Днешният човек има много повече нужда от почивка от предците ни

Статията е написана за Zdrave.to

Почивка, починал, почин… – ето думи от един корен. А какво ги свързва? Идеята, че не работиш, че не си зает с нещо съществено, животоизграждащо, спасително или необходимо. За нас почивката означава отдих. От-дъх-ваме си, взимаме си въздух, наслаждаваме се на спокойствие. А думата отмора е още по-показателна. Излизаме от мор, от нещо трудно, тежко и изискващо усилия, нещо водещо до умора. И вместо да сме у-мор-ени, ние от-мор-яваме.

Мисля много за значението на думите, защото то ни носи смисъла и истинската същност на действието. Но нека ви разкажа за отмората като заслужен отдих след тежко усилие.

Днес на почивката се гледа много по-различно от времето на нашите предци. За родителите ни и още повече за техните родители времето на отпуските (още една красива дума с наставка от!-пускам) беше време за работа по семейните и домашните ни дела. „Защо?“ – ще попитат по-младите ни читатели. Ще ви разкажа защо.

Преди около век нашият народ е живял и се е препитавал предимно по селата. Там дейностите, които хората са практикували, са били земеделие и животновъдство и това са били основните начини за прехрана и стигане до изобилие. За предците ни, когато се е говорело за работа, е означавало кърски труд, на полето – или се работи на нивите, или се пасат животни по ливадите. Разбира се, имало е и занаятчии, чийто труд също се е ценял, но цялата прехрана е идвала само и единствено от работата в земеделието и отглеждането на животните. Дори и най-отдалечените от това съвременни хора могат да се досетят, че този труд е бил без почивни дни, буквално 24/7, както казваме днес, защото нито животните са можели да чакат и да не бъдат обгрижвани, нито засятото – да не бъде отгледано и прибрано навреме. Затова празниците и празничните дни са се тачили много, те са били единствена възможност да се отдъхне от тежкия полски труд.

За поколението след Втората световна война, което започва да работи в заводи, в канцеларии и магазини, тази действителност се е променила. Но не се променя разбирането що е това работа – минало е само едно поколение. Ако работиш на поточна линия, на бюро или седнал на стол – не се е брояло за труд изобщо. Да не говорим за професии, които са изцяло офисни, като счетоводство, преподаване и пр. Това са били уважавани хора, безспорно, но никак не се приемало, че те работят. Тези хора са се посвещавали на образование и наука и това е било „съвсем друга работа“.

Вече градските хора, заети през седмицата с неща, различни от селския труд, са разбирали своята почивка от задълженията си именно като връщане към селската работа. Мнозина от нас още помнят, че бащите и майките им всеки почивен край на седмицата са се връщали на село, за да помагат в работата по двора и животните; други чудесно помнят „ранчото“ на баща си, който в свободните дни е отглеждал малко зеленчуци, няколко плодни дръвчета и два-три кошера с пчели.

Ето това е била идеята за „почивка“, а именно, че се е почивало, докато си в града, и се е работило, като се върнеш на село, близо до земята.

Днес съвременните хора на 21-ви век имаме съвсем различно разбиране за почивка. Нашият труд е предимно в офисите, по бюра, дори от разстояние (от вкъщи на компютъра) и никак не разбираме, че това нашите предци „не са броели за работа“

Резултатите от това разминаване са в промяната на виждането за природата, за духа на съзидателния труд, за радостта от вкусването на плодовете му.

Днес говорим за прегаряне (burnout) – синдром на професионалното изчерпване като психологическо страдание, паник атаки, депресия и изгубване на смисъла. Това е, защото се отдалечаваме от идеята за земята, която ни храни. Ние не успяваме да видим пряко, от самото създаване, откъде и как идва нашата прехрана – тя е преработена, често напълно изкуствено създадена и няма нито вкуса, нито аромата на пръстта, въздуха и на живота в нея. Уморени сме от дългия път към природата, от отдалечаването от началото на нашето съществуване, та ние сме сякаш на хиляди години от тази, която ни храни.

