Добре дошъл, септември
Поздрав и въведение към месеца на прехода и на гроздобера
Ето че лятото тихо си събира багажа и ни оставя на прага на есента. Септември идва с онази особена светлина, която не изгаря, а гали с дъх на зрял плод и на току-що откъснато грозде, с първите пожълтели листа по клоните на дърветата. Това е месецът на прехода, когато денят още топли, а вечерите вече напомнят, че е време да се прибираме към дома и към своето огнище.
Обичам септември заради спокойствието, което носи. Шумът на лятото утихва, децата се връщат в класните стаи, а ние, възрастните, някак естествено се обръщаме навътре към себе си и назад към корените си. Неслучайно народът е започвал новата стопанска година именно по това време с оранта и сеитбата, защото есента не е край, а ново начало, положено в браздата на изминалото лято.
Темата, която ни събира този месец, е „Моето място в рода“ и е за онази невидима позиция, която всеки от нас заема в дългата верига на поколенията. Понякога не я усещаме, но тя ни държи така, както коренът държи дървото дори когато то е забравило, че има корен. Каня ви през септември тихо да си зададете въпроса кои сте вие в своя род, чие продължение сте и какво носите нататък.
Пожелавам ви месец на равносметка, но без тежест, и на благодарност без условие. Нека гроздоберът напълни и вашите кошници, нека трапезата ви събере близките и нека септемврийската светлина ви завари помирени с онези, които са били преди вас. Защото щастлив е онзи човек, който знае откъде идва!
С обич,
Аида Марковска
Родов терапевт
Старото име на септември
Руен
Как народът е наричал деветия месец преди латинското име и какво ни разказва това название за рода и за корена?
Преди българинът да свикне с чуждото име „септември“, което идва от латинската дума за седми месец по стария римски календар, нашите предци са наричали този месец с топли български названия, родени не от имената на императори и богове, а от земята, от труда и от промяната на природата. Най-разпространеното старо име на септември е Руен, а в някои региони още Руй.
За произхода на това име има няколко тълкувания и всяко от тях носи своята красота. Според едното Руен идва от думата „руйно“, т.е. „зачервено“, защото през септември горите започват да аленеят, листата поемат медения цвят на есента, а дивите плодове по храстите се обагрят в червено. Според друго тълкувание името е свързано с руйното вино, което се точи по това време след гроздобера. Има и разбиране, че Руен значи „изобилен и плодороден месец“, онзи, в който хамбарите се пълнят, а родът прибира най-сетне плода на своя труд.
Народът е наричал септември още „Гроздар, Гроздоберник“, защото това е времето на гроздобера, когато цялото семейство отива на лозето, обира натежалите чепки и слага началото на новото вино. В тези имена няма нищо случайно. Те са родени от живота близо до земята и разказват какво е правил човекът през този месец, какво е зреело около него и на какво се е надявал.
Като родов терапевт обичам да мисля за старите имена на месеците като за родови имена, дадени ни от предците. Всяко от тях е малко завещание, кратък разказ за това как са живели, какво са тачили и как са усещали хода на годината онези преди нас. Когато казваме Руен, ние без да го съзнаваме, заставаме за миг до дядото и бабата, които са гледали същите зачервени гори и са точили същото руйно вино. Името ни свързва с тях през вековете също както един спомен ни свързва с човек, когото обичаме.
Затова смятам, че да си спомняме старите имена не е просто носталгия. Когато един народ забрави имената, с които е наричал своя свят, той губи една тънка нишка към корена си, а ние, родовите терапевти, знаем колко скъпа е всяка такава нишка. Да върнем в речта си името Руен е малък, но истински начин да почетем рода и езика, които сме наследили.
Каня ви през този месец поне веднъж да наречете септември с истинското му старо име. Кажете на децата или на внуците си, че деветият месец някога се е казвал Руен, разкажете им защо и така им подарете една дума, която да отнесат нататък. Защото имената, също като хората, живеят дотогава, докато има кой да ги изрича с обич.
СПЕЦИАЛНА ОТСТЪПКА ЗА СЕПТЕМВРИ: През месец септември ви каня на няколко събития, организираните от „Родова приказка“ ЕООД. Някои от тях можете да посетите с отстъпката на месеца от 15% с код RUEN15.
