Когато децата ни станаха съдии 🙁 – поглед от родовата терапия към трагедията в Пловдив
Лични размисли на родов терапевт след трагедията в Пловдив

Тези дни не мога да мисля за друго. В Пловдив пет деца, три момчета и две момичета между 14 и 17 години, са пребили до смърт един мъж. Побоят е продължил повече от час. Едно от момичетата се представило за 15-годишно в мрежата, изкарало човека на уговорено място и там го чакали останалите. Смятали, че ловят педофил и че раздават правосъдие.
Чета това като майка и ми се свива стомахът. Чета го и като родов терапевт, който повече от дванадесет години работи с българската родова система и тогава ужасът се превръща в стар познат въпрос. Не питам кои са тези деца и колко са лоши. Питам кой ги е държал в ръцете си, кой ги е люлял, кой е разказвал приказки и кой е пържел мекички за тях в неделните сутрини? Кой е бил „големият“ в живота им, към когото са можели да се обърнат, преди да тръгнат сами да раздават присъди?
За тези години в кабинета по родова терапия съм се убедила в едно. Жестокостта почти никога не се ражда в самото дете. Тя идва отдалеч, често от места, които детето и родителите му не знаят и не помнят. Сядат срещу мен млади хора, които не разбират защо кипят от гняв, защо посягат, защо им е толкова тясно в собствената кожа. Идват при мен силно татуирани, силно гримирани, силно променени отвън. „На кого не искате да приличате?“ Това е въпрос с много лесен отговор: на своите, на родителите си, „на нашите“. Не желаем нито да им носим името, нито да им имаме участта, нито да им знаем достойнството и честта. И когато започнем да разплитаме нишката назад, стигаме до майка, която е мълчала, до дядо, който се е върнал от нещо страшно /лагер, война, служба/ и никога не е проговорил, до болка в рода, която никой не е назовал. Неизказаното не изчезва. То се предава от поколение на поколение и най-често се събужда именно в най-младите, в децата, които носят тежест, чийто произход не познават.
Това е и моята водеща мисъл с всеки довереник. Ние не сме сами за себе си, не идваме от нищото, казвала съм го хиляди пъти. Носим своите баби и дядовци в начина, по който обичаме, гневим се и се страхуваме. Родовата травма не е абстракция, измъкнала се от нечий учебник, а нещо съвсем конкретно. Виждам я как минава през хората около масата, през мълчанието на вечерята, през един поглед, който смразява детето, без да е казана нито една дума.
И тук стигам до онова, което ме боли най-много в нашето време: връзката между поколенията се скъса. Едно поколение преди нас, това на техните баби и дядовци, още помни как се отглежда (израства, казваха те) дете, как се възпитава със строгост и с обич едновременно. Но много деца растат далеч от тях, от предходното поколение, в невъзможност да се докоснат до „старите и мъдри времена“. Родителите работят по цял ден или са в друга държава, бабата е в друг град или вече я няма. Детето остава да се възпитава от екрана на телефона и компютъра. Дори вече не от екрана на телевизора, това е стара концепция. А телефонът и ТикТок не милва, не поставя граница, не казва спокойно и твърдо, че нещо не е позволено.
Съвременният родител обича детето си много, наистина много, толкова много, че се страхува да му бъде родител. „Не искам да го нараня“, казват ми, „не искам да съм като моите родители.“ И в това хубаво желание излизат от мястото си на родители и стават приятели, преговарят за всичко, обясняват до безкрай. А детето не търси още един приятел. То търси някой по-голям от себе си, който да издържи гнева му и да остане въпреки този гняв. Когато този голям човек го няма, детето остава само, а самотата е страшно място за едно дете. Оттам то е готово да се хване за всяка група, която му предложи правила, роля и усещане за смисъл, дори когато смисълът е да набиеш човек до смърт и да го наречеш справедливост.
Няма да се преструвам, че разбирам напълно света, в който растат тези деца. Мрежата им предлага готови роли на герои и отмъстители, а границата между игра и реалност е тънка като косъм. В детските игри винаги е имало такава игра, на „стражари и апаши“, но с ясното съзнание за игра, за недействителност, за нещо, което е фантазия, макар и истинска. Така нареченият „лов на педофили“ не е кауза. Той е капан, който облича насилието в дрехите на доблестта. Дете без вътрешна опора се хваща на този капан лесно, защото за първи път се чувства силно и справедливо, чувства се като човек, носещ правосъдие. Спомнете си само филма „Вчера“ и бунта на младите хора там.
Пиша всичко това не за да соча с пръст родителите. Аз самата идвам от род, в който много неща се премълчаваха и знам колко труд е нужен, за да не предадеш нататък онова, което си получил. Затова не вярвам в лесните присъди. Вярвам в бавната търпелива работа на завръщането. Връщане на възрастния, на родителя, на баба и дядо на техните места и не със страх, а с присъствие. Връщане на времето, споделяно с бабите и дядовците, на семейните истории, на общата трапеза, която учи детето откъде идва и на кого принадлежи. Дете, което знае корена си, много по-трудно може да бъде откъснато и повлечено от разрухата на съвременното ни общество.
И най-важното, връщане на разговора в семейството. Не поучаване, а сядане до детето и истинско слушане, внимателно разбиране и предаване твърдо и категорично на правилните послания за добро и зло. „Какво гледаш, на кого вярваш, кое те плаши, къде ти е тясно, кое не харесваш и кое е много неприемливо за теб, сине?!“ Не защото ще намерим веднага верните думи, а защото самото присъствие лекува.
