Поздрав за юли
Старото му име и поверията на предците
Чръвен • Жетар • Жътвар • Сърпен
Юли
В старобългарския календар юли е наричан Чръвенъ, а народът го е знаел също като Жетар, Жътвар и Сърпен. Всички тези имена сочат към едно и също свещено време – на жътвата, когато сърпът блести на слънцето и житото пада в снопи по нивите. Названието Сърпен идва право от оръдието на жетваря, от извития сърп, който столетия наред е прибирал хляба на рода. Жътвар и Жетар пък описват самото действие, най-важния труд в годината, защото от него зависи дали семейството ще преживее зимата сито или в лишение.
Защо Чръвенъ
Старобългарската дума Чръвенъ дълго е смущавала изследователите със своята загадъчност. На пръв поглед тя напомня за думата „червен“ – цвета на зрелите плодове и на узрялото жито, което под жаркото слънце добива медено златист и почти румен оттенък. Според това тълкуване месецът носи цвета на изобилието, на онази топла багра на полето в края на лятото.
Има обаче и друго, по-дълбоко обяснение, което свързва Чръвенъ със същия корен като Сърпен. При повечето славянски народи името на летния месец произлиза от сърпа, защото жътвата е била най-важният период в стопанската година навсякъде по нашите земи. По този начин Чръвенъ и Сърпен се оказват братя по смисъл, две имена за едно и също време на труд, на пот и на благодарност към земята, която отново е дала своя плод.
Времето на хляба
Юли е месецът, в който се решава съдбата на цялата година. Хлябът, който ще храни рода до следващата жътва, се ражда именно сега, под палещото слънце, сред песните на жетварките и звъна на сърповете. Затова народът е обграждал този труд с особена святост и с множество обреди. Първият сноп се е жънел тържествено, понякога от най-възрастната или най-почитаната жена в рода и се е пазел в дома като благословия. Последният сноп пък е носел името „брада“ и около него са се извивали ритуали за плодородие и за здраве на следващата реколта.
В жаркото сърце на юли се преплитат и трите велики стихии на народната вяра. Огънят на слънцето, който помага на класа да узрее, но и понякога заплашва с пожар и суша. Водата, която носи живот, но в този месец е оскъдна и затова свещена. И земята, която ражда хляба и приема обратно семето. Празниците на юли, които ще срещнем по-нататък, са посветени именно на тези стихии и на светците, които народът е сметнал за техни повелители.
✦ ✦ ✦
Така месец Чръвенъ свързва земното с небесното,
труда на ръцете с благодарността на сърцето,
и зрелия клас с вечната памет на рода.
ПП: В България, близо до Асеновград, има село Червен – на името на юли, месецът на жътвата. А може би е наречено и на скалата „Червената стена“, която е наблизо и крие в пазвите си родопския сивриляк – орфеевото безсмъртно цвете.
Месецът на жътвата
Църковни и народни празници
1 юли Свети безсребреници Козма и Дамян, Свети Врач – July Morning
4 юли Събор на всички български светии
5 юли Летен Атанасовден
7 юли Света великомъченица Неделя, Голяма Света Неделя
11 юли Света равноапостолна княгиня Олга
15 юли Свети мъченици Кирик и Юлита, свети княз Владимир, първи Горещник
16 юли Света мъченица Юлия, втори Горещник
17 юли Света великомъченица Марина, Маринден, Огнена Марина
20 юли Свети пророк Илия, Илинден
22 юли Света равноапостолна Мария Магдалена
24 юли Света мъченица Христина
25 юли Успение на света Анна, Лятна Света Анна
26 юли Света преподобномъченица Параскева
27 юли Свети великомъченик Пантелеймон, Пантелей
Светски и професионални празници
1 юли Ден на билкарите и народните лечители
5 юли Празник на служителите на МВР
12 юли Празник на Националната гвардейска част
18 юли Ден на гражданската защита
19 юли Ден на българската дипломатическа служба
20 юли Празник на пивоварите
26 юли Празник на жандармерията
27 юли Професионален празник на лекарите и аптекарите
Имени дни през юли
7 юли Неделя, Недялка, Недялко, Неделин, Неделина, Нели, Нено
11 юли Олег, Олга, Оля
15 юли Владимир, Владимира, Владо, Владислав, Владислава, Господин
16 юли Юлия, Юлиян, Юли, Юлияна
17 юли Марина, Марин, Маринка, Маринела, Марчо, Емил
20 юли Илия, Илиян, Илияна, Илина, Искра, Илко, Илка
22 юли Магдалена, Магда, Мадлена, Миглена
24 юли Христина, Кристина, Кристиан, Кристиян
25 юли Анна, Ана, Анка, Ани, Яна, Янина, Блага
27 юли Пантелей, Панчо, Панка
29 юли Калин, Горан
✦ ✦ ✦
Светъл и благословен месец юли на всички!
