Поздрав за юни
Род – Наследяване на родовата съдба
Откъс от аудио книгата „Здрав род, здрав човек“
18. Род – Наследяване на родовата съдба
Старото му име и поверията на предците
Черешар ✦ Червен ✦ Класар ✦ Розен ✦ Жетвар
Юни
Юни е месецът, който нашите предци са познавали под много имена, всяко от тях носещо своя особен аромат и смисъл, своя конкретна картина от живота, своя дъх на рохка пръст и слънце. Черешар е може би най-разпространеното народно название, защото тъкмо тогава узряват черешите и вишните, децата тичат към дърветата с кошнички, а устните им се зачервяват от сладкия черешов сок. Бабите и майките пък варят сладко на открития огън и този невероятен сладък аромат се разлива из цялото село в ленива медена вълнá.
Чéрвен е другото лице на юни. Загатва за зачервяването на плодовете и на самата земя под разпаленото лятно слънце. За нашите предци червеният цвят е бил цветът на живота, на кръвта, на силата, която тече и не спира.
Наименованието Класар на шестия месец пък носи образа на нивата, покрита с изправени класове, пълни с узряло зърно. Тона напрежението преди жетвата, когато стопанинът гледа небето с молитва и се прекръства при всяко облаче, което заплашва да доведе буря и градушка върху нивите му.
Следващото име е Рόзен − напомня за розите, буйно цъфналите градини и диви поляни, за аромата, с който народните лечители пълнят бурканчетата и шишенцата си. Розовата вода, събрана през този месец юни, е смятана за особено силна; розовото масло е съкровище, равно на злато в народната аптека и аромалечението.
А Жетвар, или Житар, е може би най-точното сред всички тези имена, защото юни бележи прага на жетвата, великият преход от дълъг труд към споделен урожай.
Тези стари имена са жив документ за начина, по който народът ни е разбирал времето: не като абстрактна поредица от числа и дати, а като поредица от природни сезони, от аромати, от работа и неотложни задачи и от радости. Когато казваш „месец черешар“, ти не просто назоваваш месеца − ти извикваш спомена за дядо, събиращ плодовете в кошницата, за баба, плетяща на прага, седнала на ниското си трикрако столче, за целия онзи свят, в който животът и природата са вървели ръка за ръка, без отстояние помежду им, без стъкло, бетон и асфалт и без стоп бутон на игрите, песните и радостта.
Помня юнските месеци с вълнението на дете, което очаква ваканцията с нетърпение. Получавахме свидетелствата си за завършен клас и се впускахме с радост през дългите дни в неспирни игри, с филия, намазана със сладко в ръка, с охлузени колене, с викове и смях … и онези вълшебни теменужени и топли летни вечери, които идваха с появата на хилядите звезди. Вълшебен юни!
Аудио приказка
„Янко Безволник“
„Янко Безволник“ - приказка от втория том на сборника „Целебни приказки за рода“
Черешар
Празниците на юни
1 юни, Ден на детето
В обредния календар обаче първи юни не е имал специален статут. Народът ни не е отделял детето в отделна възрастова категория, а го е виждал като малък участник в общия жизнен цикъл, поверен на семейството и на рода. Детето е принадлежало на рода и на своето поколение, растяло е сред по-възрастните от семейството и е усвоявало мъдростта им по начина, по който усвояваш дишането, т.е. без учебник и без програма.
Народните вярвания все пак пазят много обреди, свързани с децата и с тяхното здраве, които се изпълняват именно около летния разцвет. Майките събирали билки и наричали за здраве и закрила. Бабите завързвали червен конец около китката на новороденото срещу уроки. Стопаните носели малките деца да „ги гали“ слънцето в ранните сутрешни часове на юни, когато лъчите още не парят, а само милват детенцето с мека светлина. Смятало се, че юнското слънце, поне преди да се разгорещи до пладнешкия жар, е целебно и добронамерено към малките. Детето е въвеждано в природния свят постепенно и с уважение и с обяснение за всички природни и житейски закони.
