ЧЕСТИТА НОВА ГОДИНА!

Но родът не може да бъде отречен. Както дървото не може да откаже корените си и въпреки това да стои изправено, така и човекът не може да се откаже от рода си, без да изгуби опората под нозете си. Петър работеше усърдно в банката, но всяко повишение му се изплъзваше. Всеки път, когато се приближаваше до по-висока длъжност, нещо се случваше – той се разболяваше, или правеше погрешка, або друг човек се изпречваше на пътя му. Парите идваха, но изчезваха като вода през пясък – неочаквани разходи, болести, загуби. Жена му Мария забременя, но родиха мъртво дете. После – второ, също мъртво. После – трето, което оцеля само две седмици. Лекарите не можеха да обяснят защо. „Защо нас?“ плачеше Мария. „Какво сме направили?“ А Петър знаеше, но не можеше да си признае: Той беше отрекъл рода си. И родът му беше отрекъл него. Децата не идваха, защото той беше прекъснал линията. Не можеш да създадеш бъдеще, когато си отрекъл миналото. След четвъртия опит обаче – чудо. Родиха живо дете. Момче, слабо и болнаво в началото, но живо. Нарекоха го Георги, на дядото на Мария, не на собствения му баща, защото Петър все още се опитваше да избяга от рода си. Мария остана до него, макар раните от изгубените деца никога да не зараснаха напълно в сърцето ѝ. Те отгледаха Георги в студен дом, където бащата мълчеше за миналото, а майката беше затворена в собствената си скръб.

ВТОРА ЧАСТ: Низвергването Георги Петров – синът, изгонен от рода Георги порасна объркан, без история, без корени, без принадлежност. На двадесет години направи нещо, което семейството му нарече „позор“ и „срам“. Влюби се в циганка – Райна, красива, весела, музикантка. Роднините на Мария се възмутиха: „Как смееш да въведеш такава жена в нашето семейство? Ти ще ни опозориш! Ти ще смесиш кръвта ни с циганска кръв!“ Петър, който всички години беше мълчал за собствения си произход, изведнъж се превърна в гласен защитник на „чистотата на рода“. Той, който беше отрекъл зидарите в собствения си род, сега крещеше на сина си: „Няма да позволя! Ти ще ни унищожиш! Ти ще ни заклеймиш завинаги!“ Георги опита да обясни. Опита да се бори. Но бащата беше непреклонен: „Избирай – тя или ние. Ако се ожениш за нея, ти вече не си мой син. Вратата на тази къща ще бъде затворена за теб завинаги.“ И Георги избра любовта. Ожени се за Райна. И в същия ден баща му го прогони: „Ти вече не си от нашия род. Ти си низвергнат. Името ни да не споменаваш. Кръвта ни да не призоваваш. Ти си изгонен.“ Думите бяха произнесени с такава ярост, такава категоричност, че се превърнаха в проклятие. Петър остана в празната си къща с Мария, която все повече се затваряше в мълчание и болка. И на петдесетата си годишнина Петър седеше сам в стаята си – защото жена му беше там физически, но душата ѝ беше заключена в скръбта за изгубените деца и за изгонения син. Той погледна ръцете си – бели, меки, чисти ръце на банков служител. И изведнъж си спомни ръцете на баща си Стоян – набраздени, силни, ръце на майстор. Ръце, които бяха градили стотици сгради, въпреки че самият той не притежаваше нищо. Приятели нямаше – защото човекът без род е човек без корени, и такъв човек не може да създаде истински връзки. Синът беше прогонен. Животът му беше празен, без смисъл, без продължение. Тази нощ Петър заспа и сънува рода