Месецът на жътвата
Празниците на юли
Месец юли е богат на празници, които пазят паметта на огъня, на водата и на узрялото жито. В тези дни народът ни е почитал светците повелители на стихиите, отдавал е почит на труда и на родовата принадлежност, наричал е за здраве и плодородие. Нека преминем през най-светлите дати на месеца, всяка със своя смисъл и със своите обреди.
1 юли • Свети безсребреници Козма и Дамян, July Morning
Ден на билкарите и народните лечители
Юли започва с почит към светите лечители Козма и Дамян, наричани от народа Свети Врач. Те са изцелявали болните, без да искат отплата, и затова са станали покровители на лекарите, аптекарите и народните билкари. На този ден жените са брали лековити треви, защото се вярвало, че билките, откъснати в началото на юли, имат най-силна изцелителна мощ. Денят е и съвременен празник на билкарите и народните лечители, които продължават древното знание за дарбите на тревите.
7 юли • Света великомъченица Неделя
Голяма Света Неделя, Опална Неделя
Според българските народни представи Света Неделя е красива девойка, облечена в празнична народна носия така, както е изобразявана и по иконите. Народът я нарича Голяма Света Неделя и я смята за майка на всички недели в годината, за олицетворение на свещения почивен ден. Култът към нея е особено силен в Странджа, Сакар, Пирин и Родопите.
На този ден болните и нещастните са наричали курбани и са месели обредни хлябове в нейна чест с надеждата светицата да им дари изцеление. Света Неделя пази свещеността на празника, на деня за отдих, в който човек спира тежкия труд и обръща сърцето си към небето. На 7 юли празнуват Неделя, Недялка, Недялко, Неделин, Неделина и Нели.
11 юли • Света равноапостолна княгиня Олга
На 11 юли църквата почита света Олга, киевската княгиня, една от първите покровителки на славянското християнство. Празникът напомня за дълбоките духовни връзки между славянските народи и за светлината на вярата, която ги е свързала в обща книжовна и духовна съдба. В този ден честват имен ден Олег, Олга и Оля.
15, 16 и 17 юли • Горещниците
Чурлига, Пърлига и Огнена Марина
В сърцето на юли идват три последователни дни, които народът смята за най-горещите в цялата година. Това са Горещниците, наричани още Чурлига, Пърлига и Огнена Марина в Северна България, а на юг Люта, Чурута и Опална Марина. Тези дни са свързани с култа към огъня, с неговата животворна и същевременно разрушителна мощ.
През Горещниците народът се прекланял пред огнената стихия и спазвал строги забрани. Не се ходело на нива, не се работело, не се месел хляб, защото се вярвало, че който нарушава покоя на тези дни, ще навлече върху имота си пожар или градушка. Вместо да се трудят, хората се къпели в топли и лековити извори, защото водата в Горещниците носи здраве за цялата следваща година. Тези дни били вълшебни именно по отношение на здравето и на пречистването.