Очаквани събития с Аида за есен 2026:
- 4 септември 2026, петък, 18:00, на живо в хотел „Рила“, Боровец, вечерна среща с беседа на тема „Новите реалности през призмата на българския род“
- 9 септември 2026, сряда, 18:00, на живо в център „Хармония“, Пазарджик, родова беседа, съвместно с Анета Яначкова на тема „Родители и деца – трудности в отношенията и възпитанието”
- 15 септември 2026, 18:30, ZOOM, вечерна беседа на тема „Даром и недаром – родовата сила на баланса между даване и получаване„
- 29 септември 2026, 18:30, ZOOM, вечерна акашова беседа на тема „Арахангел Суракиел, Луната, сълзите и вътрешното издигане„
И да не забравите, че през октомври ще се проведе „Форум на българското родово знание“ във ВАРНА!
10 октомври 2026, 9:30, Варна, Карин дом
ФОРУМ НА БЪЛГАРСКОТО РОДОВО ЗНАНИЕ
„Животът в главната роля“ на живо.
Билетите ще намерите на bilet.bg
Всички празнични дни на месеца и свързаните с тях обичаи
Празници през септември
Народът ни познава септември и като Руен, а някъде и Руй, заради руйните, зачервени гори и алените плодове по клоните. Наричат го още Гроздар или Гроздоберник, защото това е месецът на гроздобера и на първото младо вино. През септември лятото тихо се оттегля и отстъпва мястото си на есента, а стопанската година започва наново с оран и сеитба.
След спокойствието на юли и август септември ни поднася два национални празника, свързани с достойнството и свободата на българския род. Ще отбележим и много църковни и народни дни, в които се преплитат паметта за светците, грижата за реколтата и почитта към семейството. За родовата работа този месец е особено скъп, защото той полага темите за корена, който ни храни, за мястото на човека и за приемствеността между поколенията.
1 септември • Симеоновден и начало на църковната година
В народния календар денят е познат като Симеон Орач, или Летен полазник и бележи началото на есенната оран и сеитба. Стопанките месят пшенични питки, а с една от тях ритуално захранват воловете, впрегнати за първата бразда. Вярвало се, че какъвто човек пръв прекрачи прага на този ден, такъв ще бъде и берекетът през годината. По стар обичай не се дава нищо назаем и не се изнася нищо от дома, за да не излезе заедно с него и късметът на къщата. За рода Симеоновден е ден на новото начало, за приготвяне на земята за семето, което догодина ще стане хляб.
6 септември: Съединението на България
Съединението се случва благодарение на волята и единството, на хора, които предпочели общото благо пред своето. От гледна точка на рода този празник напомня, че силата на едно семейство, както и на един народ, е в свързаността. Разделеното отслабва, а събраното устоява. Подходящ ден е да си спомним за онези от рода, които са обединявали семейството в тежки времена, да се поклоним пред паметта на героите, участвали в Съединението на България с Източна Румелия.
8 септември: Рождество на Пресвета Богородица, Малка Богородица
Един от най-светлите ранноесенни празници, посветен на раждането на Божията майка Дева Мария. В народните вярвания е известен още като Малка Богородица за разлика от Голяма Богородица, която почитаме на 15 август.
Народът вярва, че с Малка Богородица лятото окончателно си отива, а щъркелите вече са отлетели към топлите страни. Бездетните жени се молели на Богородица за рожба, а младите майки я призовавали за закрила на децата си. На трапезата се слагат плодовете на отиващото си лято, а в много домове това е ден за семейно събиране и за благодарност към майките и бабите, дали живот на рода.
11 септември: Секновение по стар стил
14 септември: Кръстовден
На Кръстовден се пази строг пост и не се яде нищо червено – чушки, домати, репички, червени ябълки, защото червеното напомня кръвта. На трапезата се слагат бяло грозде, печена тиква и обреден хляб с голям кръст отгоре. Най-възрастната жена в дома разчупва хляба, като изрича думи против болки в кръста „Кръстец кръст да боли, мене кръст да не боли“, а всички около трапезата ги повтарят след нея. Вярва се, че от този ден змиите и гущерите се прибират под земята, за да презимуват, а тя се затваря за студа. Кръстовден е и начало на истинския гроздобер, защото се смята, че преди него гроздето още не е напълно узряло. За рода това е ден на кръстопътя, на равносметката и на почитта към кръста, който всеки носи по своя път.