си. Видя ги всички – дядо си, баща си, прадядо си, и още по-далечни предци, всички стоящи в една линия, всички с майсторлъци и мистрии в ръцете си, всички гледащи го мълчаливо. И чу глас, който не беше от никого конкретно, а от всички тях наведнъж: „Ти си наш. Ти не можеш да избягаш. Кръвта ни е твоя кръв. Занаятът ни е твоя участ. Ако ни отричаш, ти отричаш себе си. И ще останеш сам, без корен, без плод, без продължение. Ти изгони сина си, защото самият ти беше изгонен от корените си. И сега и двамата сте откъснати.“ Петър се събуди в студена пот. И за първи път от тридесет години заплака. Животът на низвергнатия Георги и Райна се настаниха в малка стаичка край града. Работа имаше, но нещо странно се случваше – колкото и Георги да се трудеше, животът му беше хаотичен, безпосочен, смътен. Сякаш вървеше в мъгла. Родиха дъщеря – Петра, и Георги я нарече на собствения си баща Петър, въпреки че бащата го беше отрекъл. Беше това последната му надежда – че може би, ако нарече детето си на дядо му, проклятието ще се счупи. После – син, Стоян, нарече го на прадядо си. Децата растяха красиви, здрави, но Георги чувстваше, че нещо липсва. Той беше откъснат. Нямаше връзка с миналото си. Не можеше да разкаже на децата си за рода си, защото беше изгонен от него. „Кой съм аз?“ питаше той себе си в безсънните нощи. „От къде идвам? Към къде вървя?“ Децата му растяха с усещането, че нещо не е наред. Бащата им беше присъщ, но все едно липсващ. Той беше там, но все едно не беше. Защото човекът, изгонен от рода си, е като дърво без корен – изглежда живо, но е обречено да съхне. Петра, дъщерята, на петнадесет години попита: „Тате, ние имаме ли баба и дядо? Имаме ли роднини?“ Георги стисна зъби: „Нямаме. Аз съм низвергнат.“ „Какво значи това?“ „Значи, че аз съм изгонен от рода си. Значи, че вие сте без корени. Значи, че вие сте като дървета, опитващи се да растат във въздуха, без земя под себе си.“ Петра заплака. Разбра нещо дълбоко, нещо, което не можеше да изрази с думи: тя беше откъсната. От някаква невидима, но жизненоважна връзка.

ТРЕТА ЧАСТ: Припознаването Стоян Георгиев – внукът, който търси рода си Стоян, синът на Георги, порасна с тежест в гърдите. Не знаеше откъде идва тази тежест, но тя беше там – постоянна, смътна, като копнеж по нещо, което никога не е имал. На двадесет и осем години Стоян работеше като архитект. Строеше сгради – и изведнъж осъзна, че неосъзнато следва нещо дълбоко в себе си. Обичаше да гледа как конструкциите се издигат, как стените се зараждат, как сградата добива форма. Един ден, на строителна площадка, видя стар зидар – осемдесетгодишен мъж, все още работещ, с набраздени ръце и прегърбен гръб. И нещо в Стоян се вледени. Старецът държеше мистрията по специален начин – палецът обгръщаше дръжката, а останалите пръсти пипаха ръба на тухлата, сякаш слушаше с ръцете си. Точно така Стоян държеше моливите си, когато чертаеше – същото докосване, същото усещане за материала. После старецът наклони глава надясно, като разглеждаше стената – и Стоян осъзна, че и той прави точно същото, когато оглежда сграда. Същият наклон. Същият ъгъл. Сякаш в кръвта му живееше нечия друга памет. Ръцете на стареца бяха дълги, с дебели възли на ставите – точно като ръцете на Стоян. Веждите му бяха гъсти, сраснали се над носа – точно като веждите на Стоян. И когато старецът се усмихна на един млад чирак, усмивката му беше крива, повече надясно – точно както Стоян се усмихваше. „Как се казвате?