17 юли • Света великомъченица Марина, Маринден
Третият и най-силен от Горещниците е денят на света Марина, наричана от народа Огнена Марина. За българите тя е символ на небесния огън, покровителка на жътвата, на нивите и на сеитбите. Според народните предания тя е дъщеря на царица Домна и жена на самото Слънце, откъдето идва и нейният огнен нрав. В Странджа, в Родопите и по поречието на Струма и Места я почитат като господарка на змиите и като лечителка на ухапаните.
На Маринден жените спазвали особени забрани. Не пипали ножици, конци и въжета, не шиели и не плетели, не решели косите си, за да се предпазят от змиите, които през лятото често излизат по нивите и ливадите. Ако срещнели змия, я укротявали с думите за света Марина. Най-важният обред на този ден бил паленето на нов жив огън. Стопаните гасели стария огън в огнището и палели нов, чист пламък, добит чрез триене на дърво от двама братя близнаци или от мъже едноименици. Този нов огън пречиствал дома и подновявал живота на цялото семейство.
20 юли • Свети пророк Илия, Илинден
Свети Илия Гръмовник
Илинден е един от най-обичаните и най-внушителните празници в годината, последният от летните огнени празници. На този ден църквата почита свети пророк Илия, старозаветния пророк, който според преданието бил възнесен жив на небето с огнена колесница, оставяйки на ученика си Елисей само горната си дреха. В народната вяра той е повелител на гръмотевиците, на светкавиците и на небесните води, наричан с почит и страх Свети Илия Гръмовник.
Според едно красиво народно предание светците юнаци си поделили света и на свети Илия се паднали небесните води, летните гръмотевици и трескавиците. Затова той препускал с огнената си колесница по небето, а тътенът на колелата ѝе гръмотевицата, която чуваме в летните бури. Ако се разгневи, светецът може да изпрати дълга суша, а ако е благосклонен, праща благодатния дъжд за нивите.
На Илинден във всеки дом се коли животно за курбан, обикновено най-стария петел от миналата година, пекат се обредни хлябове, които се раздават за здраве. Народът строго вярвал, че на този ден никой не бива да влиза във вода, в река, в езеро или в море, защото светията сам си взема жертва. Илинден празнуват Илия, Илиян, Илияна, Илина, Искра, Илко и Илка.
22 юли • Света Мария Магдалена
На този ден църквата почита света равноапостолна Мария Магдалена, една от мироносците и вярна последователка на Христос. В народната традиция тя е смятана за сестра на свети Илия, която пази хората от гръм и от градушка. Затова и на този ден се спазват забрани за работа, свързани с предпазване от летните бури. Празнуват Магдалена, Магда, Мадлена и Миглена.
25 юли • Успение на света Анна
Лятна Света Анна
Краят на месеца бележи Лятната Света Анна, посветена на майката на Пресвета Богородица. Този ден завършва веригата от летни празници и народът го свързва преди всичко с майчинството. Жените, които желаели рожба или предстояло да раждат, наричали за света Анна и я молели за лесно раждане и за здраво дете. Денят е свързан и с бране на лековити билки за женско здраве. Празнуват Анна, Ана, Анка, Ани, Яна и Янина.
Други именни дни през юли
Освен големите празници юли носи светлина и на множество други имена. На 5 юли е летният Атанасовден. На 15 юли честват Владимир, Владимира и Владислав, в памет на свети велик княз Владимир. На 16 юли празнуват Юлия, Юлиян и Юли. На 24 юли е денят на Христина и Кристина. На 27 юли честват Пантелей и Панчо, а на 29 юли Калин и Горан.
✦ ✦ ✦
Огънят на юли пречиства, водата изцелява,
а зрелият клас напомня, че всичко, посято с обич, се завръща.
Вълшебна приказка
за изгонените и забравените от рода
Огънят, който помни всички
Имало едно време едно голямо село, сгушено в полите на висока планина, в което живеел стар, многолюден род, чиито корени стигали толкова надълбоко в земята, че никой вече не помнел кога е бил роден първият им дядо. Родът бил богат на хора, на ниви и на стада, но колкото повече години минавали, толкова повече старите започвали да забелязват, че над дома им се е спуснала някаква невидима сянка. Реколтите не били вече тъй щедри, децата боледували без причина, а нощем над покривите се стелела тиха, необяснима тъга, която никой не можел да назове.