Ритуали и обичаи около Деня на детето
Днес традицията около 1 юни е светска и радостна: в парковете се организират детски панаири, театрите подготвят безплатни представления, а родителите търсят начини да направят деня запомнящ се. В духа на народното наследство можем да добавим и нещо по-дълбоко − 1 юни е хубав повод да се разкаже на детето за неговите корени, за прадядото и прабабата, за земята, от която произлиза родът. Малкото дете, знаещо откъде идва, расте с корени, а корените го държат прав, когато вятърът стане силен.
На този ден родовите терапевти от Българска асоциация по родова терапия (БАРТ) ще прочетат, на живо (в над 20 града на страната) и онлайн, приказки от втория том на сборника с „Целебни приказки за рода“. Затова и аз прочетох за вас приказката „Янко Безволник“, която може да чуете на тази страница.
2 юни, Ден на Ботев и загиналите за свободата на България
През май 1876 г. край Козлодуй акостира корабът „Радецки“. Войводата Христо Ботев с дружина революционери пресичат река Дунав. Четата е малка, около двеста души, но духът ѝ е величествен. Тридесет и три дни по-късно, на 2 юни, Ботев загива в Стара планина, при Врачански Балкан, но датата на неговата смърт е останала завинаги символ на саможертвата и безграничната любов към свободата и Родината.
Традицията повелява, че когато завие сирената на обяд на 2 юни, всеки да застине на едно място и да замълчи: шофьорите спират колите, пешеходците застават неподвижно на тротоара, работниците изправят гърбове и прекланят глави, учениците се изправят до чиновете си. В тази минута на тишина цялата страна се покланя пред онези, които са дали живота си, за да живеем свободни ние, техните наследници.
Ботев е особен герой в народното съзнание, защото е едновременно поет и войвода, мислител и борец, романтик и реалист. Неговата поезия се е наизустявала от всички поколения. Стиховете му притежават онова рядко качество да са едновременно лични и универсални, едновременно лирични и пламенни, да те докоснат в гърдите дори когато ги четеш за десети път. Непременно и вие научете едно негово стихотворение, защото в безутешни дни тези думи поддържат нашия дух силен и жив!
Как се отбелязва 2 юни
В деня на Ботев по цялата страна се организират поклонения пред паметниците, венци се полагат от учители и ученици, от общественици и обикновени граждани. В черквите се служи панихида за загиналите борци. Хорове пеят песни от периода на Възраждането и освободена България. В училищата децата рецитират Ботевата поезия и слушат разкази за Априлското въстание и за хайдушките чети, за онова голямо бурно лято, през което българите се пробудили и решили, че искат да живеят иначе: свободни и в мъдрост.
Майце си – Христо Ботьов
Ти ли си, мале, тъй жално пела,
ти ли си мене три годин клела,
та скитник ходя злочестен ази
и срещам това, що душа мрази?
Бащино ли съм пропил имане,
тебе ли покрих с дълбоки рани,
та мойта младост, мале, зелена
съхне и вехне люто язвена?!
Весел ме гледат мили другари,
че с тях наедно и аз се смея,
но те не знаят, че аз веч тлея,
че мойта младост слана попари!
Отде да знаят? Приятел нямам
да му разкрия що в душа тая;
кого аз любя и в какво —
мечти и мисли — от що страдая.
Освен теб, мале, никого нямам,
ти си за мене любов и вяра;
но тук вече не се надявам
тебе да любя: сърце догаря!
Много аз, мале, много мечтаях
щастие, слава да видим двама,
сила усещах — що не желаях?
Но за вси желби приготви яма!
Една сал клета, една остана:
в прегръдки твои мили да падна,
та туй сърце младо, таз душа страдна
да се оплачат тебе горкана…
Баща и сестра и братя мили
аз да прегърна искам без злоба,
пък тогаз нека измръзнат жили,
пък тогаз нека изгния в гроба!
24 юни, Еньовден
Еньовден е на 24 юни и е може би най-магичният и най-богато обреден празник в целия народен календар. Този ден православната църква е посветила на Рождеството на Свети Йоан Предтеча и Кръстител, онзи, който е предшествал Иисус Христос, кръстил го е в река Йордан и е провъзгласил идването на Новия завет. В народната традиция обаче Еньовден носи много по-стар пласт, свързан с лятното слънцестоене, с магьосническата нощ, с билките и с водата.
