Днешният човек има много повече нужда от почивка от предците ни

Статията е написана за Zdrave.to

Почивка, починал, почин… – ето думи от един корен. А какво ги свързва? Идеята, че не работиш, че не си зает с нещо съществено, животоизграждащо, спасително или необходимо. За нас почивката означава отдих. От-дъх-ваме си, взимаме си въздух, наслаждаваме се на спокойствие. А думата отмора е още по-показателна. Излизаме от мор, от нещо трудно, тежко и изискващо усилия, нещо водещо до умора. И вместо да сме у-мор-ени, ние от-мор-яваме.

Мисля много за значението на думите, защото то ни носи смисъла и истинската същност на действието. Но нека ви разкажа за отмората като заслужен отдих след тежко усилие.

Днес на почивката се гледа много по-различно от времето на нашите предци. За родителите ни и още повече за техните родители времето на отпуските (още една красива дума с наставка от!-пускам) беше време за работа по семейните и домашните ни дела. „Защо?“ – ще попитат по-младите ни читатели. Ще ви разкажа защо.

Преди около век нашият народ е живял и се е препитавал предимно по селата. Там дейностите, които хората са практикували, са били земеделие и животновъдство и това са били основните начини за прехрана и стигане до изобилие. За предците ни, когато се е говорело за работа, е означавало кърски труд, на полето – или се работи на нивите, или се пасат животни по ливадите. Разбира се, имало е и занаятчии, чийто труд също се е ценял, но цялата прехрана е идвала само и единствено от работата в земеделието и отглеждането на животните. Дори и най-отдалечените от това съвременни хора могат да се досетят, че този труд е бил без почивни дни, буквално 24/7, както казваме днес, защото нито животните са можели да чакат и да не бъдат обгрижвани, нито засятото – да не бъде отгледано и прибрано навреме. Затова празниците и празничните дни са се тачили много, те са били единствена възможност да се отдъхне от тежкия полски труд.

За поколението след Втората световна война, което започва да работи в заводи, в канцеларии и магазини, тази действителност се е променила. Но не се променя разбирането що е това работа – минало е само едно поколение. Ако работиш на поточна линия, на бюро или седнал на стол – не се е брояло за труд изобщо. Да не говорим за професии, които са изцяло офисни, като счетоводство, преподаване и пр. Това са били уважавани хора, безспорно, но никак не се приемало, че те работят. Тези хора са се посвещавали на образование и наука и това е било „съвсем друга работа“.

Вече градските хора, заети през седмицата с неща, различни от селския труд, са разбирали своята почивка от задълженията си именно като връщане към селската работа. Мнозина от нас още помнят, че бащите и майките им всеки почивен край на седмицата са се връщали на село, за да помагат в работата по двора и животните; други чудесно помнят „ранчото“ на баща си, който в свободните дни е отглеждал малко зеленчуци, няколко плодни дръвчета и два-три кошера с пчели.

Ето това е била идеята за „почивка“, а именно, че се е почивало, докато си в града, и се е работило, като се върнеш на село, близо до земята.

Днес съвременните хора на 21-ви век имаме съвсем различно разбиране за почивка. Нашият труд е предимно в офисите, по бюра, дори от разстояние (от вкъщи на компютъра) и никак не разбираме, че това нашите предци „не са броели за работа“

Резултатите от това разминаване са в промяната на виждането за природата, за духа на съзидателния труд, за радостта от вкусването на плодовете му.

Днес говорим за прегаряне (burnout) – синдром на професионалното изчерпване като психологическо страдание, паник атаки, депресия и изгубване на смисъла. Това е, защото се отдалечаваме от идеята за земята, която ни храни. Ние не успяваме да видим пряко, от самото създаване, откъде и как идва нашата прехрана – тя е преработена, често напълно изкуствено създадена и няма нито вкуса, нито аромата на пръстта, въздуха и на живота в нея. Уморени сме от дългия път към природата, от отдалечаването от началото на нашето съществуване, та ние сме сякаш на хиляди години от тази, която ни храни.

Именно затова днес почивката се свързва с много и хубава храна и пиене, с много и чист въздух, с природа, с море и планина, с пясък, река, езеро или поляна.

Ако умеем поне от време на време да се докосваме до същината на земното си съществуване, почивката дори от два часа ще е много по-полезна за нас. Работим във високи сгради, на етажи над земята, в климатизирани помещения със застоял въздух, издишан от стотици преди нас хора, пием, готвим и се къпем с вода преминала през километри тръбопроводи, направени от какви ли не материали.

