Какво представлява наследяването на родовата съдба?

По този въпрос има много неясноти, объркване, незнание и много погрешна информация. Ще се опитам да внеса малко яснота, защото се определям като доайен на родовата терапия в България.

Какво включва родовата съдба? Тя събира в себе си:

– количеството и качеството на жизнената енергия, получена от рода. С това идват съпътстващите я болести – физически и психически;

– житейските сценарии: сфера на дейност на човека, избор на порфесия, определени етапи в кариерата и професионалния път;

– здравето и неговите проявления, възраст, на която се проявават болестите и техните симптоми и влияние връху живота;

– семейни сценарии: типаж на съпруг/съпруга, възраст на започване на сексуални отношения и сключване на брак, брой бракове, разводи и изневери;

– всички въпроси, свързани с раждането на деца: брой деца (или липса на такива), протичане и проблеми в перинаталния период, здравето на новородените и децата;

– и не на последно място – огромен брой всякакви поведенчески програми, които пряко влияят върху характера на човека и неговото проявление в обществото. Те включват програмите на жертва, спасител, страдалец, изгнаник и много други. За тях всички тях съм разказала в родовите си беседи и семинари и ще продължа да пиша за тях и да говоря.

Има ли теми, по които търсите отговорите си в рода? Попитайте ме!

Следете събитията и ще прилижите своя чист и осъзнат родов път.

Здравето е и в способността да (се) разбираме (с) роднините си

От сайта ЗДРАВЕТО

Януари е – толкова много са празниците ни! Започваме още с никулденската трапеза  през декември и някъде към Атанасов ден сме преситени от пожелания, подаръци, наричания, сурвакания и кукерски игри, от ледено хоро и горещо вино, отмалели и с изтънели джобове се питаме: „Защо беше всичко това?“ Нужно ли е всяка година да се хвърляме в това пиршество, от празник в празник, и никога с празни ръце, празни трапези, но често на празни приказки и на тежки усещания. 

Празникът

От какво са „празни“ празниците ни? Всъщност „празник“ е дума, която казва, че в този ден липсва изтощителен труд. За предците ни това не е било съвсем вярно, защото те са гледали и животни, грижели са се за топлината в дома, приготвяли са храната и дрехите си сами, липсвали са само тежките усилия на полето и нивата, не се е перяло на реката, което е също мъчна работа, не се е пътувало по трудни пътища, не се е замръквало на тъмно. Затова празникът е ден без усилни дела, но с безброй други активни и пълноценни занимания. Днес празникът означава да се поболеем от преяждане, от преумора по приготвянето на всички ястия и да забравим най-важното: общуването. 

На празници се е гостувало. Обичаят е изисквал от хората да отидат на крака при възрастните роднини, при това с лично приготвени подаръци: печива, вино, ръчно избродирани кърпи, гиздила, керамични съдове и т.н. Гостувало се е при кумове и кръстници, при стари уста майстори, баби-акушерки, при даскала и при други уважавани хора.

Празникът е специфично, различно общуване – то е изисквало чисти и красиви дрехи на хората, специална украса на къщата, каруцата и впрегатните животни, специални думи, изречени ритуално и тържествено.

В този порядък също е имало строга йерархия и правилата са били общовалидни. Но преди да се празнува, е нужно било да се нахранят животните, да се насекат и нацепят дървата за огъня, да се донесе чиста вода, да се направи пъртина, да се приготви свещеният хляб, да се запали кандилото и да се отиде на черква за молитва и дар. След това хората са се събирали в домовете си, за да си разказват истории. 

Всеки празник е история

Всеки празник е история – начин да се припомнят старите времена, да се почетат починалите предци-закрилници и духът на дома, и да се порадват живите, на вино и ракия, на блага дума и силно кафе. Ето там – в този ред да се седне на миндера, на масата, под асмата, на чардака или просто на пейката в двора и да се захване приказка. В този миг се сътворявал празникът.