Смята се, че на Еньовден тревите и билките имат своята най-голяма лечебна сила за цялата година. Преданието казва, че само тогава, когато слънцето е най-дълго на небето, растенията събират в себе си пълния заряд на годишната светлина и го носят в листата и цветовете си. Затова баби и лечители стават преди зазоряване и тръгват да берат билки в тъмното. Трябва да са ги набрали преди слънцето да изгрее, защото след това силата им намалява. Нощта преди Еньовден се считала за омагьосана и опасна − всякакви вещи, вили, самодиви и таласъми се движели в тъмнината и затова добрите хора не излизали сами без закрила.
Обредите на Еньовден
Сред обичаите на Еньовден особено място заема плетенето на китки. Всяко цвете, всяка билка, сплетени в еньовата китка, носят определено значение и определена защита: жълтият кантарион е против зло, мащерката е против болест, лайката е за хубост, а лопенът е за сила. Казват, че еньовата китка, окачена над вратата, пази дома от зло и от лоши хора, а сложена под възглавницата на девойката носи вещи сънища, в които ще ѝ се яви бъдещият ѝ съпруг. Момите гадаели с цветя, с вода и с огледала. Тези гадания са запазени в записки на фолклористи от XIX в. като цял поетичен свят с особен ритуален език.
В този ден, преди изгрева на слънцето хората тръгвали към росните поляни, отрупани с новите билки и тревички. Изчаквали първият слънчев лъч да докосне земята и се търкулвали в топлата и лечебна юнска роса. След това, пак за здраве, се провирали под специално изплетения от предходната вечер билков венец от 77 билки и половина. Вярвало се е, а аз вярвам и до сега, че след това търкулване злото бяга надалече и болестите не те стигат цяла година.
Водата е второто велико начало на Еньовден. Преди изгрева хората тичали да се умият в реката или в извора, защото еньовата вода носи здраве, хубост и просперитет за цялата следваща година. Легенда разказва, че слънцето на Еньовден „играе“ при изгрева, т.е. трепти и се върти в особен танц и само онзи, който е с чисто сърце, може да го види. Децата ставали рано, за да гледат изгрева и да уловят слънчевото „играене“.
Огньовете на Еньовден са третият стълб на празника. По селата се палят големи клади, които смелчаците прескачали за здраве. Казвали, че огънят изгаря болестите и злите очи и че след него влизаш в новата жизнена страница очистен. Животните също минавали покрай огъня, за да са здрави през годината. В област Тракия пък правели „еньова буля“ – това е украсена кукла, която разнасяли из цялото село с песни и шествие.
Религиозното значение на деня
В православния календар Еньовден е посветен на раждането на Свети Йоан Кръстител, покровител на водата и на кръщението. Параклисите и черквите, носещи неговото свято име, са посещавани с особена набожност. Служи се тържествена литургия, извършва се водосвет, вярващите отнасят светена вода за здравето на децата и на животните. В иконописта Свети Йоан е изобразен с крила, с дива кожа и с протегната напред длан в знак на предупреждение и на пророчество. Неговата сила е в истината, казана открито, дори пред царе и властници. Затова народът го почита не само като светец, но и като образец на смелостта.
29 юни, Петровден
Петровден се празнува на 29 юни и е посветен на двамата върховни апостоли Свети Петър и Свети Павел, два стълба на Христовата църква, макар и толкова различни по нрав и съдба. Свети Петър е особено почитан в народната традиция и е представян като пазач на небесните порти, строг но справедлив, с ключове в ръка и с орлов поглед. В народните легенди той пътува с Господ Бог и понякога греши; неговата слабост е гневът и затова хората го обичат, защото казват, че е „с характер“, подобен на техния, тоест жив и темпераментен.