Затова днешният човек има неистова нужда от почивка, много повече от предците ни, от всички поколения преди нас. Не защото работим по-усилено или повече, а тъй като сме далече от истинското  в нашето същество – живия живот.

С увеличаването на годините ни тази нужда става все по-осезаема, все по-належаща. Защото натрупваното отдалечаване е все повече.

Ето как една моя любима приятелка описа тригодишната си племенница, родена и растяща на село, в двор с цветя и зеленчуци, с кокошарник и петлета, мисирки, гъски, между две кучета и сред стадото на баща й – съвременен фермер, завърнал се от града в родното си село, за да създаде на децата си усещането за живота.

„Тя е само мускули и сухожилия, тя е ведро, слънчево и усмихнато дете, с отличен апетит, не е боледувала и два дни, а когато все пак вдигне температура е само за една вечер. Тя яде комат хляб, изпечен от майка й, отгризва от домата, който сама е скъсала от градината на баща си, и тича заедно с кучетата по двора боса, пълна с живот и сила“.

„А къде ще учи? Какво ще прави, като порасне?“ – попитах аз. „Вероятно ще се върнат в града, за да ходи на училище, школи и курсове“. Да, дори да е така, това не е тъжно, а е добро, защото това момиче ще има здравия български нюх за истинския отдих – сред живите растения и животни, сред света от насекоми, бодили и растения, но и със сладкия вкус на току-що откъсната праскова или чепка грозде.

Желая ви отморяващи дни през лятото и нека то е с аромата на море, печени на тенекия миди, презрели праскови, сладки дини и вечерен босилек.

Аида МАРКОВСКА, родов терапевт, 26 юли 2024 г.

Струва ли си да бъдем в компромисна връзка?

Статията е написана за вестник „доктор“ и сайта Zdrave.to

Днес родовият терапевт в мен иска да ви разкаже за компромисните връзки, за тези, в които единият от двамата партньори не желае да въведе постоянство, бъдеще, да се обвърже с думи и дела, да покаже на света своя ангажимент и „провлачва връзката“ през годините, без да дава ясни отговори и сигнали дали е с намерение да бъде дълга, или просто се забавлява, за да мине времето.

Дали да излезем от такава връзка? Или да даваме шанс след шанс? Или да се смирим?

Всеизвестно е, че понякога връзките се разпадат, прекратяват се и е нужно да продължим напред. Това е толкова трудно, така жестоко, изцежда ни и ни въвлича в пропаст от чувства, които стават все по-мрачни. Живеем така, сякаш сме жертвали себе си за дълго време, отказали сме се от хубави и стойностни неща, за да бъдем пълноценни във връзката си, а тя си отива. Чувстваме, че сме загубили много време. Отчайваме се.

• Да поговорим за тези връзки, в които „жертваме“ себе си

Добре е да знаем, че когато връзката ни се разпада, ни се струва, че целият свят е срещу нас, че няма да имаме бъдеще, че всичко е свършено. Това всъщност е заблуда, илюзия на ума, която отразява вътрешните нагласи и ограничения в този момент.

Всъщност светът е дотолкова отворен и любящ, доколкото ние приемаме себе си.

За да разкрием истинската си същност, понякога е нужно да преживеем смиряване на егото си, и то неведнъж. Човек не бива да се страхува от болката и падането на дъното, от разпада на взаимоотношенията, защото след това пътят води към нови висоти и пълното прераждане, което разтваря и заличава всички страхове, които миналото ни е завещало.

Това е единственото нещо, върху което трябва да се съсредоточим – собственото ни щастие и ресурси. Тогава няма да се налага да чакаме приказката да се сбъдне, да дойде този единствен или тази единствена, който ще откликне на нашите въжделения. Ще се озовем в нея веднага, още тук и сега. Приятелите ще ни обсипват с подаръци и усмивки, ако се усмихнем на света и го прегърнем с отвореното си Сърце.

Сърцето на човека, който обича искрено, може да направи чудеса от обикновените неща.