Най-старата жена в рода била баба Стояна. Тя помнела повече, отколкото изричала, и виждала повече, отколкото показвала. Една вечер, когато кървавочервената луна висяла ниско над хармана, тя събрала внуците и правнуците си около себе си и им рекла, че знае откъде идва сянката. Родът помнел само своите хубави хора, само силните, само честните, само тези, с които можел да се гордее. А онези, които някога били прокудени, забравени или зачеркнати, лежали като студени въглени в сърцето на родовата памет и от тяхната забрава идвал този мраз.
Изгонените
Баба Стояна започнала да изрежда имената, които домът от години бил заровил под мълчанието. Имало един прачичо, който се влюбил в чуждоселка и бил прогонен заради това, та никой повече не споменавал името му на трапезата. Имало една прабаба, която родила дете без венчило и я отпратили нощем с торба сухар, без да се обърнат след нея. Имало брат, който заминал отвъд морето и не се върнал, постепенно за него говорели тъй, сякаш никога не се е раждал. Имало и едно момиченце, починало съвсем малко, чието име родителите от мъка престанали да изричат, докато то напълно изчезнало от паметта на рода.
Всеки от тези хора, казала баба Стояна, някога е бил кръв от кръвта и плът от плътта на този род. Когато родът ги изхвърлил от паметта си, той сякаш отрязал части от собственото си тяло и оттогава живеел осакатен, без сам да разбира защо го боли. Родът е като голямо дърво и не може да изсъхне само един клон, без болестта да тръгне по цялото стъбло. Изгонените не изчезват, те просто чакат – тихи и зъзнещи, на самия край на светлината – да бъдат повикани обратно у дома.
Странникът с угасналия фенер
Докато баба Стояна говорела, на портата се почукало и в двора влязъл странен пътник, цял загърнат в прах от друмищата, който незнайно защо държал угаснал фенер в ръка. Той помолил за подслон и за малко огън, с който да запали фитила си, защото бил вървял през толкова тъмнина, че пламъкът му отдавна изгаснал. Семейството се смутило, защото било късно и хората били уморени, но баба Стояна видяла в очите му нещо познато и близко и наредила да го поканят и приемат.
Странникът седнал край студеното огнище и тихо рекъл, че идва от много далеч, от онова място, където отиват всички забравени от своите родове. Там, казал той, в студа и в мъглата, чакат прокудените, низвергнатите и зачеркнатите и всеки от тях носи по един угаснал фенер, който може да се запали отново само от огъня на собствения му дом, този от който е бил прокуден. „Аз дойдох“, рекъл пътникът, „защото тази нощ е нощта, в която вашият род може да се изцели, ако намери смелост да си спомни“.
Огънят през нощта
Баба Стояна разбрала какво трябва да се направи. Тя извела странника и целия род навън, на широкия харман под звездите и наредила да се накладе голям огън, какъвто се пали само в най-светите нощи. Когато пламъците се издигнали високо и обагрили лицата на всички в топла, жива светлина, старицата застанала до огъня и започнала да изрича на глас всяко забравено име – едно по едно, бавно и с обич.
При всяко изречено име ставало чудо. От тъмнината отвъд кръга на светлината пристъпвала по една сянка и сядала край огъня като отдавна чакан гост. Дошъл прачичото, който обичал чуждоселката, и седнал до своите племенници. Дошла прабабата с детето си на ръце и никой вече не свел поглед от срам, а ѝ направили място до огнището. Дошъл братът, бродил отвъд морето, бил изморен от дългия път, а братята му го прегърнали, сякаш никога никъде не е тръгвал. Дошло и малкото момиченце, светнало и засмяно, седнало в скута на майка си, която плачела от радост, че пак може да изрече името му.