Преди Петровден тече Петровският пост, който е строг пост в Православната църква, продължаващ от понеделника след Неделя Всех Светих до 29 юни. Дължината му се мени всяка година в зависимост от датата на Великден. В спокойните години е само няколко дни, а в тежките стига до пет-шест седмици. В този пост не се яде месо, масло и животинска мазнина, рибата е разрешена в съботни и неделни дни. Народните лечители са препоръчвали пролетно-летният пост за прочистване след тежката зимна храна, като способ за рестартиране на силите на тялото.
Обичаите на Петровден
На самия Петровден е имало обичай да се коли животно. В по-заможните домове се колело агне или яре, а в по-скромните поне кокошка, защото гощавката е задължителна. Канят се съседите, масата е богата, виното е в изобилие. Поздравявали стопанина с „На добър час!“ и с пожелание за здраве на добитъка и плодородие на нивите. В Родопите и в Тракия се правели сборове на Петровден, на които идвали хора от съседните села, пеели, играели, а момите и момците се срещали под строгия поглед на по-старите.
Рибарите имали особено отношение към Свети Петър, защото той също бил рибар, преди да стане апостол и да остави мрежите си, за да тръгне след Иисус. Затова е смятан за покровител на всички, свързани с водата и с рибарството. На Петровден рибарите носели в черква първата хваната риба за деня, свещеникът я благославял, приготвяли чорба и всички хапвали заедно около запаления огън. Казват, че рибарят, който прескочи Петровден без молитва, се лишава от улов за цялата година.
Целебна приказка с поука
Кладенецът, който пазел тайни
Имало едно време едно семейство, което живеело в голяма бяла къща на края на една вековна гора. Дядото бил пчелар с грижовни ръце и тихо, вглъбено сърце. Бабата, която в младостта си била жена с тъмни маслинови очи, родила син и дъщеря, животът им бил добър и ползотворен.
В двора на голямата бяла къща имало стар кладенец, облицован с камъни. Той бил прочут в селото с чистата си вода. От близо и от далеч идвали хора да си налеят вода от него.
Един ден, ден за който не се говорело повече, майката с красивите маслинени очи просто изчезнала и от този ден рядко говорели за нея, рядко я споменавали. Разказвало се само, че се разболяла от мъка и в лудостта си заспала и паднала в кладенеца. И повече нищо не разкривали, не споделяли. Забулили нейното красиво лице зад завеса от мълчание, тъй плътна и тежка, сякаш от изтъкана от оловните нишки на семейната тайна.
В същия зъл ден затворили кладенеца с тежък черен капак, затиснат с няколко огромни камъка. Кладенецът изведнъж се превърнал в дълбок, тъмен, страшен и никой не хвърлял монети или камъчета в него за изпълнение на желание. От него се носела миризма на желязо, на плесен, на тъга и на още нещо, което никой не знаел как да назове. Децата не тичали около него. Дядото не спирал до него, всички го заобикаляли от далеч по някакво странно и негласно споразумение. Само веднъж, след много години внучката – дъщерята на дъщерята, попитала: „Защо тоя кладенец е затворен?“, а старецът кратко отговорил: „Не е за питане, пък и не ти трябва да знаеш!“. И се втурнал по своите си работи, без да се обърне.
Минали доста години. В рода започнали да се случват странни неща. Едно от децата на потомците заспивало по средата на деня − както си седяло или тичало, ей така, просто заспивало, челото му лягала тъга, без никаква видима причина. Едвам го разбуждали и всички се плашели от този странен ненадеен сън. Друго пък момиче ставало сутрин с ръце, стиснати в юмруци, и не ги разтваряло чак до вечерта. Трети внук не можел да задържи никаква любов в сърцето си − всяка жена, дошла до прага му, усещала, че в тая къща има нещо тъмно и бягала надалече. , след като пораснала и станала майка, видяла в очите на своето женско чедо онзи същия поглед − тъмен и неназован, който вече била виждала в очите на дядо си, когато попитала за кладенеца.