15 септември: Отново на училище
Българинът винаги е тачил знанието и е гледал на учението като на най-сигурния път към достойния живот, защото знае от векове, че книгата е онова богатство, което никой не може да отнеме, че писмеността е онова наследство, за което дедите ни са се борили и загивали и затова във всяко семейство, било то бедно или богато, градско или селско, детето тръгва на училище с тържествеността на свещен обред, а не като обикновено ежедневие.
Най-вълнуващо и най-трогателно е първото първи септември на малките първолаци, които все още не осъзнават напълно какво ги очаква, но усещат тежестта на момента по вълнението на майка си, която ги е издокарала с грижа още от зори, по стегнатата ръка на бащата, който ги води за ръка към училищния двор, по разтуптяното си сърце, което бие някак различно пред новите порти на знанието.
Малкото дете стои сред тълпата, за пръв път в „своя клас“, при „своята учителка“, притиснало новата раница до гърдите си, стискащо голям букет, който едва може да обхване с малките си ръчички, и гледа с широко отворени очи училището, учителите, гледа по-големите деца, които вече знаят как се държи химикал, как се четат думите в буквара, как се пресмята, и в тези очи има смес от страх и възторг, от несигурност и очакване, защото детето усеща, без да може да го изкаже с думи, че животът му от този миг нататък ще тръгне по нов път, че то встъпва в общност, в която ще расте не само на години, но и на дух, на разум, на разбиране за света.
И родителите, застанали отстрани, с очи, пълни със сълзи на умиление и гордост, знаят, че предават детето си не просто на училището, а на цялото знание, натрупано от поколения българи преди тях, на буквите, на книгите, които народните будители са пазили, на училището, което винаги е било свещено място за българина, защото него не са могли да му отнемат нито турското робство, нито войните, нито бедността.
Защото българинът винаги е намирал начин детето му да проходи по пътя на грамотността, дори когато всичко друго е било отнето.
17 септември: Вяра, Надежда, Любов и майка им София
Празникът е тих и сърдечен, посветен на онова, което държи един род жив през вековете, а именно вярата, надеждата и любовта, предавани от майка на дъщеря. Майката София, която останала до края до своите дъщери, е образ на майчината сила, която не изоставя. Имен ден празнуват Вяра, Надежда, Любов, София и сродните имена. Това е и денят на столицата ни София, която става все по-красива и вярвам, все по-мъдра.
20 септември: Евстатиев ден
22 септември: Ден на независимостта на България
Национален празник на обявяването на независимостта на България през 1908 г., когато страната се освобождава от васалната си зависимост и се утвърждава като самостоятелно царство. През 2026 г. денят се пада във вторник и е неработен.
Независимостта е израз на зрелостта на един народ, на неговото право сам да решава съдбата си. За рода този празник има дълбок смисъл, защото зрелостта на човека също е в способността му да стъпи на собствените си крака, без да къса връзката с корена си. Да бъдеш независим, не значи да се откъснеш от рода, а да заемеш достойно своето място в него.
26 септември: Представяне на свети апостол и евангелист Йоан Богослов - есенен
Църквата почита паметта на свети Йоан Богослов, любимия ученик на Христос и автор на едно от евангелията. В народните вярвания денят е познат и като един от няколкото дни с име Йоановден. Свети Йоан е символ на верността и на любовта, която остава до края на живота. На този ден се помага на нуждаещите се, не се пилеят и харчат пари, а усърдието не е толкова в работата, колкото в молитвите за добра зима. След този ден зимата вече е на прага, гадае се каква зима предстои.
Обща нишка
Защо всеки от нас заема точно определено място в дългата верига на поколенията и защо е важно да го познаваме?
Моето място в рода
Има един въпрос, който рядко си задаваме на глас, а той тихо определя голяма част от живота ни. Кой съм аз в своя род? Не като име в едно родословно дърво, а като жива брънка в една верига, която започва много преди мен и ще продължи много след мен.
Всеки род е като голямо дърво. Корените са прадедите, стволът са бабите и дядовците, клоните са родителите, а ние сме листата и плодовете в този момент. Листото може да си въобразява, че живее само за себе си, но то се храни от корен, който никога не е виждало.
