За старите имена на октомври и за това, което те още помнят

Листопад

Славянското име на десетия месец е „листопад“, се среща почти навсякъде по славянските земи. Хърватите и до днес наричат така октомври, поляците са преместили думата с месец напред, а словенците са го кръстили „виноток“ заради виното, което потича в бъчвите през този месец. А в по-старите изброявания на прабългарския календар десетият месец се среща и с името „елем“. Каквото и име да е носел, смисълът се е въртял около едно и също: свършва се, прибира се, връща се.

Народните имена на октомври у нас са делнични и хубави. В едни краища го наричат месецът на сеитбата, защото тогава се сее житото, което ще посрещне зимата под снега. В други краища го помнят заради гроздето и виното, което се събира в бъчвата. През октомври в цяла България се отбелязва Димитровден, когато свършва стопанската година, наплаща се на ратаите, прибират се стадата от планината, затваря се кръгът. Октомври е месецът, в който българинът е броял какво е спечелил.

Ще ви помоля да задържите за миг вниманието си върху листопада. Ние сме свикнали да гледаме на падащия лист като на загуба. Есента е тъжна, така сме научени. Но нека помислим – дървото не губи нищо, то просто прибира себе си. Цяло лято е изпращало сила нагоре – към върха, към листата, а сега прибира тази сила надолу, към корена и оставя листата да паднат, за да изгният върху земята и да я нахранят. Следващата пролет това дърво ще се разлисти от собствените си стари листа. Буквално. Онова, което е изглеждало като загинало, се е превърнало в ресурс.

Точно това правим и ние с рода си, само че рядко го осъзнаваме.

Всяко поколение преди нас е падало като лист. Отишло си е, разтворило се е, станало е хранителна почва. И ние стоим върху тази почва, сеем и събираме реколта, растем от нея, а после доста самонадеяно и неосъзнато казваме: „аз съм се самоиздигнал, аз сам постигнах всичко, аз нямам нищо общо с тях“. Посрещам и разговарям с мнозина, които изреждат постиженията си със стиснати зъби, като че ли ги е изградила само волята им. И когато ги питам откъде е дошла тази воля, настъпва тишина. Защото волята също се наследява, издръжливостта също. Умението да не се предаваш на третия ден се наследява. Не по кръв в тесния смисъл, а по това, което си видял, чул, попил и не си могъл да не научиш.
Има и друго в тази дума. Листопадът не е избор на дървото. То не решава дали да пусне листата си, това е закон на природата. Родът също не ви пита дали искате наследството му. То идва. Идват дарбите заедно с раните, идва музикалният слух заедно със склонността към страх, идва предприемчивостта заедно с неумението да си починеш. Никой не подписва приемо-предавателен протокол. Единственият избор, който имаме е дали ще погледнем какво сме получили или ще живеем цял живот, стъпили върху богата почва, но с чувството, че сме бедни.
Обърнете внимание какво още се случва с дървото през листопада. То не пуска всички листа наведнъж. Има ред, става постепенно – първо листата пожълтяват, после се променят към кафяво или червено и политат към земята при порива на вятъра или дъжда, докато дървото остане голо, без листата си. Природата ни показва, че отделянето от старото не се прави грубо, безсъвестно и шумно. И тук си припомням колко много хора идват при мен с идеята, че трябва да „скъсат“ с рода си, че трябва рязко, отсечено, веднъж завинаги да се отделят от родителите, от миналото, от фамилното име. А после стоят голи посред житейската си зима, без корен и без листа, чудейки се защо им е толкова студено. Отделянето от рода не е скъсване с него. То е вълшебен листопад: бавно, осъзнато, полека, с признателност, на етапи, с добавяне на сила към корена.

Октомври ни учи и на нещо трето, което може би е най-важното за тази наша тема. Дървото не събира силата си в листата, а в корена, тоест в частта, която никой не вижда, която е под земята и която расте навътре и надолу без показност. Цяла зима то ще живее от нещо невидимо. Ако попитате едно голо дърво през януари къде му е силата, то няма как да ви я покаже, както и вие не можете да покажете своята в студените и празни дни. Не можете да извадите на масата упорството на прадядо си, който е орал камениста суха нива, или търпението на баба си, която е чакала шест години писмо от сина си. Но те са в корена ви и в най-студения месец от живота ви ще ви държат и ще ви топлят тъкмо те – силата на упоритостта, вярата в доброто, умението да изчакваш търпеливо.