Един ден в селото пристигнала една мъдра жена, странница с бяла коса и ясни сини очи. Влязла в двора на къщата и помолила за студена водица. Донесли ѝ стомна, а тя погледала към затворения кладенец, посочила го и рекла: „Всяка тайна е камък, пуснат в кладенец. Отначало само цамбурва и потъва. Но под водата камъкът лежи и тежи, но тежестта му тревожи и водата, и земята. После земята се напуква и пукнатините плъзват по стените на кладенеца. След години кладенецът почва да пропива, тежката вода влиза навсякъде, само не и там, където трябва да тече и да пои хората и добитъка.“
Внучката я слушала и сърцето ѝ се свило. Тя попитала мъдрата жена: „А ако това се случи, как може да се извади камъкът?“ Получила отговора: „Разказваш му тайната си. Разказваш на камъка и на водата всичко, което ти тежи и те кара да се плашиш и срамуваш, натиска те надолу и добавяш: вече не се плаша, срамувам и виня, защото така беше, и това е минало. Сега го казвам, за да се знае и няма повече да го пазя в тайна.“
Чула това внучката и щом мъдрата жена си тръгнала по пътя, отишла при кладенеца. С големи усилия бутнала камъните от капака и го повдигнала. Лъхнало я на застояла вода и леш, но тя не се уплашила, навела се и казала на висок глас всичко, което знаела: „Баба умря от мъка, защото никой в рода не ѝ позволи да говори за своя страх и срам. се боеше от нещо, което я ядеше отвътре, защото навън не можеше да излезе. Така е било и вече не е тайна! Разказано е, знае се!“
Същата вечер в кладенеца се огледали звездите. Една от тях тихо се плъзнала и паднала във водите му. Не се чул плясък, но водата се осветила в сребърно и се чула тиха песен на жена, детски смях, радостни възгласи. После всичко утихнало и никой нито чул, нито видял нещо повече.
Но на сутринта семейството се учудило, че кладенецът е отворен и от него не се носи тежката миризма, а водата изглеждала чиста и бистра и осветявала белите каменни стени на кладенеца. Извадили с кофа прясна вода за пръв път от много десетилетия, която миришела на извор и на чистота. Малката дъщеричка на внучката се засмяла с весел детски смях и заплискала вода от кофата. Синът, дето заспивал по средата на деня, станал рано, отишъл в градината, полял се с вода от кладенеца и набрал узрели ягоди. Той никога повече не заспал внезапно и неочаквано, пораснал здрав и силен, оженил се по любов и останал в тази чудна къща. Голямата бяла къща като че ли поела дълбоко въздух и се оживила.
Поука: Тайните не изчезват с мълчанието. Те потъват надолу, но остават живи. И продължават да въздействат в рода, докато не бъдат назовани, докато не им бъде казано: случило се е, не е срамота, вече е изречено, тайната се знае.
Как разкриваме скритото
От кабинета на родовия терапевт
Когато Марина дойде за пръв път в кабинета ми, тя не знаеше какво търси. Знаеше само, че дъщеря ѝ, на 16 г., отказва да яде и лекарите са изчерпали хипотезите. „Всичко е наред в главата ѝ − казал последният психиатър − но нещо я мъчи.“ Марина имаше вид на жена, свикнала да стои изправена, докато може, а когато силите ѝ свършат, да падне без предупреждение.
Работата с рода не е магия. Тя е методично разчепкване и аз ползвам три вида инструменти: наративен, математически и интуитивен. Наративният инструмент е разказът. Разпитвам своя довереник, моля го да разкаже историята на семейството, не го прекъсвам и не следя кое от казаното е важно. Слушам за повторенията, за местата, където разказвачът спира, за да поеме дъх, за думите, които не излизат от устата, за изразите, които се повтарят или пък се избягват. Всяко мълчание е пълно с данни. Всеки отговор „нямам информация“ е посока за разнищване на тайни.
Когато Марина разказа историята на своя род, тя спря три пъти. Веднъж, когато стигна до майка си. Втори път, когато спомена баба си по бащина линия. Трети път, когато аз попитах колко деца е имала прабаба ѝ, тя прекалено бързо отговори „не знам“ и не поиска повече да обсъждаме това. „Не знам и никой не знае, а и няма кого да попитам“ – чувала съм го стотици пъти….