• За жената

Жената е в основата на всяка връзка, тя създава в нея хармонията и усещането за обвързаност. Няма нищо невъзможно за една пробудена жрица, която е открила красотата и силата на своята сексуална енергия. Няма значение каква е фигурата ни, на колко години сме, колко пари имаме в сметките си и дали сме направили „кариера” или сме посветили живота си на семейството и децата. Важен е само мотивът, с който го правим. А мотивът е мъдро да бъде Любов. Но любов не като саможертва, а като състояние на вътрешно удовлетворение. Това е, върху което трябва да се съсредоточи една жена в този момент.

• За мъжа

Мъжът е този, който приема живота в обятията си и го продължава чрез своята разумност, мъдрост и постоянство. Няма нищо невъзможно за събудения воин, който е решен да направи света достоен за децата си. Той разширява своите възприятия, учи се и практикува спокойствие, дава подкрепа и няма значение дали е строен и мускулест, дали е богат или скромен, дали е високо образован. Мъжът е подкрепа, мотивът в него е – Стабилност, но не като парализа и отказ от промяна, а като състояние на вътрешно знание. Това е, върху което е нужно да се съсредоточи един мъж в този момент.

Без вътрешно удовлетворение всичко в живота става празно. Никоя връзка, дори най-привлекателната и безумно романтичната, не може да замени нас самите, щастливи и предаващи потока на Любовта и Стабилността на целия свят. Ако тази връзка е предназначена за нас, всичко ще си дойде на мястото, но само когато се откажем от напразните очаквания, когато спрем да правим нещата „заради връзката” и започнем да ги правим за себе си. Да се доказваме, да се оправдаваме и да понасяме всичко върху себе си, изтощавайки се физически, психически и емоционално не е привлекателно.

Наистина! Красиво и привличащо обич и внимание е да горим с огъня на живота и винаги и във всичко да избираме своето щастие наред с щастието на останалите хора. Това не е грях, никога не е било и няма и да бъде, защото в основата на света е личността – тази, която сътворява живота.

Най-нерезултатното нещо, което можем да направим, е да се съгласим на отлагане, както често се казва, „да си дадем време“. Времето минава, ние очакваме решението да дойде от само себе си, докато не натрупаме умора, която вече ни лишава от силата да продължим и да погледнем напред.

• „Котката, която не може да стигне опашката”

Кажете си: „Това е моят живот. Моето време. Моята енергия. И той трябва да бъде изживян и осъзнат пълноценно. Сега!“

Един от най-изобретателните варианти е да дадем на любимия си човек да осъзнае факта, че искаме конкретика, сигурност и реални стъпки, които ще послужат като равностоен принос към нашия двоен съюз в материята, а не някъде в главата, в мечтите или в неясното бъдеще. Това става чрез спокоен разговор с ясни послания. После е добре да погледнем фактите такива, каквито са, и повече да не се задоволяваме с неяснотата.

Продължавайки напред, ние тръгваме към красив и плодотворен живот.

Аида МАРКОВСКА, Родов терапевт, 1 юли 2024 г.

Взаимоотношенията в двойката: Заедно се връщаме „в детството“

Статията е написана за zdtave.to

В тази статия ще разкажа за една от възможните причини за бягство от връзките, за невъзможността да бъдем заедно, „докато смъртта ни раздели“. Те са  множество и най-различни, но има сходни ситуации, които наблюдавам в моя кабинет. Ще ви разкажа за инфантилизма в семейството като основа за раздяла. Разбира се, ще ви предложа и гледната точка на родовия терапевт.

Една от причините, когато човек започва да бяга от връзката си с другия, е невъзможността да остане в нея чрез своите детски прояви. Когато човек е в невъзможност, т.е. НИКОГА не му се позволява да бъде инфантилен, да се държи по детски във връзка на двама възрастни хора, той неминуемо се оттегля от нея. Това може да се случи на всеки етап от тази връзка – в началото и първите месеци, след година, след пет и дори след тридесет години.

Как се проявяват  детинщините в двойката?

Наблюдавала съм това  като невъздържаност от изневери, като цяла палитра от зависимости, но особено хазартна такава (тук е играта, забавлението), зависимост от видеоигри, от алкохол, но и също „по-безобидните“ забавления, като прекалено честото ходене на лов и риболов, ежедневни излизания с приятели, да не се пропускат ергенски и момински партита, луди купони, вечни пътувания и др.

Защо враждуваме с някои роднини?

Може би тези мои разсъждения ще ви се сторят странни. Особено сега, когато в психологическите източници безкрайно се говори за инфантилизма, за детската зависимост, за загубеното и тъжно „дете“ във всеки от нас, за израстването и поемането на  ролята на възрастен.