Продължавам да мисля за онзи мъж и близките му. Мисля и за пет деца, чийто живот също е прекършен в голяма степен в онази нощ, макар да дишат и да виждат белия ден. Не ги оправдавам. Но не мога и да ги мразя, защото зад всяко от тях стои цял род, който някъде по веригата се е разпаднал. Стои и една възрастна ръка, която не е била там навреме, за да подхване и подкрепи, за да даде насоки и да поведе в добро.
Ако искате професионалното ми мнение без личната нотка на тъга, искам да ви кажа, че като родов терапевт не търся виновни. Търся връзките, които са се скъсали, за да се стигне дотук. Защото зад всяко дете стои семейство, а зад всяко семейство стои род с неговата памет, рани и премълчавания.
Какво вижда родовата терапия
Родовата терапия гледа на човека не като на отделен остров, а като на брънка от дълга верига. Носим в себе си не само своя опит, но и несъзнаваните послания на родителите, бабите и дядовците. Когато в един род има непреживяна травма, неизказана болка или несправедливост, която никой не е назовал, тя не изчезва. Тя се предава и често намира израз именно у най-младите, у децата, които стават носители на нещо, което не разбират.
Насилието рядко се ражда в самото дете. То идва отдалеч. Дете, което участва в такава жестокост, почти винаги носи в себе си собствено чувство за безсилие, изоставеност или ненаказана обида. Груповото насилие му дава онова, което му липсва: усещане за сила, принадлежност и значимост. За съжаление това усещане е взето назаем от най-разрушителния източник.
Моделът на българското семейство
Българското семейство исторически беше силна многопоколенческа общност. Бабата и дядото имаха своето място, авторитет и роля. Детето растеше сред възрастни, които го държаха в рамка не със страх, а с присъствие. Родът беше жива система от отговорности, в която всеки знаеше кой е и на кого принадлежи.
През последните десетилетия този модел се разпадна бързо. Миграцията, работата в чужбина и разстоянията оставиха много деца да растат при баби или сами, докато родителите изкарват прехраната далеч. Поколенческата връзка изтъня. Мъдростта, която възрастните предаваха, вече няма през кого да мине. Детето остана само пред екрана, а екранът стана негов възпитател.
Загубата на родителския авторитет и позиция
Тук е сърцевината на проблема. Съвременният родител често обича детето си силно, но се страхува да бъде авторитет. Много родители смесиха авторитета с авторитаризма и в желанието си да не наранят, се отказаха от своята позиция. Станаха приятели на децата вместо родители. А детето не се нуждае от още един приятел. То се нуждае от възрастен, който да го държи, да му каже не, да понесе гнева му и пак да остане до него.
Когато родителят слезе от своята позиция, детето остава само на върха на йерархията. Това не е свобода, а изоставеност. Дете без ясна граница живее в постоянна тревога, защото носи тежест, която не е за неговите рамене. Когато срещне група, която му предлага правила, роля и чувство за мисия, то се хваща за нея. Дори когато тази мисия е да пребиеш човек до смърт.
Съвременните норми за поведение
Живеем във време, в което границите между реалното и виртуалното се размиха. Социалните мрежи предлагат на децата готови роли: отмъстител, съдия, герой. Феноменът на ловците на педофили е точно това, опасна игра, в която насилието се представя за справедливост, а жестокостта за смелост. Детето, което няма стабилна вътрешна опора, лесно приема тази роля, защото тя му дава сила и одобрение от групата.
Едновременно с това изчезнаха ясните послания за добро и зло. Възрастните около детето често са заети, разсеяни или сами изгубени. Няма кой да каже спокойно и твърдо: това не е твоя работа, за това има закон и възрастни. Когато обществото няма ясни норми, децата си измислят свои. А детските норми, лишени от зрялост и състрадание, могат да бъдат страшни.
Пътят към превенцията
Превенцията не започва в полицията или в съда. Тя започва много по-рано, в семейството и в рода. Първата стъпка е връщането на възрастния на неговото място. Детето има нужда да усеща, че над него стои някой по-голям, по-спокоен и по-силен, който няма да се пречупи от неговия гняв.
Втората стъпка е възстановяването на връзката между поколенията. Разказаните семейни истории, времето с бабите и дядовците, споделените трапези не са носталгия, а истинска защита. Детето, което знае откъде идва и на кого принадлежи, много по-трудно може да бъде откъснато и повлечено от група.
Третата стъпка е разговорът. Не поучаване, а истинско слушане. Да питаме децата какво гледат, на кого вярват, какво ги плаши. Да сме будни за самотата им, дори когато изглеждат заети и независими.
Като родов терапевт вярвам, че всяко дете носи в себе си доброто на своя род. То обаче се нуждае от възрастни, които да го събудят и опазят. Трагедията в Пловдив не е история за пет чудовища. Тя е болезнено огледало на едно общество, което остави децата си сами да решават какво е справедливост. Отговорността не е само тяхна. Тя е и наша, на всички възрастни, които трябва отново да заемем своето място.
Ако тази статия накара поне един родител тази вечер да остави телефона, да седне до детето си и просто да говори с него, значи си е струвало да я напиша.


0 коментара