Математическият подход в родовата терапия изглежда нестандартно, но е изненадващо точен. Заедно с довереника правим геносоциограма, това е фамилното дърво с имена, дати, професии, особености, с посочени заболявания и с посочени „пропуски“. После правим числова карта: в кои поколения се появява един и същи симптом; на каква възраст се проявява; дали има ритъм, т.е. дали всяко трето или четвърто дете в рода е носило тая тежест. Родовите системи имат своя математика, която не е случайна и не е мистика, а е отражение на начина, по който се предава информация.
При Марина геносоциограмата показа следното: три жени в рода по майчина линия са имали хранителни проблеми на приблизително същата възраст. Не е диагноза, разбира се! Но е въпрос, достатъчно голям, за да се помисли върху него. Попитах я дали знае какво се е случило с баба ѝ, когато е била на шестнадесет. Марина помоли за време, за да се обади на леля си и да попита.
Леля ѝ разказа нещо, за което никой в семейството не е говорил открито: на същата възраст бабата на Марина е изгубила братчето си при катастрофа с колело. Семейството е наредило да не се говори за него, защото болката била твърде голяма. Бабата е „затворила траура и мъката в себе си“ и оттогава никога не се хранила с охота; „постела и пазела храната за мъртвите“. Това е думата, с която лелята описа въздържанието на своята .
Холистичният метод добавя третия слой: тялото. Тялото на Маринината дъщеря носи спомен дори когато съзнанието не го знае. В телесноориентираната работа аз питам: къде в тялото ти усещаш тежест, мъка или „камък“? Момичето посочи гърлото си. „Като че има нещо, което е заседнало там. Като залък, дето не може да се глътне и не може да се изплюе.“
Думите са важни. Те очертават контура на тайната. Вие вече виждате и силуета на тази тайна.
Тайните в рода не са скрити от злоба, от лоши нрави или нежелание да се говори. Те са скрити от любов, от желание да се предпазят другите, от срам, от страх, че ако тайната излезе, нещо ще се счупи в душата на потомците. Но тайната, задържана вътре в системата, е като вода, течаща в запушена тръба; налягането расте и накрая водата излиза другаде, на неочаквано място и залива всичко! Тогава казват: „не разбирам откъде дойде това“. А то идва от напора на родовата тайна.
Когато Марина се върна с историята на бабата, ние я разгледахме внимателно и с уважение. Не за да обвиняваме мъртвите, не за да събуждаме нечия болка без причина, а за да назовем случилото се и да кажем на системата: знаем, видяхме, опитваме и да разберем. Бабата е скърбяла и е имала право да скърби за своето братче. Допуснахме дори, че тя е виновна за тази смърт по някакъв начин или че се обвинява за нея: „Не го наблюдавах, не внимавах…“ И дъщерята, и внучката, и правнучката имат право да знаят за тези мъки и болки и да не носят тежестта на нещо, което всъщност не е тяхно.
Марина поплака. Помълча, а аз чаках. После ми каза: „Ще ѝ разкажа.“ И аз отговорих: „Да. Разкажи ѝ историята с твои думи, с уважение. Тайните се разтварят в светлина, в мрака те стават по-ужасни и корави.“
Дъщерята на Марина не оздравя за един ден, разбира се. Родовата работа не е хапче, което да ни даде осъзнаване на секундата. Но нещо в нея се промени дълбоко. Тя попита за прабаба си, после започна да рисува. И веднъж, случайно, без да се е договаряло, без да са я питали, просто така… седна да вечеря с цялото семейство и не стана от масата, докато всички не приключили с храната, но и със сладките смехове и разкази за деня. Маринината дъщеря преодоля траура на своята баба.
Приказка за новите деца
Децата на светлината
В едно кралство, което не било съвсем далеч, но и не съвсем близо, а тъкмо там, където свършва картата и почва животът, се родило ново поколение деца. Те идвали едно по едно във времена, в които светът натискал бутоните на промяната и нещо в тях веднага показвало, че не са като досегашните деца.