Именно затова днес почивката се свързва с много и хубава храна и пиене, с много и чист въздух, с природа, с море и планина, с пясък, река, езеро или поляна.

Ако умеем поне от време на време да се докосваме до същината на земното си съществуване, почивката дори от два часа ще е много по-полезна за нас. Работим във високи сгради, на етажи над земята, в климатизирани помещения със застоял въздух, издишан от стотици преди нас хора, пием, готвим и се къпем с вода преминала през километри тръбопроводи, направени от какви ли не материали.

Затова днешният човек има неистова нужда от почивка, много повече от предците ни, от всички поколения преди нас. Не защото работим по-усилено или повече, а тъй като сме далече от истинското  в нашето същество – живия живот.

С увеличаването на годините ни тази нужда става все по-осезаема, все по-належаща. Защото натрупваното отдалечаване е все повече.

Ето как една моя любима приятелка описа тригодишната си племенница, родена и растяща на село, в двор с цветя и зеленчуци, с кокошарник и петлета, мисирки, гъски, между две кучета и сред стадото на баща й – съвременен фермер, завърнал се от града в родното си село, за да създаде на децата си усещането за живота.

„Тя е само мускули и сухожилия, тя е ведро, слънчево и усмихнато дете, с отличен апетит, не е боледувала и два дни, а когато все пак вдигне температура е само за една вечер. Тя яде комат хляб, изпечен от майка й, отгризва от домата, който сама е скъсала от градината на баща си, и тича заедно с кучетата по двора боса, пълна с живот и сила“.

„А къде ще учи? Какво ще прави, като порасне?“ – попитах аз. „Вероятно ще се върнат в града, за да ходи на училище, школи и курсове“. Да, дори да е така, това не е тъжно, а е добро, защото това момиче ще има здравия български нюх за истинския отдих – сред живите растения и животни, сред света от насекоми, бодили и растения, но и със сладкия вкус на току-що откъсната праскова или чепка грозде.

Желая ви отморяващи дни през лятото и нека то е с аромата на море, печени на тенекия миди, презрели праскови, сладки дини и вечерен босилек.

Аида МАРКОВСКА, родов терапевт, 26 юли 2024 г.

”Здрав род – здрав човек”: Аз или ние?

Написана за сайта ЗДРАВЕ.ТО 

В моята практика ежедневно срещам хора, отдадени на семействата си. В родовата ни наука ние знаем – този, който е всеотдаен на другите, не иска за себе си нищичко, не се поглежда, не си позволява неща, които иска, не се грижи за себе си – създава в рода вълна, която води до всеприемащ човек. Обикновено това е болно дете, което не може да се грижи за себе си, или е много силно зависим човек, или е толкова мързелив, който не повдига пръст за никого, дори за себе си. Родовата система не търпи крайностите, когато ги проявим, тя предлага друга крайност, за да балансира и после да се успокои. Това става през едно, две или дори три, четири поколения, но винаги се случва.

Днес искам да обърна внимание върху съвременната тенденция, която  сякаш неусетно, но твърдо преминава на страната на “Аз-концепцията” и учтиво се отдалечава от “Ние-концепцията”. Погледнато през поколенията сега растат и са млади хората, които са правнуци и внуци на военното поколение, на самоотвержените комсомолци, които работеха безвъзмездно на Хаинбоаз и за които да работиш за благото на всички останали е било знаме, вяра и мисия. Но ясно е, тези времена на крайност, масови паради и манифестации, бригади и работа за Партията, народа и другите, безславно отминаха.

Днес думите: самореализация, самоосъществяване, самодостатъчност, самооценка, свобода на избора, саморазвитие – навлязоха твърдо в живота ни. Различни източници бавно, но сигурно налагат и ние възприемаме за вярно и точно високата важност на тези термини и главното е, че е трудно да се спори с тях. Всички тези думи са за всеки от нас, те ни карат да мислим и чувстваме нещо важно за себе си, за собственото си усещане за съществуване и щастие, ето защо те звънят за нас правдиво и желано.