“ попита Стоян, гласът му трептящ. „Тодор Стоянов,“ отговори старецът. „А ти кой си, момче?“ „Стоян Георгиев.“ Старецът го погледна дълго, прозорливо, и нещо в очите му проблесна – познание, болка, радост: „Георгиев… Баща ти Георги ли е?“ „Да.“ „А дядо ти?“ „Не зная. Баща ми не говори за дядо си. Казва, че е низвергнат от рода си.“ Тодор въздъхна тежко, сложи мистрията и се ококори на едно камъче: „Георги… синът на Петър. Петър, синът на Стоян. Стоян, синът на Петър. Това е твоят род, момче. Род на зидари и строители, четири века назад в миналото.“ Стоян седна до него, коленете му трепереха: „Ти… ти ме познаваш ли?“ „Не теб. Но познавам рода ти. Аз съм съребрен чичо на дядо ти Петър – което значи, че прадядо ми Иван и прапрадядо ти Петър са били братя. Същата кръв. Същите ръце.“ Тодор вдигна собствените си ръце. „Виж – дълги пръсти, възли на ставите. Ти имаш същите.“ Стоян погледна собствените си ръце и сълзите избликнаха. Той, който цял живот беше търсил принадлежност, изведнъж видя себе си в ръцете на този старец. Видя себе си в начина, по който държеше инструментите. Видя себе си в усмивката, в навика да наклонява глава, в дългите пръсти. Родът беше в него. Винаги беше бил. „Разкажи ми,“ прошепна той. „Разкажи ми за рода ми.“ И Тодор разказа. За прапрапрадядото Иван, който строил черкви из цяла Тракия заедно с брат си Димитър. За прапрадядото Петър – син на Иван, и за прапрадядото на Тодор – син на Димитър, които били първи братовчеди и заедно градили мостове. За прадядото Стоян, който градил училища и читалища. За дядото Петър, който отрекъл рода си и избягал в града. За баща му Георги, който бил изгонен заради любовта си към циганката Райна. „Но защо?“ попита Стоян. „Защо дядо ми изгони баща ми?“ „Защото самият той беше отрекъл своя род,“ каза Тодор тихо. „И когато човек отрече рода си, той губи правото да ръководи рода. Той стана празен съд. И когато синът му направи нещо, което той нарече ‘срам’, той го изгони – не защото синът му беше виновен, а защото самият той беше виновен. Той прехвърли вината си върху сина си.“ Стоян слушаше, и всичко в живота му започна да добива смисъл. Объркаността. Липсата на посока. Усещането за откъснатост. И тези ръце – дългите пръсти, които винаги бяха искали да създават, да строят, да допират камъка и дървото. „Как мога да се върна?“ попита той. „Как мога да възстановя връзката?“ „Върни се при баща си,“ каза Тодор. „Кажи му, че той не е низвергнат. Че никой не може да бъде низвергнат от рода си, защото родът е кръв, а кръвта не може да бъде отречена. Кажи му, че той е Георги, син на Петър, внук на Стоян, правнук на Петър, праправнук на Иван. Линията е там. Винаги е била там. Само трябва да бъде призната.“