В нашия език има една дума, която обичам повече от много други. Листопадът дава името си на месеца, но народът е кръстил и самата паднала шума с думата постеля със значението на легло. Онова, върху което лягаш, и не ти е студено. Покой, сън, отмора. Дедите ни са виждали в падналите листа не боклук, а завивка за земята, която ще запази сокове и сила за идната пролет.

Родът е точно това – нежна постеля, а не крепост, не музей, не тежест, която мъкнеш на гърба си. Нещо, което вече е паднало, вече е преживяло своето, вече се е разпаднало дори до най-простите си части, но сега е постлано под вас, за да не спите на голата студена земя.

Тази есен, когато излезете и чуете как листата шумят под краката ви, спрете за минута. Вие вървите върху нечие минало, стъпвате върху нечие лято, чувате нечии заглъхнал глас. Предците.

Празници, дати и тълкуванията им през погледа на рода

Календар на празниците

За хората, които седяха срещу мен и нямаха идея колко богати са всъщност

Истории от кабинета

Ще започна с с един въпрос, който задавам почти на всеки и който всеки път променя светлината и настроението в стаята – „Кой във вашия род е могъл да прави това, което вие правите днес?“

Разказвам историите на различни хора от тази есен и от миналите есени. Имената, професиите и подробностите са променени, защото кабинетът е място, което пази сакрално личните тайни и имената.

Дойде при мен жена на 42 г., хирург. Ръце, каквито рядко се виждат: спокойни, издължени пръсти, без дълъг маникюр, точни ръце, без нито едно излишно движение. Беше дошла заради безсъние и заради чувство, което описа така: „все едно крада живота си, все едно всеки момент ще дойдат и ще ми кажат, че е станала грешка“. Работихме в две срещи и в един момент стигнахме до нейния прадядо по майчина линия, за когото в семейството се знаеше само, че „лекувал хора в село“. Помолих я да потърси още информация, както казваме “да се порови”. Оказа се, че човекът бил чакръкчия, от онези, които намествали счупени ръце и крака на половин околия, без диплома, само с ръцете си. Хората идвали при него от близо и далеч. Умрял беден, защото взимал каквото му дадат за благодарност.
Когато ми го разказа, тя плачеше по различен начин, не като предишните пъти. Плачеше не от мъка, а от облекчение. И ми каза нещо, което помня и до днес: „Значи ръцете не са само мои. Значи не съм ги наследила от прадядо си.“

Ето това е ресурсът от предците. Не пари, не имот, не земя, а разрешение да живееш по своя начин, правото да бъдеш това, което си, без да се извиняваш.

Друг случай. Дойде мъж на 38 г., с добре развит бизнес, с жена, която го обичаше. Оплакването беше: „не мога да се зарадвам на нищо“. Всичко в живота му се случваше отлично, а той се събуждаше сутрин с чувството, че дължи нещо на някого. Оказа се, че дядо му е бил заможен човек, но през 1948 г. са му взели всичко, включително свободата за няколко години. В семейството за това никога не се говорело подробно, само с половин уста и с една фраза, която баба му повтаряла: „парите правят бели“.
Внукът беше построил бизнес, който му носеше пари, а всяка вечер си лягаше с усещането, че прави нещо опасно. Той не се страхуваше от фалит. Той се страхуваше от успех, защото в неговия род успехът се свързваше с конфискация и с лагер. Тялото му помнеше нещо, което умът му не беше преживял.
В работата ни имаше един момент, който няма да забравя. Помолих го да каже на глас, като че ли на дядо си: „Дядо, аз печеля пари и няма да ми ги вземат.“ Той не можа да го изговори. Три пъти започва и три пъти спира. На четвъртия го каза и се разтрепери целият, като че ли беше нарушил забрана. А просто беше изрекъл истината за собственото си време и за своето настояще.
Дойде и една майка, чиято дъщеря на 16 г. беше спряла да яде. Кошмар за майката! Историята на едно момиче, което гладува, е винаги история на цял род и почти никога не се отнася само за храна. Работихме с майката и стигнахме до нейната баба, която била малко момиче през войната и на два пъти е била наистина гладна, тоест не с преносно значение, а с истинско. Гладувала и била слабо и болнаво момиче, едвам оцеляла. Тази баба до дълбоки старини криела хляб в чекмеджетата. Цялото семейство се шегувало с това. „Баба пак си прави запаси.“ Никой не се беше сетил, че шегата всъщност е рана.
И сега, три поколения по-късно, едно момиче отказва храна. Разбира се, причините са много и никога не е само една, но когато майката проследи линията и я видя изписана на лист, тя каза: „Тя не гладува. Тя доизживява нечий глад.“