Един по един всички прокудени се завръщали в кръга на огъня и щом седнели, угасналите им фенери грейвали сами, запалени от живия пламък на родовия огън. Скоро около огнището нямало нито един чужд, нито един забравен, а само едно голямо, цяло, дишащо семейство, в което всеки имал своето място и своето име. И странникът с фенера, който вече светел ярко, се усмихнал, защото и той бил един от тях, най-отдавна забравеният, дошъл да покаже пътя на останалите.
Изцелението
Когато слънцето изгряло над хармана, сянката над дома си била отишла завинаги. Нивите отново се позлатили от зрял клас, децата оздравели, а нощната тъга се стопила като скреж под лятното слънце. Родът разбрал великата истина, че силата му не идва само от тези, с които може да се гордее, а от пълнотата на цялото, от това да приеме всеки свой човек, такъв какъвто е бил – със светлото и с тъмното, с правото и с грешното.
Оттогава всяка година, в най-топлата нощ на месец Сърпен, родът наклажда голям огън на хармана и около него сяда цялото семейство. И преди да започнат да празнуват, най-старият изрича на глас имената на всички, които някога са били част от дома, без да пропуска нито един: нито честния, нито грешния, нито щастливия, нито онзи, когото болката е накарала да си отиде. Защото около огъня на рода има място за всекиго и никой пламък не свети тъй ярко, както онзи, който е приел обратно своите изгубени.
✦ ✦ ✦
Поука: Родът, който помни само хубавите си хора, носи в сърцето си студенина, която не може да назове. Изцелението идва, когато около огъня на паметта повикаме обратно всеки прокуден, всеки забравен, всеки зачеркнат и му направим място като на роден. Защото никой не се ражда излишен и нито един клон не може да изсъхне, без да заболи цялото дърво.
✦ ✦ ✦
Разказ по действителен случай
за изгонените и низвергнатите от рода
От кабинета на родовия терапевт
Историите, които ще прочетете, идват от практиката на родовата терапия. Разбира се, имената и подробностите, както и сюжетите са променени, за да бъде запазено достойнството на хората. Същината обаче е истинска, защото такива съдби се срещат във всеки голям български род и в почти всяко семейство, което носи в себе си някоя стара, премълчана рана.
Първата история е дори от … вчера.
Жената, която все се чувствала виновна
При мен дойде жена на име Веселина, на около четиридесет и пет години, успешна, грижовна, обичана от близките си и въпреки всичко преследвана от едно постоянно, необяснимо чувство за вина. Тя не можеше да назове какво е сторила, нямаше за какво да се укорява и все пак носеше тази тежест като камък в гърдите си от години. Беше обиколила лекари и психолози, беше опитала много неща, но усещането, че дължи нещо на някого, че трябва да изкупи някаква непозната грешка, не я напускаше.
Когато започнахме да разговаряме за нейния род, забелязах нещо, което често е ключ към подобни състояния. Веселина можеше да изброи дедите си по бащина и по майчина линия, можеше да разкаже за успехите и за добродетелите им, но щом стигнехме до един определен човек, разказът ѝ внезапно спираше, сякаш се удряше в невидима стена. Имаше една нейна пралеля, за която семейството говореше неохотно, със снишен глас и винаги бързаше да смени темата.
Мълчанието като следа в наративния метод
В родовата терапия ние се вслушваме не само в това, което хората разказват, но и преди всичко в това, което премълчават. Когато един разказ за рода тече плавно и изведнъж спира на едно име, на едно поколение, на едно събитие, точно там обикновено е заровена тайната. Прекъсванията, снишеният глас, бързината, с която човек подминава определена личност, са като пътеки, които водят към изгубеното. Помолих Веселина да ми разкаже всичко, което знае за тази своя пралеля, колкото и малко да е то.
Постепенно, парче по парче, се събра една тъжна история. Пралелята била млада жена, която в трудни години родила дете, без да има съпруг и брак. Заради това била прокудена от рода. Изпратили я скришом, с нощния влак, без благословия, без дума за сбогом. Оттогава в къщи никой вече не я споменавал. Никой не знаел нито къде е отишла, нито как е свършил животът ѝ. Името ѝ било зачеркнато тъй старателно, че дори Веселина го научи от документите за наследници.