Не било в ръста им, не било и в цвета на очите им, не било в дрехите или в играчките. Различното било в начина, по който гледали. Когато едно от тези деца те погледнело, всички разбирали, че то знае повече, отколкото е имало време да научи. И ако му зададели въпрос, то отговаряло не с думите, дето го бяха учили, а с думите, дето само бе открило.
Старите учители в кралството не знаели какво да правят с новите деца. „Те не слушат“, се оплаквали едни. „Те задават въпроси, вместо да повтарят уроците си“, се чудели други. „Те не се интересуват от наградите“, забелязвали трети и в тона им имало и учудване, и лека обида, защото наградите били символ на уважение, как така може да не те интересуват наградите изобщо? Но децата отваряли големите си очи и казвали: „Защо ми е наградата, ако вече знам, че съм направило нещо хубаво?“
Тези деца имали особени дарби. Едни от тях усещали как се чувстват другите дори когато другите не казвали нищо; влизали в стаята и веднага знаели кой е тъжен и кой се страхува, кой се преструва, че е добре, а не е. Това понякога ги плашело, защото да усещаш всичко, е трудно, ако никой не ти обясни как да носиш тая чувствителност, без да изгориш в нея.
Други деца виждали задачата отзад напред; не правили нещата по наредения ред, а намирали прекия път, а той понякога минавал под масата, докато пътят на учителя минавал по стълбата − никой не можел да каже кой е по-правилен, а само кой е по-удобен за наблюдаване на живота.
Трети деца не търпели несправедливостта, дори най-малката − ако в класа някой се смеел на друг, тия деца ставали и говорели смело, без да ги е страх от гнева на мнозинството. „Смели сте“, казвали им. А те вдигали рамене и отговаряли: „Не е смелост. Просто не мога да мълча, когато нещо е несправедливо.“
В кралството имало и мъдри хора. Те не били много, но достатъчно. Те наблюдавали новите деца, без да бързат да ги поправят. Те питали, вместо да настояват. Те слушали, вместо да обясняват. И постепенно разбрали нещо важно: новите деца не се нуждаят от по-строги правила, а от по-широко пространство. Не се нуждаят от по-дълъг списък с наредби, а от по-честен разговор. Не се нуждаят от наставления, а от признание и обич.
Мъдрите хора свикали среща и казали: „Тия деца са носители на нещо, от което имаме нужда. Те чувстват по-силно от нас. Те виждат по-правдиво. Те не могат да мълчат за неправдата. Вместо да ги учим да бъдат като нас, нека се поучим от тях и да бъдем малко повече като тях.“
Не всички се съгласили веднага. Промяната е неудобна дори когато е хубава. Но новите деца чакали търпеливо, защото имали едно особено умение: умеели да изчакат правилния момент. Не бързали. Знаели, че хубавите неща изискват време.
И бавно-бавно кралството се променило. Не изведнъж и не във всичко, а в малки, но важни неща. Учителите започнали да питат децата какво мислят те, преди да им кажат какво трябва да мислят. Родителите започнали да сядат до децата си и да ги гледат в очите, вместо да стоят изправени и да ги наблюдават отгоре. Старите хора разказвали историите на рода не като поука, а като подарък − даден, а не наложен в учебници и правилници.
Случвало се и да е много трудно. Новите деца имали нужда от ясни граници, но и от огромни количества любов. Също така не понасяли гнева. Те разбирали забраната, когато знаели причината ѝ, но не разбирали забраната заради самата забрана. „Защо?“ бил най-честият въпрос и това не било от дързост, а с желанието да разберат чрез задаване на въпроси, а не чрез подчинение и команди.
Казват, че тия деца са дошли на света с послание. То идва тихо и се вижда в погледите им, в нежеланието им да се правят, че нещо е наред, когато е ясно, че не е.
Посланието е просто: „Светът може да бъде по-честен, грижовен, по-буден. И ние сме тук, за да ви покажем как, ако ни позволите. БАНГАРАНГА!“
Поука: Новите деца не са проблем за решаване. Те са тук, за да бъдат чути. Задачата на възрастните не е да ги направят по-удобни, а да станат достатъчно мъдри, за да ги разберат и да им се доверят. Бъдещето е пред тях!