Пиша тези редове и си давам сметка, че досега разказах само за тежести и травми, а темата ни е за дарбите. Правя го нарочно, защото хората идват при мен заради болката си, а си тръгват с дарбата. Никога не е обратното. Никой не е дошъл в кабинета ми да каже: „Искам да открия какво хубаво съм наследил.“ Идват заради страха, тревожността, мъжете, които не остават, заради парите, които не се задържат. И докато вървим по линията на рода назад във времето, търсейки откъде идва болката, неизбежно се натъкваме на другото. Откриваме с радост и учудване жената, която е издържала, мъжът, който се е върнал, онези, които са оцелели, защото ако не бяха, нас нямаше да ни има.

Ето какво ми се иска да кажа на всеки, който ще прочете това.

Вашият род е стигнал до вас. Помислете колко невероятно е това. Между вас и някой ваш прародител отпреди двеста години има война, глад, чума, преселение, робство, бедност, детска смъртност, при която половината деца не са доживявали до пет години. И въпреки всичко това веригата не се е скъсала нито веднъж. Нито веднъж. Достатъчно е било едно момиче да не оцелее през една зима и вас нямаше да ви има.
Вие сте резултат от непрекъсната поредица от оцелявания. Това не е поезия, това е аритметика.
И когато ми казвате, че нямате сили, аз ви вярвам, че в момента ги нямате. Но не ви вярвам, че ги няма във вас. Просто сте забравили “в кой сандък” са прибрани.

Една последна история, но само за този месец, ще ви разкажа. Мъж на 63 г., инженер, дойде след смъртта на баща си. Отношенията им били тежки, мълчали години наред, а той дойде с думите: „Няма какво да оплаквам, ние не бяхме близки.“ Работихме дълго, повече от стандартното, защото беше трудно. И един ден той донесе в кабинета стар дървен уред, който баща му бил направил сам, някакъв инструмент за мерене, направен с ръка, с която очевидно е била на майстор.
Държа го в скута си цял час. И накрая каза: „Той не можа да ме прегърне, но ми е оставил ръцете си. Аз правя същите неща като него.“
Има бащи, които не могат да кажат “Обичам те!”, но цял живот правят нещо с ръцете си, което е точно това изречение, само че казано на различен език. Работата ми често се състои в това да превеждам – от родов на съвременен език.

Ако тази есен направите само едно нещо, нека бъде следното: седнете и си отговорете честно на въпроса кой във вашия род е могъл да прави това, което вие правите днес. Не какво ви е липсвало, не какво нямате, помислете какво сте получили.

И после, ако човекът е още жив, идете и му го кажете. Благодарете и ръка целунете. А ако не е, идете на скъпо и важно място и пак му го кажете. И в двата случая се чува.

Седемте въпроса, които трябва да зададете, докато има на кого

Преди да замълчат Кои? Къде е казано, че някой ще мълчи?

Ще ви разкажа за най-скъпото нещо, което съм изгубила в живота си, а после ще ви дам начин вие да не го губите.

Баба ми почина, когато бях на 16 Г.. Знаех за нея, че е родена в малък гръцко-турски град, че е имала братя, че е точила баница, каквато никой не е повторил, че е плакала веднъж, само веднъж пред мен, докато гледаше телевизия, а после стана и излезе от стаята, без да обясни.

Това е всичко. 16 години съм живяла до тази жена и знам за нея пет изречения.

Днес бих дала много, за да я питам за какво плака тогава.

Работя с родове повече от десет години и мога да ви кажа кое е най-честото изречение в кабинета ми. Не е „мразя майка си“, нито „баща ми ме нарани“. Най-честото изречение е: „Няма кого да питам.“

Идват хора на 40-50 г., които са готови да платят, да пътуват, да ровят в архиви, да правят изследвания на потеклото само и само да разберат нещо за някого, който е седял до тях в продължение на двадесет години и е могъл да им разкаже всичко, ако някой се беше сетил да го попита.

Ние не питаме основно по три причини.

Първата е, че мислим, че има време. Има, но само до един ден.

Втората е, че ни е неудобно. Родът ни е свикнал да мълчи и въпросът звучи като нахлуване в спомените.