В брака си ние внасяме преди всичко това от нас, което идва от връзките ни с нашите родители, най-вече с майка ни. Условието за комфорт в брака се превръща във възможност за връщането към безгрижни, безопасни, доверчиви, снизходителни, инфантилни състояния…  И ако ПОНЕ ПОНЯКОГА бракът ви дава възможност да изпадате в такива състояния, тогава поздравления, това е голямо постижение! Но ключовата дума тук е „понякога“, от време на време. Когато това се случва постоянно и ежеседмично, дори ежедневно и непрекъснато – проваля връзката.

Ще ви дам за пример тезата, споделяна от млада жена на наш сеанс: „Съпругът ми е станал толкова сериозен, скучен и коректен…, че ми е писнало от него. Омъжих се за забавен, безгрижен човек…, сега не го познавам.” Тази жена иска бракът да е по-лек, забавен, весел.

Или споделеното от съпруг: „Имам почивен ден, а тя ме влачи до „Икеа” или до магазина за хранителни стоки! Уикендът винаги е такъв, какъвто тя иска да бъде! Кога аз ще мога да правя това, което искам, кога ще отида с приятели на бира и на риболов”… и т.н. А този довереник иска да не бъде натоварван с отговорности на възрастен НЕПРЕКЪСНАТО и БЕЗКРАЙ!

Имам пример за семейство, изцяло ориентирано към детето, в което отговорността на родителите е извън границите на допустимото и те определено забравят за себе си и своите желания. Съществува само ТОВА, което детето желае и няма никакво ЖЕЛАНИЕ за себе си в родителите или за връзката им, от която това дете съществува. Те са напълно игнорирани.

Въпросът е: „Ако сте сериозни родители, важни бизнесмени, възрастни с проблеми на такива, тогава как да изпълните семейството със съдържание, как да се отдадете. Как да създадете по-добри условия в съвместния живот, понякога да отпускате, да се забавлявате?”

На първо място, ако сте в тази ситуация, разберете: това е ИГРА във връзката. Тук има доста значения на тази дума, но е ясно, че вашият партньор има нужда да играе. Това може да бъдат и вашите желания и осъществяването на някоя отдавнашна ваша мечта, различни настолни или спортни игри, къпане, къмпингуване, бани и просто състояние на бездействие.

”Здрав род – здрав човек”: Аз или ние?

Какви игри бихте искали да играете семейно?

Помислете, потопете се в спомените си от детството, в нереализираните си желания (например винаги сте искали да се научите да свирите на китара), в състоянието на топлина и спокойствие (увити в топъл шал пием горещ шоколад), в съвместното време, прекарано с децата, които гледат анимационни филмчета или събират „Лего”, но  това трябва да е ваше желание, а не заради наследниците ви.

Не забравяйте и за сексуалните игри и неочакваните подаръци… Ако подобни закачки се реализират във връзката, то други изкушения може и да не се появят в ума на съпрузите.

Сега доста често започнаха да възникват детски градини за възрастни. Чували ли сте за тях? Чували ли сте, че възрастните хора ходят да се стрелят с цветни топчета, да се качват на люлки и пързалки, да рисуват заедно, да пеят и правят апликации, да конструират интересни апарати – на шега, на игра, да отпускане? Да, знаете. Дори вероятно и вие сте ходили. Очевидно за тези, които искат да попаднат на такова място, просто няма условия за „вдетиняване“ у дома. Нашето вътрешно дете никога не спи. Не забравяйте за него. Но също така, разбира се, не забравяйте и за вътрешното дете на партньора си, което е особено важно за една здрава връзка. Създайте комфорт и за двама ви. Отделяйте време за това, съгласувайте го един с друг, играйте, забавлявайте се от време на време.

Някъде четох, че известният психоаналитик Хенри Дикс казва: „Бракът е непосредственият еквивалент на първичната връзка между родител и дете при възрастните. Следователно, ако е успешен, той трябва да се върти около свободата да се върнем към своето вътрешно дете. Условието за растеж е свободното внасяне във връзката с възрастния на основните елементи на детските обектни отношения.”

Основната родителска функция е да успокоява и да дава топлина. Дайте я на половинката си и ще бъдете щастливи.

Аида Марковска, Родов терапевт, 18 юни 2024 г.