Той е продължавал в магията на целия обред – действията и думите са били важни, нищо не се е казвало напразно и без да се обмисли, нито редът на приказването се е нарушавал. Никой не е „сечал“ речта на по-възрастните, но и никой не е пренебрегвал детските думички, стихчета и песни. Във всеки дом най-възрастният е наричал: той е знаел болежките и надеждите на хората от семейството и рода, и е измолвал сила, за да се сбъднат тези въжделения. На тези раздумки са планувани годежи и сватби, поделби на имоти и разпределяне на права и задължения, уговаряла се е наплата за труд и са планувани гурбети.

Но всичко това е за старите времена. Дали хората тогава са се разбирали неизменно? Не, разбира се. Не са им били чужди разприте, скандалите, недолюбването, но това не е било показвано и не се е толерирало, защото в сговора и разбирателството е била силата на всяко семейство и род, но също и в послушанието на младите, в мъдростта на старите, във възпитанието на думите, в начините да се докосва душата с внимание и да се пази родовият дух.

ДНЕС е различно

В днешно време всичко е различно. Няма смисъл да се тревожим, че сме загубили миналото, то е още в нас и ние го носим в себе си, но сега е нужно да го изразим различно, по нов начин. Способността да се разбираме се състои в няколко правила, които са важели и тогава, и ако и днес спазваме, ще успяваме да се разбираме чудесно с роднините си.

Най-важно е да съхраняваме обич в сърцата си към своите близки и без да ги съдим да приемаме, че Бог ни ги е дал такива, каквито са и че те също изтърпяват нашия характер по един или друг начин. Бабите ни казваха: „да не се намира маана, да не се връзва кусур“ – от това правило тръгва доброто настроение на празника.

Помислете си, ако има строг ред на изказванията и пожеланията, ако всеки го изчаква спокойно, слушайки другите, без нетърпение, ако не влизаме в празника с идеята, че това е загуба на време, защото приятелите ни някъде ни чакат, интернетът „бръмчи“ неизменно и някой се бави в общуването с нас, то ние ще бъдем в хубавия, специален ден и повод активно, ще се насладим на думите, които слушаме и на песните, които заедно пеем.

 Ако не бързаме, ако не се надпреварваме да си кажем, да подадем, да изтъкнем, да бъдем център на внимание или напротив – да се свиваме с желание да сме невидими и да не ни забележат…

След йерархията и приемането, идват благите слова. Когато е редът ни и ни слушат и нас, да бъдем много сладкодумни, без да сме отегчителни, да дадем от себе си похвали, да казваме правото, но без да сме груби, да имаме силата да изричаме истината с много внимание. Нужно е да отстояваме своя ред и право, без да нарушаваме общата хармония. В празниците е и прошката за малките грешки: този пропуснал нещо, друг забравил да каже, трети се отклонил от плана… но във всяко поведение можем да търсим и намираме доброто намерение. В тези моменти критикарството не е позволено. 

Следващото по ред е да се включваме в дейностите и да сме активни в подпомагането на тези, които ни посрещат. Не бива да се притесняваме да попитаме от какво се нуждаят като помощ и да я окажем, за да стане по-бързо и по-удобно за останалите.

Не бива също така да се разсейваме с неща извън този празничен момент: филми и телевизия, разговори по работа, претенции. Нека не пускаме любимата си музика точно сега, особено ако не сме сигурни дали ще се хареса на всички. Нека заложим на обичаните и популярни песни, като пеем и разказваме весели и мъдри истории. И ако някой разказва едно и също за стотен път, просто да се засмеем и да го чуем за стотен път. Така историята не се забравя, нали?

Нека храната е само добър повод да разгърнем творчество и да не изискваме всички непременно да похвалят нашите гозби, но ако ние опитваме чужда такава, винаги да намерим добра дума и да възнаградим готвача с усмивка и няколко благодарни изказвания. 