Геносоциограмата-картата на рода
За да видим по-ясно случващото се, създадох геносоциограма, т.е. подробна схема на родословното дърво на няколко поколения. Геносоциограмата е като карта, върху която отбелязваме не само кой от кого се ражда, а и важните събития, връзките, разривите и повтарящите се съдби. Когато разположим фактите един до друг и ги гледаме отвисоко, често изпъкват модели, които поотделно остават невидими.
При Веселина се откри поразително повторение. В поколението на прокудената пралеля имало изгонване и срам. В следващото поколение се появила жена, която живяла живота си с постоянно чувство, че трябва да се извинява за самото си съществуване, защото леко накуцвала и била бавна. А ето сега и самата Веселина – отново жена, отново носеща необяснима вина, без да има свое лично провинение. Виждаше се ясно как една непреживяна докрай несправедливост от миналото се предава надолу по женската линия, как болката на изгонената търси своето признание през телата и душите на следващите поколения.
Холистичният поглед, тялото като пазител на паметта
В холистичния подход разглеждаме човека като цяло, в което тялото, душата и родовата история са неразривно свързани. Тялото често пази онова, което умът е забравил, онова, което не е било изговорено и го изразява чрез физически проявления като усещания, тежест, напрежение. Чувството за вина у Веселина не беше нейно лично. То беше ехо на несвършената работа на рода, поверена на най-чувствителния му член, на онзи, който е готов да я погледне и да я разреши.
Обясних на Веселина, че тя не носи лична вина, а родова памет; че онова, което усеща, е незавършеният и нечут от никого плач по една изгонена жена, на която никой никога не е казал, че отхвърлянето носи такава болка. А именно болката – това несправедливо в нейните очи наказание – е тази, която се предава от поколение към поколение. Тялото на Веселина беше станало хранилище на тази стара тъга именно защото тя беше дошла на този свят достатъчно силна и достатъчно отворена, за да приеме изцелението върху себе си.
Завръщането у дома
Работата по изцелението беше тиха и изпълнена с почит. Помолих Веселина да направи нещо съвсем просто и същевременно дълбоко. Да изрече на глас името на своята прокудена пралеля, да я признае за част от рода, да върне мястото, което ѝ е било отнето някога. На едно от нашите занимания тя запали свещ, постави я пред себе си и тихо изговори думите – че приема тази жена обратно в семейството, че признава нейната болка и че повече никой няма да я зачерква от паметта. След това я добавихме в дървото на рода, което Веселина беше изработила.
Това изричане на глас, това символично завръщане край светлината, имаше изненадващо силно действие. Сякаш самата Веселина се почувства по-лека, по-цяла, пò у дома в собствения си живот. Камъкът в гърдите ѝ започна да се топи, защото вината най-сетне намери своя истински адрес. Тя не беше на Веселина, тя беше на целия род и щом чрез нея родът призна и приобщи изгонената, тежестта намери покой.
По-късно Веселина ми разказа, че започнала да говори за пралеля си открито, че дори сложила една нейна „въображаема“ (не нейна, но с нейното име) снимка на стената при другите предци и че „я запознала“ с децата си. Така, чрез един жив човек, който намери смелост да си спомни, целият род се изцели от една стара рана, а прокудената жена най-после се завърна там, откъдето никога не е трябвало да си отива.
✦ ✦ ✦
Поука: Изгонените и низвергнатите от рода не изчезват, когато ги зачеркнем. Тяхната непризната болка продължава да живее в следващите поколения, най-често у най-чувствителния и най-силния потомък, който носи чужда вина, без да разбира защо. Изцелението идва чрез признанието. Когато изречем на глас забравеното име, когато върнем на изгонения мястото му в рода, тежестта намира покой и цялото семейство си отдъхва.
✦ ✦ ✦