Дори за тези от нас, които имат семейство или просто са във партньорска връзка, в една такава двойка често възниква конфликт точно по същата идея. Жените искаме да сме съвсем самостоятелни, свободни, да осъществяваме успешна кариера, не желаем да седим вкъщи и да се отдадем на отглеждане и възпитание на децата. Мъжете, от своя страна, трудно възприемат тези тенденции и не ги приемат напълно.

Понякога противоположността на тези възгледи води до сериозни сблъсъци. “Войната” в двойката се разгръща не на шега и като допълним лесния път към раздялата, насърчението да не се търпи, да не се отстъпва, да се правят компромиси – обществото ни се препълни с хора самотни, семейства “от един”.

Защо враждуваме с някои роднини?

Често разговарям с такива семейства, в които майките, след като са прочели популярни психологически четива и са изслушали многобройни мнения на съвременните психолози, дори са посещавали отговорно лична терапия, повдигат нивото на себеуважение, стават любящи към себе си и своята личност и започват да работят усилено върху своето развитие.

Самата аз започнах да вървя по този път преди доста години.

Случва се така, че категоричното мислене в тази посока и силата на новите нагласи просто заслепяват всички. Ако не се погледне на алтернативата, която идва от родовата история и не се потвърди частично или поне някаква част от мисленето на предците ни, че сме отговорни не само към себе си, но и към своите близки, обществото и хората, с които живеем, то семействата се разпадат. Малките деца остават без внимание и грижи, освен тези за храненето, обичайната хигиена и чистота на дрехите. Водим ги на детска градина, на училище, правим им колосални тържества за рожден ден, записваме ги в престижни гимназии и университети и когато се отърсим от това, намираме пред себе си млади, супер егоистични хора, научени, че всичко им се полага веднага, само за тях и те са център на света на всеки друг.

Сега има множество такива примери, мнозина, които са прочели няколко книги и са участвали в коучинг сесия са станали психологически компетентни и съобразителни, няма идея за “сливане и поглъщане”, липсва желание за създаване на едно цяло с някой друг, нито за семейство.

Но дали сме станали по-щастливи… и дали хората около нас са по-щастливи?  Това е въпросът, върху който е разумно да се помисли днес.

Разбира се, всеки човек сам решава кое е по-важно за него, това не подлежи на корекция. Няма по-добро от това, всеки да е отговорен за себе си, да прави най-доброто за себе си, да бъде на първо място в живота си. Но не и да изключва любовта, отдадеността, взаимното споделяне, помощ, съпреживяване. Истината винаги е по средата. 

След като сме осигурили своето щастие и спокойствие, най-доброто, което можем да сторим, е да работим и за общото. Тук има тънко разбиране – не за някой друг и само за него, а за обща цел, благо, кауза, позиция. Ако тези две посоки са съвместими заедно в хармония, ние наистина ще успеем да решим тази народна родова травма, която ни хвърля безумно в тезата “Аз сам, само за мен, първо аз… но защо съм сам!”

Самонаказанието се среща често в родовата система

Основните критерии, по които съдим дали сме постигнали напредък, са спокойствието, радостта от съществуването, желанието да живееш и да се наслаждаваш на ежедневието си. Но не забравяйте, че в търсенето на “любов към себе си” трябва да подобряваме качеството на живота, а не обратното.

Вие как се чувствате в този свят?

Кое е по-важно за вас? Собственото ви “аз”, когато се грижите за себе си, душевното ви спокойствие, самочувствието ви, здравословното ви съществуване, развитието ви като личност? Вашата свобода и удовлетворение?  Или взаимоотношенията са по-важни? С всички сложности и удоволствия, които те пораждат? И дали грижата за другия и за другите става поне малко по-важна от собствената? Дали всеотдадеността ви влече, забравяте ли за себе си често и смятате ли, че това е успех, добро?

Помислете и отговорете на тези въпроси. И търсете себе си в другите.

Аида Марковска,

родов терапевт,

25 май 2024 г.