Нека не ставаме прекалено рано от масата, но и да не се застояваме на нея до малките часове, като държим домакините си будни до първи петли. Нека дадем на гостите си най-доброто от мазето и хладилника си, но и най-доброто от сърцата си, в най-красивите сервизи и с най-хубавите покривки. 

Децата

Децата са сърцето на всеки празник и нека им дадем простор на въпросите, на изявата им и на техните игри, без да им придиряме дори да са малко по-шумни.

Нека разчупим ледовете с мили обръщения: мамо и тате, батко и кака, чичо, стрина, леля, драгинко, братовчеде, сестро, мила ми зълво, баджанако – това ни дава усещане за здравата родова връзка, която сме изградили и която е проводник на родовата сила!

Не забравяме, че от рода си сме на този свят и род оставяме след себе си – не само дела, но и чувства, емоции и незабравими празнични моменти. Всъщност именно те остават, за да бъдат разказвани десетки пъти на следващите празнични трапези.

Аида МАРКОВСКА, родов терапевт

2 януари 2024 г.

Бащата е основната фигура, която свързва детето и външния свят

От сайта ЗДРАВЕТО

В памет и с поклон към бащите в моя род

Мъжете са крехки същества. Не, не се шегувам. Мъжете са много по-податливи от жените на зависимости, на антисоциално поведение, боледуват по-често и по-дълго от жените, и живеят по-кратко. За компенсация на тях животът им дава по-голяма физическа сила и издръжливост, по-рационален ум, по-голяма аналитичност, но при по-ниска адаптивност. Мъжете по-често имат поведенчески трудности и при общуването, при изразяването на емоцията и на своята чувствителност.

Една от значимите причини за тези факти е липсващият баща. Бащата в родовата система е основната фигура, която свързва детето и външния свят. Мъжът принадлежи на света – той е този, който събира благата, за да ги донесе на своето семейство и да ги предостави на тези, които го очакват, за да имат прехрана, топлина, покрив. Тази функция от прастари времена продължава да се изпълнява и до днес, и е отговорна и нелека. Затова да сме свързани с баща си е много по-трудно в живота, отколкото да сме свързани с майка си. 

Мама е тази, в чиято утроба сме били поне 7-9 месеца, тя е носила своята яйцеклетка, от която сме създадени, до нашето раждане. С майка си сме свързани по-силно и значимо, отколкото с когото и да е друг в живота. Но с татко в най-добрия и идеален случай сме се запознали след раждането си. Чували си гласа му, усещали си чрез мама и ласките му, настроенията му са вливали в кръвта ни стрес или успокоение, но истинската среща с него идва след раждането ни.

Бащата представлява здравата основа на външния свят, в който с появяването си пристъпваме. Този свят е изначално суров, студен и в него оцеляването е наистина предизвикателство. Без защитата и опеката на баща си детето е обречено на много трудности. Но въпреки това не може да се посочи идеален баща, липсва точен модел на такава фигура. Не е лесно всеки ден да излизаш в света и да заработваш за семейството си, и чак, връщайки се след това у дома, да се включиш към ролята си на баща.

Всъщност, бащата не е в ролята си само, когато е у дома и е до децата си. Той е баща, когато ежесекундната му мисъл е за семейството му, за тяхното обгрижване, хранене, възпитание и обучение, за това те да оцеляват, и то успешно и правилно в свят на много опасности. 

Познавам стотици бащи, които наистина вечер са при семейството си, но всъщност са напълно отсъстващи, защото са на маса с чашката, на компютъра с видеоигрите, на дивана с дистанционното или просто спят. Ето защо, не всеки мъж е и баща, въпреки, че може да има свои деца.

Бащинството идва с осъзнаването на ролята на мъжа в света и в рода. Бащата е проводник на родовите потоци, на силата на рода, защото всички ние принадлежим на неговия род при своето раждане. Баща ни е и олицетворението на дълга ни към този свят, защото през него се изливат потоците на изобилието, на късмета, на здравето.