ЧЕТВЪРТА ЧАСТ: Завръщането на сина Възстановяването на рода Стоян отиде при баща си Георги. Разговорът беше дълъг, болезнен, изпълнен със сълзи. „Татко, ти не си низвергнат,“ каза Стоян. „Дядо ти те изгони, защото самият той беше отрекъл своя род. Той беше празен. Но ти не си празен. Ти си част от линия на строители и зидари, която е стара четири века. Ти носиш рода. Дори да са те прогонили, ти продължаваш да го носиш в кръвта си.“ Георги заплака като дете: „Аз цял живот се чувствах изгубен. Объркан. Без посока. Сякаш съм откъснат от земята.“ „Защото беше откъснат,“ каза Стоян меко. „Но сега се връщаме. Ти, аз, сестра ми Петра. Ние сме част от този род. И ще го възстановим.“ Стоян и Георги отидоха при стария Тодор. Той ги заведе в родното село, където все още живееха далечни роднини – братовчеди, внучатни племенници, хора, които носеха същата кръв. И там, за първи път в живота си, Георги чу истории за прадядо си, за прапрадядо си, за онези мъже, които бяха градили черкви, мостове, сгради. Чу, че те не били „неудачници“, както майка му Мария беше говорела. Те били майстори, уважавани в цялата област, чиито изделия стояха векове след смъртта им. „Защо тогава дядо ми избяга?“ попита Георги. „Защото майка му, твоята прабаба, беше от богато семейство,“ обясни Тодор. „Тя презираше зидарите. Презираше занаята. И вкара в сина си отрова – че да си зидар е срам, че да работиш с ръце е унижение. И той избяга. Но не можа да избяга от себе си.“ Георги разбра. Неговият дядо Петър беше точно като него – прогонен от една представа, от едно презрение, от една лъжа. И двамата бяха живели живот на объркани, откъснати хора. „Аз спирам това,“ каза Георги с решимост. „Аз се връщам при рода си. Аз казвам: Аз съм Георги, син на Петър, внук на Стоян, правнук на Петър, праправнук на Иван. Аз съм от род на зидари и строители. И това е моята гордост, не моят срам.“

ПЕТА ЧАСТ: Припознаването по пътя на съдбата Петра – дъщерята, която намери рода си Петра, сестрата на Стоян, имаше необичайна съдба. Цял живот обичаше да рисува стари къщи, стари сгради, архитектурни детайли. Стана реставратор – работеше върху възстановяването на стари сгради, върху съхраняването на занаятчийското майсторство от миналото. Един ден, при реставрация на стара черква във вътрешността на Тракия, тя откри подпис на зидарите, които са я градили: „Градена от майстор Петър Иванов и синовете му Стоян и Георги, лято Господне 1847″. Сърцето ѝ спря. Петър Иванов. Същото име като прапрадядо ѝ. Тя проучи. Разпита местните старци. И разбра: това беше той. Нейният прапрапрадядо. Майсторът, който беше градил тази черква, която сега тя реставрираше. Петра седна в черквата и заплака. Разбра, че цял живот неосъзнато е следвала същия път като предците си. Без да знае за тях, без да е чула името им – тя беше избрала същата професия, същата любов към строителството, същото копнение да създава трайни неща. И името ѝ – Петра – беше името на дядо ѝ Петър, който я беше отрекъл преди да се роди. А Петър значи КАМЪК! Родът я беше водил. Дори откъсната, дори без знание, тя беше останала вярна на корените си. И носеше името на дядо си и символът на това име като свещена връзка. Тя се върна при баща си Георги и му каза: „Татко, ние не сме низвергнати. Ние никога не сме били низвергнати. Защото родът не може да бъде отречен. Дори да не знаем имената, дори да не знаем историите – кръвта помни. Душата помни. И тя ни води обратно към корените.“

