всеки казвал по едно изречение. Нито едно от тези изречения не било негово. Някои дори не ги разбирал, като онова, което шепнело „Скрий хляба“, при положение че хляб в къщата имало колкото искаш.

Тогава Андрей се ядосал така, както се ядосват десетгодишните, т.е. рязко и бурно. Грабнал торбата с всичките камъни, изтичал до реката и вдигнал ръце, за да ги хвърли във водата.

„Недей!“, обадил се някой зад него.

На брега седяла старата воденичарка, жена толкова стара, че никой не помнел да е била млада. Тя единствена в цялото село ходела изправена, но никой не смеел да я попита как го прави.

„Защо да не ги хвърля?“, попитал Андрей. „Не са мои.“

„Точно затова“, отвърнала старицата. „Хвърлиш ли във водата нещо, което не е твое, цял живот ще го търсиш по дъното. Ще те тегли по-силно от торбата. Чуждото не се хвърля, чедо. Чуждото се връща.“

„На кого да го върна?“

„На онзи, който ти го е дал. Всеки камък знае чий е. Питай го.“

На другия ден Андрей пак изсипал камъните до извора и започнал да ги пита един по един. Всеки камък казвал освен изречението си и едно име. Тъмният и студен камък, който не вярвал на никого, бил на прадядо му Велико, когото в една лоша година предали собствените му съседи. Умореният женски глас бил на баба му Стана, която погребала двама мъже. Малкият остър камък бил на дядо му, който заплакал само веднъж, на шест години, а баща му го набил за това.

Андрей тръгнал да връща камъните.

Някои отнесъл на гробищата и ги сложил на гробовете един по един, като на всеки казвал едно и също изречение, което сам измислил по пътя:

„Това е твое. Носих го, защото те обичам. Връщам ти го, защото те обичам.“

Други камъни принадлежали на живи хора и с тях било по-трудно. Когато Андрей подал малкия остър камък на дядо си и му казал изречението, старецът дълго гледал камъка в дланта си. После очите му се напълнили. „Цял живот не съм знаел, че съм ти го дал“, казал той. И за първи път от шестдесет години поплакал пред някого. А камъкът в ръката му се стоплил и омекнал като глина.

Андрей не можал да види какво става с камъните, оставени на гробовете. Но воденичарката му казала, че през зимата мразът влиза в тях, пука ги отвътре и напролет от тях остава само пръст, в която може да расте нещо. „Камъкът на мъртвия става пръст за живия“, казала тя. „Но само ако е върнат. Ако е хвърлен, остава камък.“

Когато Андрей върнал и двадесет и третия камък, торбата му не останала празна. На дъното имало още един, който той не бил забелязал, защото бил малък и топъл, сякаш някой току-що го е държал в шепата си. Андрей го взел и зачакал да чуе гласа.

Гласът казал: „Който е стигнал дотук, ще стигне и по-нататък.“

„А ти чий си?“, попитал Андрей.

Камъкът изрекъл всичките двадесет и три имена.

Тогава Андрей разбрал, че този камък е от всички тях заедно. Той не бил товар, а дар. Единственото нещо, което предците му наистина са искали да му оставят, през цялото време е лежало затрупано под чуждите тежести на дъното на торбата. Този камък Андрей не върнал. Завързал торбата с него вътре, метнал я на рамо и тръгнал към вкъщи.

По пътя за първи път в живота си вдигнал глава. И видял върха.

Казват, че в онова село и днес повечето хора ходят приведени, защото никой не може да изпразни чужда торба. Андрей не е и опитвал. Но децата, които го гледали как минава изправен по улицата, започнали да задават въпроси. А там, където децата задават въпроси, камъните рано или късно проговарят.

Когато Андрей станал баща, ушил на сина си торба от най-мекия вълнен плат, който успял да намери. И сложил в нея само един камък, малък и топъл.

Упражнение за родово освобождение в три купчини и пет изречения

Какво взимам и какво връщам

Баба ми имаше едно изречение, което казваше всеки път, когато се зарадвах прекалено много: „Не се надявай, за да не се разочароваш.“ Казваше го с обич, защото искаше да ме предпази. Аз го носих до тридесет и няколко години и през цялото това време не се надявах на нищо. Не кандидатствах там, където исках, не казвах на хората, че ги обичам, преди те да са го казали първи, не започвах неща, които можеше да не се получат. Бях много добре защитена от разочарованието и много далеч от собствения си живот.

Едва когато започнах да уча родова терапия, се попитах откъде идва това изречение. Чух отговор с гласа на моята баба: „Аз чаках дядо ти четири години да се върне от трудов лагер и всяка вечер си казвах, че няма да се върне, за да не умра от мъка, ако наистина не се върне.“ Но дядо ми се върнал. А изречението е живяло още две поколения, след като е свършило работата си.