Най-важната му роля е тази, в която ни учи какво е мъжествеността, дава ни идея за силата в този свят. Бащите ни са винаги по-големи от нас, а когато сме малки те често изпълват цялото ни пространство, в което се разгръщаме полека, за да започнем своето утвърждаване. Битката срещу баща ни най-често е в годините на пубертета и когато се учим сами да бъдем бащи.

Най-честото заявление, което чувам относно бащите, е : „Аз няма да бъда такъв родител!“. Това е и най-обреченото заявление, защото именно в този случай ние добиваме образ най-близък до този на баща ни. Това се случва, защото вътрешният стремеж на всеки от нас е да утвърдим баща си, като източник на живот и като наш създател в това ни съществуване.

Ценностите, с които живеем като възрастни, най-често са изключително различни от тези на бащите ни. Това е така, защото в настоящето епохата предполага бърза промяна на морал, динамика на нормите и тяхната непрестанна нестабилност. Устойчивостта, която е задача на бащата, става почти неизпълнима. Това усещане за нас, децата, се превръща във вина.

Вина, че не отговаряме на разбиранията и нормите на баща ни, често виждайки неговия обвинителен поглед или чувайки осъдителното му мълчание. И да, докато майките могат да ни „отровят” или да ни дадат криле с думите си, бащите ни уязвяват с мълчание и отсъствие. Мълчанието на бащата оставя в нас неудовлетворено едно непораснало дете, което се опитва да достигне този, от когото е, без да има никакъв шанс за това. Затова децата в днешните дни бягат от общуването, затваряйки се в абстрактния свят на видеоигрите или още по-лошо, в света на наркотиците и алкохола.

Бащата е този, който ни учи как се правят нещата в живота – и преносно, но и съвсем буквално. Бащата е функция на жизнеността на рода, затова той е образът на нашия собствен виталитет, способността ни да оцеляваме и да се съхраним на всички нива. От своя страна, децата, синове и дъщери, са белег за мъжественост и осъщественост на мъжа, който все повече губи своето място и значение в новия свят. Ако като дете и подрастващ сме лишени от сигурност, то човек е неспособен да узрее за живота на възрастен. Той ще търси своя покровител винаги и често го открива в лицето на доминантна майка, съпруга, шеф или корпорация. Мъжът не се ражда мъж, той се изгражда като такъв. 

В нашата родова система има няколко значими момента, в които традиционно се обявява това съзряване на момчето като мъж: коледуването, участие в кукерските игри, леденото хоро и др. Мъжеството се прибавя към човека, ако то не бъде добавено чрез това обучение и инициация, то момчето не става мъж. В съвременния свят тези посвещения тотално се премахнаха и няма момент, в който да заявим на своя син: „Ти вече си мъж!“, от което е трудно да се стигне и до идеята: „Аз вече съм баща!“. 

За да стане баща един мъж, първо трябва да е бил посветен в мъжественост и това да е признато от значимите бащински фигури в живота: баща, дядовци, по-големи братя, кръстници, воеводи и пр. Мъжествеността може да се прояви, само ако е подкрепена от пример за мъжественост отвън. Това една майка, колкото и да е силна и любяща, не може да даде на синовете си. Ако тя е „и баща, и майка“ синът остава вкопчен в състоянието на несигурен подрастващ, или както се казва „ни рак, ни риба“. 

За да бъде тази връзка силна, бащата е нужно да присъства като фигура в живота на децата си. За тях е нужно да е ясна неговата позиция и способности, да бъде извисен като човек и нравственост, с ярка мъжественост, която е закриляща, спасяваща, опора и стълб, сила и непоколебимост, професионална удовлетвореност, интелект,  обективност. 

Аида МАРКОВСКА, Основателка на Школата за родова терапия „Задругата на родонавтите“

13 декември 2023 г., Пловдив