ЕПИЛОГ: Възстановената линия Георги, на шейсет и пет годишна възраст, направи нещо, което никога не беше смятал, че ще направи. Върна се в къщата на баща си Петър. Петър беше вече на деветдесет, стар, болен, самотен. Мария беше починала преди две години – тихо, в съня си, изтощена от годините скръб. Старецът гледаше сина си с объркани очи: „Георги… ти ли си?“ „Да, татко. Аз съм.“ „Аз те изгоних,“ прошепна старецът. „Аз те нарекох низвергнат.“ „Знам. Но ти не можеше да ме изгониш наистина. Защото родът е по-силен от думите. Кръвта е по-силна от гнева.“ Петър заплака: „Аз отрекох своя род. Аз побягнах от баща си. И затова не можах да бъде баща на теб.“ „Знам,“ каза Георги. „Но сега ние се връщаме. Аз, децата ми, внуците ти. Ние казваме: Ние сме от род на зидари. И това е нашата сила, не нашият срам.“ Стоян, архитектът, му показа снимка на черквата, градена от прапрапрадядо им. „Виж, дядо,“ каза той. „Това е нашият род. Това е нашето наследство. Ние градим. През векове ние градим. И ти си част от тази линия. Винаги си бил.“ Петра показа на дядо си рисунките, които беше направила при реставрацията: „Аз възстановявам онова, което прапрапрадядо ни е създал. Аз продължавам неговото дело. Без да зная за него – аз съм била верна на рода. И нося твоето име, дядо – Петра, на Петър. Ти си в мен, дори когато си ме отричал.“ Петър погледна децата и внуците си. И за първи път от седемдесет години усети нещо, което беше забравил: принадлежност. Корени. Дом. „Простете ми,“ прошепна той. „Аз исках да избягам. Но не можеш да избягаш от себе си.“ „Не трябва прошка, дядо,“ каза Стоян. „Трябва само да кажеш: ‘Аз съм Петър, син на Стоян, внук на Петър, правнук на Иван. Аз съм от този род. И това е добре.'“ Петър повтори думите. И докато ги произнасяше, нещо в него се отпусна. Сякаш товар, който беше носил седемдесет години, падна от гърба му. Той почина три месеца по-късно. Но тихо, спокойно, заобиколен от рода си. Последните му думи бяха: „Аз съм зидар. Син на зидар. Внук на зидар. И това е моята гордост.“

ПОУКА: РОДОВИТЕ ЗАКОНИ ЗА ПРИНАДЛЕЖНОСТТА Родът не може да бъде отречен Колкото и да бягаме от корените си, колкото и да се опитваме да създадем „нова съдба“, ние не можем да избягаме от кръвта си. Родът е в нас. Генетично, енергийно, съдбовно. Човекът, който отрича рода си, не става свободен. Той става откъснат. И откъснатият човек не може: Да създаде траен успех Да изгради щастливо семейство Да намери посока и смисъл Да почувства принадлежност Защото без корени, дървото не може да расте. Низвергнатият не съществува Никой не може да бъде наистина изгонен от рода си. Защото родът е кръв, а кръвта не може да бъде отречена. Бащата може да каже на сина: „Ти не си мой син.“ Но кръвта не се променя. Генетиката не се променя. Родствената връзка остава. Низвергнатият е човек, който вярва в проклятието. Но проклятието е лъжа. Когато човек е „изгонен“ от рода: Той губи посоката Той губи сигурността Той губи принадлежността Той губи правото да предава наследството на децата си Но всичко това може да бъде възстановено с едно признание: „Аз съм част от този род. Без значение какво са ми казали.“ Родът води, дори когато не знаем за него Петра избра професията на реставратор, без да знае, че прапрапрадядо ѝ е бил строител на черкви. Стоян избра да бъде архитект, без да знае, че целият му род е градил сгради. Защото кръвта помни. Душата носи наследството. Дори откъснати, дори без знание – ние следваме пътя на рода си. Неосъзнато. Автоматично. И когато осъзнаем това, когато се свържем с корените си – животът добива смисъл.