Във всеки род има такива изречения. Аз ги наричам родови присъди. Други ги наричат родови проклятия. Те са били верни някога, за някого, в някакво време. Повечето от тях дори са спасявали живот. Но изречението не знае кога е свършила войната и продължава да пази там, където отдавна няма от какво.

Затова този месец ви давам задача, която се прави с лист, ножица и малко смелост.

Първа стъпка. Съберете изреченията. Вземете лист и запишете всички изречения, които сте чували в рода си повече от три пъти: поговорки, съвети, предупреждения, подхвърлени на масата фрази. „Парите носят беля.“ „На мъжете не може да се вярва.“ „Ние сме малки хора.“ „Каквото и да стане, не се излагай пред хората.“ „Първо работата, после удоволствието.“ „Не се хвали, че ще те урочасат.“ Не подбирайте и пишете хубавите заедно с лошите. Стремете се да стигнете поне до петнадесет. До всяко изречение запишете името на човека, който го е казвал, а ако знаете, добавете и името на онзи, от когото той го е чул.

Втора стъпка. Разпитайте всяко изречение. Задайте му три въпроса. Кога е било вярно? Кого е пазило и от какво? Вярно ли е за моя живот днес? Ще забележите, че почти всяко изречение е било вярно за някого. „Парите носят беля“ е била чиста истина за човек, на когото са взели всичко. Въпросът не е дали изречението е било право, а дали е ваше.

Трета стъпка. Разделете ги на три купчини. Изрежете изреченията на отделни листчета и ги подредете.

В първата купчина сложете изреченията, които взимате. Това са онези, които са ресурс: „Който работи, не го е срам.“ „Докато имаш ръце, гладен няма да останеш.“ „Каквото започнеш, го довърши.“ Препишете ги на хубав лист и го сложете на място, където ще го виждате всеки ден. Това са дарбите на рода, изречени с думи.

Във втората купчина сложете изреченията, които връщате. Това са онези, които са свършили работата си и вече само тежат.

В третата купчина сложете изреченията, за които още не знаете. Не се насилвайте да решите. Сложете ги в плик, запечатайте го и напишете върху него датата на следващия ноември.

Четвърта стъпка. Върнете ги. Изберете тих ден. Най-подходящ е денят на Архангеловата задушница, 7 ноември, но може да бъде и всеки друг ден, в който сте сами и спокойни. Вземете листчетата от втората купчина едно по едно. Прочетете изречението на глас, кажете името на човека, от когото е дошло. После изговорете бавно петте изречения на връщането:

Първо: „Ти си носил това, защото по твое време е било нужно.“

Второ: „Благодаря ти, че си оцелял с него. Без теб нямаше да ме има.“

Трето: „Аз го носих след теб, защото те обичам.“

Четвърто: „Сега ти го връщам с уважение. То е твое и остава при теб.“

Пето: „Погледни ме с добро око, когато живея по различен начин от теб.“

Пета стъпка. Посадете ги. Не горете листчетата в гняв и не ги хвърляйте в кошчето. Ноември е месецът, в който се садят лалетата. Купете една луковица, изкопайте дупка в градината или в голяма саксия, сложете на дъното листчетата от втората купчина и посадете луковицата върху тях. През зимата хартията ще изгние, а напролет от нея ще поникне цвете. Точно така, както студът превръща буцата в пръст.

Няколко думи за предпазливост, за да не се получи обратното на онова, което искаме.

Правете това сами или с човек, на когото имате доверие, но никога с онзи, от когото идват изреченията. Не носете списъка на майка си, за да ѝ покажете колко ви е натоварила. Връщането е вътрешно действие, а не обвинение. Ако го превърнете в обвинение, изречението ще остане у вас, защото ще сте се хванали за него с другата си ръка.

Някои изречения няма да искат да си тръгнат. Ако усетите, че не можете да изговорите петте изречения за някое от тях, не настоявайте. Сложете листчето в третата купчина. Има буци, на които им трябва повече от една зима.

Ако по време на упражнението се надигнат чувства, които са ви твърде тежки, спрете и потърсете специалист, с когото да продължите. Това не е провал, а знак, че сте докоснали нещо истинско.

И накрая ще ви кажа защо държа тази задача да бъде точно за ноември.

Защото ноември е груден, месецът, в който земята се оставя разорана на мраза. Защото започва с будителите и свършва с Андреевден, когато денят започва да расте с по едно зрънце. Не очаквайте на другата сутрин да се събудите свободни. Но някъде към средата на декември, когато на семейната маса някой изрече старото изречение, ще забележите, че сте го чули, без да трепнете. Това е зрънцето.

Аида Марковска