Като родов терапевт всеки ден виждам колко много неща в живота на човека се подреждат, когато той намери и заеме своето място в рода. Родовата система има свой невидим ред, също както тялото има своя анатомия. В този ред всеки има точно определено място по своята родова линия и по времето, в което е дошъл на света. Първородното дете има своето място, второто своето, а онези, които са дошли преди нас, стоят пред нас, не над нас, а именно пред нас, като хора, от които сме получили живота. Когато този ред се спазва, животът тече. Когато се обърка, започват да се появяват необяснимите тежести, за които говоря толкова често.
Сядат срещу мен млади хора, които са поели роля, която не е тяхна. Дъщеря, която от малка е станала майка на собствената си майка. Син, който носи на плещите си несбъднатия живот на баща си. Внук, който изживява отново болката на баба, за която в семейството никога не се е говорело. Всички те, без да го съзнават, са напуснали своето място и са застанали на чуждо. А човек, който стои на чуждо място, колкото и да се старае, никога не се чувства добре, у дома си, в собствения си живот.
Пиша това и като майка. Знам колко лесно е да натоварим детето си с очаквания, които всъщност са нашите неизживени копнежи. Колко лесно е да го направим свой довереник, свой съдник или спасител, вместо да го оставим да бъде просто дете, застанало след нас, а не редом с нас в грижите. Най-голямата обич, която можем да дадем на децата си, е да оставим тяхното място чисто, без да го затрупваме с товари – наши или на предците ни.
Ако е толкова лесно, защо тогава е нужно да изучаваме рода си? Не за да ровим в миналото от любопитство и не за да търсим виновни. Изучаваме рода си, за да разберем кои тежести наистина са наши и кои сме поели по наследство, без някой да ни е питал. Когато проследим нишката назад, често откриваме, че тъгата, страхът или вината, които сме смятали за свои, всъщност принадлежат на някого преди нас. Назоваваме ги и ги връщаме с почит на истинския им собственик. И веднага усещаме как раменете ни олекват. Това не е неуважение към предците, а точно обратното – това е най-дълбоката почит, с която признаваме, че те са живели, страдали и обичали. Признаваме също, че ние сме тяхно продължение, а не тяхна отплата.
Когато човек познава мястото си в рода, у него се ражда особен вид спокойствие. Той спира да се сравнява, спира да завижда и да бяга. Разбира, че не е сам, че зад гърба му стои дълга редица от хора, които са преживели войни, глад, загуби и раздели. Въпреки всичко те са предали живота нататък, чак до него. Тази редица е неговата опора. Човек, който усеща предците зад гърба си, върви по-изправен през живота, защото знае, че не носи всичко сам.
Затова ви каня през този месец да седнете със своите близки и да разпитате.
- Кой е бил дядо ви, преди да стане дядо?
- Каква жена е била баба ви на младини?
- Кой в рода ви е бил смел, кой е бил нежен, кой е носил тайна, за която никой не говори?
Всеки такъв разказ е като светната лампа в тъмна стая. Не за да променим миналото, а за да го видим, да го почетем и да заемем спокойно своето собствено място, което никой друг на света не може да заеме вместо нас.
Ако този текст накара поне един човек да потърси корена си и да седне до по-възрастния в рода, за да го изслуша, значи съм свършила своята тиха работа.
Стара приказка, разказана наново, с добри думи за всяко дете, което се пита нужно ли е на този свят
Приказка за малкото зрънце, което си търсело мястото
Имало едно време на една плодородна и голяма нива едно мъничко житено зрънце. Било толкова дребно, че когато вятърът духнел над нивата, а класът се поклащал величествено и гордо, то се питало дали изобщо някой го забелязва. Наоколо се люлеели високи класове, тежки и златни, а то се чувствало последно и най-малко от всички семенца на света.
Един ден зрънцето въздъхнало и рекло тихичко:
– Толкова съм мъничко! За какво ли съм дошло на този широк свят? Ако ме няма, никой няма и да усети. Ще се отроня и ще падна и на никой няма да му е мъчно за мен, защото никой не знае за мен.