РОДОВАТА ЛИНИЯ – ПЪЛНО РОДОСЛОВИЕ Родът на Иван и Димитър – Строители на черкви ПЪРВО ПОКОЛЕНИЕ (Прапрапрапрадядовци): Иван (роден около 1800) – строител на черкви Димитър (брат на Иван, роден около 1802) – строител на черкви ВТОРО ПОКОЛЕНИЕ (Прапрапрадядовци): От линията на Иван: Петър Иванов (син на Иван, роден някъде около 1825) – строител, градил черкви заедно със синовете си От линията на Димитър: Стоян Димитров (син на Димитър, роден 1827) – строител Петър Иванов и Стоян Димитров са първи братовчеди ТРЕТО ПОКОЛЕНИЕ (Прапрадядовци): От линията на Петър Иванов: Стоян Петров (син на Петър Иванов, роден около 1850) – зидар, градил мостове От линията на Стоян Димитров: Тодор Иванов Стоянов (внук на Стоян Димитров) – зидар, все още жив и работещ на 80 години Бележка: Тодор Стоянов е съребрен чичо (първи братовчед по прадядовска линия) на Петър Стоянов – техните прапрадядовци Петър Иванов и Стоян Димитров са били първи братовчеди ЧЕТВЪРТО ПОКОЛЕНИЕ (Прадядовци): От линията на Стоян Петров: Петър Стоянов (син на Стоян Петров, роден 1875) – зидар Женен за Стоянка (от богато семейство, презираше занаята) ПЕТО ПОКОЛЕНИЕ (Дядовци): От линията на Петър Стоянов: Петър Стоянов (син на Петър Стоянов, роден 1900) – отрекъл рода, банков служител Женен за Мария (градска жена) Родили три мъртви деца преди четвъртото ШЕСТО ПОКОЛЕНИЕ (Бащи): От линията на Петър Стоянов (банкера): Георги Петров (син на Петър Стоянов, роден след три мъртви деца, около 1935) Низвергнат от баща си заради брака с циганка Женен за Райна (циганка, музикантка) СЕДМО ПОКОЛЕНИЕ (Внуци/Правнуци): От линията на Георги Петров: Петра Георгиева (дъщеря на Георги, кръстена на дядо си Петър Стоянов) – реставратор на стари сгради Стоян Георгиев (син на Георги, кръстен на прадядо си Стоян Петров) – архитект ОБОБЩЕНА ЛИНИЯ НА СТОЯН ГЕОРГИЕВ: Стоян Георгиев (архитект) ↑ син на Георги Петров (низвергнат) ↑ син на Петър Стоянов (банкер, отрекъл рода) ↑ син на Стоян Петров (зидар) ↑ син на Петър Иванов (строител на черкви) ↑ син на Иван (строител на черкви) РОДСТВЕНАТА ВРЪЗКА МЕЖДУ СТОЯН ГЕОРГИЕВ И ТОДОР СТОЯНОВ: Тодор Стоянов е съребрен чичо на дядото на Стоян – Петър Стоянов (банкера). Това означава: Иван и Димитър (братя) → строители на черкви ↓ Петър Иванов (син на Иван) и Стоян Димитров (син на Димитър) → първи братовчеди ↓ Стоян Петров (внук на Иван) и Тодор Стоянов (правнук на Димитър) → съребрни братовчеди Следователно: Тодор е съребрен чичо на Петър Стоянов (банкера) Тодор е съребрен пра-чичо на Георги Петров Тодор е съребрен прапра-чичо на Стоян Георгиев   РОДОВАТА ЛИНИЯ – ПЪЛНО РОДОСЛОВИЕ  Родът на Иван и Димитър – Строители на черкви ПЪРВО ПОКОЛЕНИЕ (Прапрапрапрадядовци): Иван (роден около 1800) – строител на черкви Димитър (брат на Иван, роден около 1802) – строител на черкви ВТОРО ПОКОЛЕНИЕ (Прапрапрадядовци): От линията на Иван: Петър Иванов (син на Иван, роден 1825) – строител, градил черкви заедно със синовете си От линията на Димитър: Стоян Димитров (син на Димитър, роден 1827) – строител Петър Иванов и Стоян Димитров са първи братовчеди ТРЕТО ПОКОЛЕНИЕ (Прапрадядовци): От линията