Третата е най-тъжната: смятаме, че животът на баба ни е бил обикновен и че там няма какво да се разкаже. Уверявам ви, че няма обикновен живот! Има само неразказан.

Затова тази есен ви давам нещо различно от текст за четене. Давам ви задача!

Намерете най-възрастния човек в рода си. Той може да е на 80, може да е на 70, може да е леля, за която не сте сигурни точно каква ви се пада. Отидете с телефон в джоба, включен на запис и с молба да ви разкаже. Не за историята на България. За себе си и за своя род и семейство.

И ето седемте въпроса, които съм събирала години наред, защото всеки от тях отваря врата, която обикновените въпроси не могат.

Първо. Кой е най-старият човек, когото си спомняш от твоето детство и как изглеждаше? Този въпрос е машина на времето. Ако баба ви е на 85 г. и си спомня своята баба, вие току-що сте се докоснали до човек, роден преди повече от век и половина. Един разговор ви пренася през пет поколения.

Второ. От какво се страхуваше майка ти? Не питайте каква е била, това ще ви даде описание. Питайте от какво се е страхувала и ще получите ключ. Страховете се предават най-точно от всичко и почти винаги ще разпознаете свой собствен страх, изречен с чужди думи.

Трето. Кое е нещото, което най-добре умееше баща ти? Тук се отварят дарбите. Ще чуете за ръце, за глас, за сметки наум, за умение да се говори с животни, за човек, който е можел да намери вода в земята. И ще разберете откъде имате вашите заложби.

Четвърто. Имало ли е в рода човек, за когото не се говореше? Задайте го меко и после замълчете. Мълчанието върши работата. Във всеки род има поне един такъв човек, а той почти винаги е този, който държи цялата тайна на системата на рода. Възможно е да получите отказ. И отказът е информация, меко настоявайте .

Пето. Кое е най-хубавото нещо, което ти се е случило? Този въпрос е подарък за човека срещу вас. Възрастните хора рядко биват питани за радост. Обикновено ги питат как са със здравето.

Шесто. Какво ти се иска да беше направила по друг начин? Отговорът на този въпрос е послание, което вие можете да изпълните вместо него. Много често хората от кабинета ми откриват, че животът им е бил опит да изпълнят точно такова неизказано пожелание.

Седмо. Какво искаш да не се забрави след теб? Ето го най-важният въпрос. Задайте го накрая, когато човекът вече се е отпуснал. И каквото ви отговори, запишете го дословно, дума по дума, защото това е завещанието. Не онова при нотариуса, а истинското.

Няколко думи как се прави това, за да не се получи като разпит.

Отидете следобед, не сутрин. Носете нещо за ядене. Седнете отстрани, не срещу човека, защото срещу някого се сяда, когато се спори. Не поправяйте фактите му, дори да знаете, че бърка годината, името. Не бързайте да утешавате, ако се разплаче, а просто останете и не излизайте от стаята. Ако видите, че се уморява, спрете и се върнете следващата седмица, защото такъв разговор не се събира в един следобед.

И най-важното: питайте по име. „Как се казваше твоята баба?“ Името отваря повече от всеки въпрос, защото името е ключ. Проверявала съм го стотици пъти. Човек, който изрече на глас името на своя покойник, започва да говори иначе.

Ако човекът е много стар и се изморява, направете следното: попитайте го само третия и седмия въпрос за дарбата и завещанието. С това само ще си тръгнете богати.

А ако вече нямате кого да питате, ако всички са си отишли и мълчанието е пълно, то тогава седнете и си отговорете сами на седемте въпроса, доколкото можете. Пишете и това, което не знаете. „Не знам от какво се е страхувала майка ми.“ Признатата липса също е информация, а понякога е и началото на търсенето.

Още нещо. Запишете разговора. Ще ми се да можех да чуя гласа на баба си сега, но по нейно време не се записваха такива неща, а в главата ми той е избледнял до нещо, което не съм сигурна дали е нейният глас или моят спомен за него. Днес всеки от нас носи в джоба си уред, който може да запази един глас завинаги. Използвайте го.

И накрая ще ви кажа защо държа този текст да е точно за октомври.

Защото октомври е месецът на Покров Богородичен и на възрастните хора, месецът на задушницата, месецът, в който хората от този край на света прибират реколтата и приключват сезона. И защото всяка есен в кабинета ми влиза някой, който казва: „Миналата година тя беше