Чул го старият клас, който го носел на стъблото си, приведен от години и от мъдрост. Полюлял се той над зрънцето и продумал кротко:
– Не бързай да се мериш с другите, дребосъче. Всяко зрънце си има място, а твоето място е тук, при мен, на този стрък. Ти не си дошло от нищото, а от друго зрънце преди теб.
– От кого съм дошло? – попитало учудено зрънцето.
– От мен – рекъл класът. – А аз пък от зрънце преди мен, то от друго, още по-старо, чак додето стигнеш до първата нива и до първата ръка, посяла първото семе. Ти не си последно, дете. Ти си най-новото звено в една дълга и златна верижка. Който знае откъде е дошъл, той никога не се губи.
Зрънцето се позамислило и попитало отново:
– А аз за какво съм аз на този свят? Толкова съм малко, че нищо не мога.
– Ще ти кажа една тайна – прошумолял класът. – В теб, колкото и мъничко да си сега, спи цяла голяма нива. Дойде ли време, ще паднеш в браздата, ще те покрие меката пръст, ще те напои дъждът и от теб ще поникне нов клас с много нови зрънца. Малкото зрънце пази в себе си цялото житно поле.
– Ама аз се страхувам да падна в тъмната бразда – признало си зрънцето.
– Знам – рекъл нежно старият клас. – И аз се страхувах на времето. Но браздата не е гроб, дете, тя е люлка. Онзи, който посмее да заеме своето място, се превръща в дом за онези, които идват след него.
Дошло жаркото лято, след него се задала есента. Задухали ветровете, наближил и гроздоберът, замирисало на узрели плодове, но и на топъл хляб от близкото село. Житото било вече в хамбара, зрънцата тръпнели в очакване да бъдат преобразени в силен и дъхав хляб. Житното зрънце усетило, че е готово. Наедряло и пораснало, то вече не било толкова уплашено, защото знаело откъде идва и за какво е дошло. Една силна ръка го грабнала и то, отронено от класа си, полетяло надолу и паднало във влагата на браздата. Потънало надолу и заспало тихо.
Дълго спало то под завивката на пръстта. Дошла есента, а после и зимата, покрила нивата с бял юрган. После дошла пролетта, стопила снега и една сутрин зрънцето усетило как нещо в него се разпуква и напъпва. Поникнало бяло коренче и поело надолу към земята, за да пие сок. Едно зелено стръкче се устремило нагоре, протегнало се към слънцето, наляло се, натежало и ето че към лятото на негово място се люлеел нов златен клас, а по него греели много нови зрънца.
И тогава едно от най-мъничките зрънца на новия клас въздъхнало също като него навремето и попитало тихичко нужно ли е на този свят. А старият вече клас, който някога бил уплашеното дребосъче, се навел над него и повторил същите утешителни думи:
– Не бързай да се мериш с другите, дребосъче. Всяко зрънце си има място, а твоето място е тук, при мен. Който знае откъде е дошъл, той никога не се губи, а който заеме мястото си, става дом за онези, които идват след него.
Скъпи деца, а и вие, скъпи възрастни, които още пазите в сърцето си по едно мъничко уплашено дете, ето какво ни казва тази приказка: никой на този свят не е излишен и никой не е дошъл случайно. Всеки от нас е най-новото зрънце на един много стар клас. Носим в себе си всички преди нас и пазим като семе всички, които ще дойдат след нас. Затова, когато се почувствате малки и ненужни, сложете ръка на сърцето си и си кажете тихо: аз имам своето място, дошъл съм от дълга верига любов и в мен е целият ми род и всички мои предци.
Три разказа за това как се променя животът на човека,
когато заеме своето истинско място в рода
От кабинета на родовия терапевт
Историите по-долу не описват конкретни довереници. Те са събирателни разкази, изградени от повтарящи се модели, които се срещат в родовата работа, с разменени имена, професии и подробности са, за да остане само същината на процеса. Целта им е да покажат какво и колко много се променя животът на човека, когато той намери и заеме своето собствено място в рода.