на Петър Иванов: Стоян Петров (син на Петър Иванов, роден 1850) – зидар, градил мостове От линията на Стоян Димитров: Димитър Стоянов (син на Стоян Димитров, роден 1875) – зидар, майстор на каменна зидария ЧЕТВЪРТО ПОКОЛЕНИЕ (Прадядовци): От линията на Стоян Петров: Петър Стоянов (син на Стоян Петров, роден 1900) – зидар Женен за Стоянка (от богато семейство, презираше занаята) От линията на Димитър Стоянов: Тодор Димитров (син на Димитър Стоянов, роден около 1915) – зидар Женен за Елена ПЕТО ПОКОЛЕНИЕ (Дядовци): От линията на Петър Стоянов: Петър Стоянов (син на Петър Стоянов, роден 1925) – отрекъл рода, банков служител Женен за Мария (градска жена) Родили три мъртви деца преди четвъртото От линията на Тодор Димитров: Тодор Стоянов (син на Тодор Димитров, роден 1945) – зидар, все още жив и работещ на 80 години ШЕСТО ПОКОЛЕНИЕ (Бащи): От линията на Петър Стоянов (банкера): Георги Петров (син на Петър Стоянов, роден след три мъртви деца, около 1960) Низвергнат от баща си заради брака с циганка Женен за Райна (циганка, музикантка) СЕДМО ПОКОЛЕНИЕ (Внуци/Правнуци): От линията на Георги Петров: Петра Георгиева (дъщеря на Георги, кръстена на дядо си Петър Стоянов, родена около 1985) – реставратор на стари сгради Стоян Георгиев (син на Георги, кръстен на прадядо си Стоян Петров, роден около 1988) – архитект ОБОБЩЕНА ЛИНИЯ НА СТОЯН ГЕОРГИЕВ: Стоян Георгиев (архитект, роден 1988) ↑ син на Георги Петров (низвергнат, роден 1960) ↑ син на Петър Стоянов (банкер, отрекъл рода, роден 1925) ↑ син на Петър Стоянов (зидар, роден 1900) ↑ син на Стоян Петров (зидар, роден 1850) ↑ син на Петър Иванов (строител на черкви, роден 1825) ↑ син на Иван (строител на черкви, роден около 1800) ОБОБЩЕНА ЛИНИЯ НА ТОДОР СТОЯНОВ: Тодор Стоянов (зидар, роден 1945, 80 години при срещата) ↑ син на Тодор Димитров (зидар, роден 1915) ↑ син на Димитър Стоянов (зидар, роден 1875) ↑ син на Стоян Димитров (строител, роден 1827) ↑ син на Димитър (строител на черкви, роден около 1802) РОДСТВЕНАТА ВРЪЗКА МЕЖДУ СТОЯН ГЕОРГИЕВ И ТОДОР СТОЯНОВ: Тодор Стоянов е съребрен чичо на дядото на Стоян – Петър Стоянов (банкера). Това означава: Иван и Димитър (братя) → строители на черкви (род. около 1800-1802) ↓ Петър Иванов (син на Иван, 1825) и Стоян Димитров (син на Димитър, 1827) → първи братовчеди ↓ Стоян Петров (внук на Иван, 1850) и Димитър Стоянов (внук на Димитър, 1875) → втори братовчеди ↓ Петър Стоянов – дядо (правнук на Иван, 1900) и Тодор Димитров (правнук на Димитър, 1915) → трети братовчеди ↓ Петър Стоянов – банкер (праправнук на Иван, 1925) и Тодор Стоянов – зидар (праправнук на Димитър, 1945) → четвърти братовчеди (разлика от две генерации) Следователно: Тодор Стоянов (зидарят, роден 1945) е съребрен чичо на Петър Стоянов (банкера, роден 1925) Тодор Стоянов е съребрен пра-чичо на Георги Петров Тодор Стоянов е съребрен прапра-чичо на Стоян Георгиев БАЩАТА НА ТОДОР – ЛИПСВАЩАТА ГЕНЕРАЦИЯ: Тодор Димитров (син на Димитър Стоянов, роден 1915) Зидар, работил в Тракия Женен за Елена Баща на Тодор Стоянов Градил къщи и обществени сгради през 1940-1970-те години Предал занаята на сина си Тодор