Историята на момичето, което заместваше братчето си
Елена е симпатична, много умна жена, малко над четиридесет години. Дойде в кабинета с усещането, че животът ѝ някак не ѝ приляга, че носи чужди дрехи, макар отвън всичко да изглеждаше наред. Не можеше да се радва истински, а в моментите на щастие я обземаше странна вина. Тя не смееше да се отпусне и да се порадва на хубостта си, на постиженията си, смяташе себе си за неудачница и дори не мечтаеше. Когато проследихме нишката назад в рода ѝ, се появи едно момченце, родено преди нея, починало съвсем малко, за което в семейството почти не се говореше и до днес. Родителите, смазани от загубата, посрещнали Елена като утеха и без да го съзнават, я поставили на мястото на изгубеното дете. Тя цял живот се опитвала да замести някого, вместо да бъде себе си. В работата ни назовахме братчето, върнахме му съответстващото му място в рода на по-голямо дете, за да може Елена да застане на своето, след него, а не вместо него. За първи път тя усети, че има право да живее собствения си живот, не като заместник, а като себе си. Вината се стопи и Елена видя себе си като истинско вдъхновение – за семейството и за приятелите си. Тя не се разсърди на своите родители, разбра болката им и я почете, след това заживя спокоен и напълно осъзнат в здраве и живот.
Историята на дъщерята, която стана майка на майка си
Радостина пораснала бързо, твърде бързо. Баща ѝ умира, когато тя е на 11 години в тежка трудова злополука. Овдовялата майка изгубила за няколко години посоката на живота си и на Радостина ѝ се наложило да поеме грижата за по-малките си двама братя. Но и за майка си също – утешавала я в тежките вечери и поемала отговорности, които не били за раменете на едно дете.
Когато седна срещу мен, беше зряла жена, която умееше да носи тежестта и мъката на всеки, но не позволяваше на никого да ѝ помогне или да я утеши.. Не можеше да се отпусне, не можеше да приеме някой да се грижи за нея, защото дълбоко в себе си вярваше, че нейната роля е винаги да дава, даже да се раздава до край. В рода ѝ намерихме друга майка, също останала рано без опора, както и една баба, преживяла тежки загуби сама. Радостина несъзнателно беше поела ролята на майка на собствената си майка.
Работата ни беше трудна, защото тя отказваше да пусне отговорността и да я върне към майка си, твърдейки, че сега нейната майка е възрастна и немощна, а собственото ѝ семейството е голямо, имаше синове тийнейджъри – всичко това я караше да се нагърбва още повече с грижи и внимание към всички. Нужно беше обаче да върнем всеки на мястото му, а имено – майката като старшинство преди Радостина в ролята на майка, а детето като дете. Всичко това беше необходимо, за да позволим на моята довереница най-сетне да слезе от прекалено високия пиедестал на грижовната и винаги отзивчива жена и да заеме полагащата ѝ се роля на дъщеря на някого, на дете на своите родители.
Историята на мъжа, който мислеше, че е излишен
Николай беше най-малкото и късно родено дете в голямо семейство. Цял живот го съпровождало усещането, че е в повече, че за него не е останало място на трапезата на рода. „Изтърсачето на мама“ – наричали го по-големите. Държеше се настрана от хората и колегите си, не смееше да иска повишение, не смееше да заеме място дори там, където го обичат и уважават – неговото семейство. В разговорите се оказа, че в рода му отдавна имало неписано правило кой е важен и кой е в сянка, а Николай неусетно наследил мястото в сянката. Когато в процеса на нашата работа отбелязахме, че всяко дете в един род има еднакво и пълноценно право да принадлежи, независимо дали е първо или последно, че всеки има нужда и право на семейната любов и привързаност и че внимание е необходимо да се даде на всяко дете, нещо в него се отпусна. Разбра, че мястото в рода не се заслужава и не се извоюва, а му принадлежи по рождение. Оттогава започна да сяда по-уверено на своето място на масата както в буквалния, така и в преносния смисъл: в семейството, сред приятелите, във фирмата.
Обща нишка
Тези три истории показват едно и също нещо: когато човек стои на чуждо място в рода, животът му е като чужда обувка, не му е по мярка, убива го на всяка крачка. Целта на родовата терапия е да посочи правдиво на всеки съответното му място – нито по-високо, нито по-ниско, нито пред другите, нито в сянката им. Там, на своето място, човек най-сетне спира да се бори с невидима тежест и открива, че принадлежи.
А онзи, който знае, че принадлежи, върви през живота по-леко и предава на децата си повече свобода и по-малко тежести.